Мир, но и справедливост ...
Като се запознах със Самира, нещото, от което съм била много развълнувана, на което обърнах внимание и черта, която не мога да забравя, е безкрайната тъга в нейните очи. Самира Хюсейнова е родена през 1979 г. в Ходжалъ. Тя ходи на училище в родния си град. Преди войната имаше спокойно, мирно детство и юношество. Докато Карабах и околностите му не са били окупирани от Армения. Веднага след избухването на войната семейството на Самира е в центъра на войната, баща й Бакир Хюсейнов и чичо й Тофиг Хюсейнов са били сред героичните участници в първата Карабахска война. В онази прочута нощ Самира, майка й и брат й, с хиляди трудности, минавайки през заснежената гора, по някакъв начин успяват да стигнат до Агдам. Но останалите членове на семейството на Самира – баща, чичо, баба, дядо и лели – не можеха да оцелеят тази нощ. В онази кървава нощ Самира загуби почти всички членове на семейството си, с изключение на своите майка и брат. Колко е тежка и ужасна загубата дори на един член на семейството. Представете си, че като дете преживявате страшна нощ, на крачка сте от смъртта, губите почти всички членове на семейството си. Освен това административните стаи, в които ти се е приютил като бежанец, животът, прекаран в изгнание ... Каква ужасна съдба, каква голяма, безкрайна скръб. Въпреки че Самира беше потресена след трагедията, тя не се предаде. Тя израства, учи, придобива професия учител и изгради кариера. Самира има прекрасно семейство, четири деца. Въпреки травмата и трагедията в живота си, случила се в живота й, Самира е майка, която непоклатимо полага родителски грижи за децата си, учителка, която се грижи за своите ученици. Която и да е кариера, който и да е успех, нищо на света няма да върне детството ѝ, завършило с внезапна трагедия, когато семейството ѝ е жестоко отнето. Тъгата в очите на Самира е не само следа от претърпяната травма, но и тъжен белег, оставен от нейните роднини, които тя никога няма да може да върне. За събитията в Ходжалъ аз само четох във вестници и ги видях по телевизията. Понякога дори нямах сили да погледна тези ужасни кадри. А Самира преживя всичко това. За мен Самира е свидетел и спомен за онази ужасна нощ. Да, преди 29 години, за да сплаши народа на Карабах, да принуди хората масово да напускат домовете си, окупационното арменско ръководство извършва най-ужасното военно престъпление през миналия век, то убива 613 души в Ходжалъ, да не говорим за възрастни хора, деца и жени, труповете им са били неразпознаваеми. Ходжалинската трагедия не само остана в паметта на оцелелите от тази трагедия като най-ужасния, най-страшния спомен, но и за нас, като за една нация, тя се е превърнала в нашата обща трагедия, в нашата колективна травма. Получаването на правна оценка на събитията в Ходжалъ, изправянето на виновните пред правосъдието, за да получат заслужено наказание, се превърна в желанието и целта на всеки азербайджанец. През тези тридесет години се укрепихме като държава, установихме отношения с чужди държави, развихме икономиката си и се превърнахме в стратегическа държава, известна в региона и по света. "Справедливост за Ходжалъ!" се превърна в цел на държавата. И ние като държава от години очакваме светът да изрази своя заслужена реакция на тази трагедия, опитвайки се да възстановим справедливостта.