Традиционно идеята за европейска интеграция се подкрепя от умереното мнозинство в страните-членки. Националната държава, от друга страна, е заклеймявана от либерално настроени бунтари. Възможно ли е обаче всичко това да се промени?

В продължение на десетилетия европейците се възползваха от закрилата на американския ядрен чадър и на предимствата от световния икономически ред, ръководен от Запада. Европейските танкове ръждясаха, а фабриките бяха изнесени извън стария континент.

Но днешният свят е по-объркващо място. Войните по границите на Европа се съчетават с икономически и демографски упадък у дома. Европейските държави произвеждат твърде малко ракети и внасят твърде много слънчеви панели. Европейските национални държави са с размерите на азиатски градове.

Еманюел Макрон предупреди, че Европа може „да умре“, ако не се трансформира. Олаф Шолц обсъжда повторното въвеждане на военната повинност. Марио Драги призова за радикална промяна.

От финансовата криза от 2008 г. до ден днешен не липсват възможности за придвижване напред на европейската интеграция.

Разбира се, миналото представяне не е показателно за бъдещи резултати. Същото обаче важи и за изборите. И докато ясни центристки мнозинства управляваха ЕС и повечето от неговите държави-членки през последните две десетилетия, това вече не е така.

Все по-актуален става въпроса за възхода на крайната десница в Европа. На фона на предстоящите европейски избори резонност придобива въпросът дали крайнодесните партии биха могли да участват в управлението на блока?

От гледната точка на вчерашния свят, отговорът би бил категорично не. Традиционната крайна десница крещеше на мигранти, и други малцинства, докато оставяше центристите да се заемат с оправянето на икономиката. Това може да остане така. Матео Салвини покри италианските градове с плакати на щурци, тъй като се твърди, че ЕС иска италианците да ядат паста, направена от насекоми. За Марин льо Пен или Герт Вилдерс проблемът на Европа е изобилието от джамии и вятърни турбини, а не липсата на амбициозна икономическа и външна политика. Това тесногръдие беше демонстрирано на неотдавнашната среща на крайнодесни лидери в Мадрид.

И все пак, днешният свят показва толкова ясно, че Европа или се обединява, или запада, че реториката на крайната десница срещу ЕС звучи напълно несвързано с реалността. Нещо повече, този дискурс обективно подкопава интересите на европейските страни, които твърди, че защитава.

Ново проучване на италианското младежко списание Scomodo разкри интересна зависимост: 65% от италианците под 35 години са за по-тесни връзки с ЕС и са по-малко загрижени за бъдещето от тези, които са против. С други думи, тези, които вярват във възможността за по-обединена Европа, изпитват чувство на закрила, което се превръща в по-добър житейски опит.

„Европа, която защитава“ е дългогодишният лозунг на Макрон. Това е лозунг, който е узрял за да се приеме от десните. Как би изглеждала подобна промяна? Това би било прагматичен обрат към по-тясно европейско сътрудничество по ограничен, но ключов набор от въпроси.

Италианският премиер Джорджа Мелони предлага подобна визия. Колкото и дясно да е нейното правителство, то се застъпва за общи европейски инвестиции за повишаване на конкурентоспособността на Европа. Правителството на Мелони подкрепя обща европейска армия или поне общи разходи за отбрана. Италианският правителствен глава се стреми към обща миграционна политика – макар и надграждаща плана на Меркел за кооптиране на авторитарни режими за спиране на незаконните мигранти.

Макрон и Мелони обичат да се дуелират от разстояние. Но представете си свят, в който двамата се събират с общо предложение за европейска реформа. Макрон като говорител на центристите, а Мелони като лице на крайната десница.

Това би осигурило така необходимата яснота в Европа - без да остави алиби на центристките лидери като Олаф Шолц да протакат европейската реформа, като същевременно разделят прагматичните десни партии от крайната десница.

Грешка е либералната демокрация да се отъждествява с поляризацията: демокрацията е невероятен двигател на компромис, а не игра с нулеви резултати. Ако можеха да оставят идеологическото величие и безсмислените атаки върху вътрешната политика, Макрон и Мелони биха могли да се съберат, за да придвижат няколко спешни въпроса, около които Европа трябва да се обедини. На първо място в тази програма са съвместните инвестиции и ангажираността към енергийния и цифровия преход; съвместна отбрана; елементи на обща външна политика и такава на сигурност. Освен това и задълбочаване на единния пазар за възстановяване на конкурентоспособността спрямо Китай и САЩ.

Европа в много отношения е микрокосмос на света. Има ясен егоистичен интерес от по-тясно сътрудничество. И въпреки това този интерес е застрашен от недоверие и идеологически различия. Ако дори Макрон и Мелони не могат да загърбят различията си и да прокарат общите интереси на европейците, какъв е шансът например САЩ и Китай да преодолеят разделенията си и да си сътрудничат за справяне с климатичната криза? І БГНЕС

-------

Лоренцо Марсили, „Гардиън“.