30 години по-късно

Днес се навършват 30 години от пленума на ЦК на БКП, на който бе свален дългогодишният „пръв партиен и държавен ръководител“ Тодор Живков и бе провъзгласен курс към демократизация. С тези промени започна и социалната революция в България, наречена „преход към демокрация“, а всъщност представляваща постсоциалистическо възвръщане към нормите на капитализма.

При това в една доста дива форма – като при всяко първоначално натрупване на капитал. Извършена бе смяна на елитите, която се оказа много противоречива. Същото може да се каже за положението на обикновения човек. България смени геополитическия вектор и се привърза към силните на деня – ЕС и САЩ, т.е. към Глобалния Запад, с надеждата, че е направила правилен и съдбоносен избор, които ще й осигури просперитет и сигурност през следващите десетилетия. Но нека да разгледаме нещата едно по едно. Какво представляваше България през 1989 г.? През 1989 г., 45 години след установяването на просъветска власт, носителка на комунистическата идеология, България бе развита аграрно-промишлена страна, с комасирано (макар и насилствено) интензивно земеделие, с 9-милионно население, с добро здравеопазване, още по-добро образование, достъпни за всички, с всеобща социална защитеност, с добра за мащабите на страната наука и немалки културни постижения. Същевременно в икономически план тя бе изключително зависима от СССР (с него се осъществяваше ок. 60% от външната търговия) и страните от Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), с които се реализираха още 20% от външната търговия. Промишлеността в голямата си част произвеждаше стоки, неконкурентни на международния пазар. Икономиката страдаше от липса на конвертируема валута и чуждестранни инвестиции. Стремежът на властите да осигурят бърз растеж и по-високо качество на стоките, ги караше да вземат заеми в твърда валута, които страната връщаше с големи усилия. И ако първоначално България успяваше да се справи с валутното бреме, то след петролната криза (1973-1974 г.), вследствие на която цените на петрола нараснаха 3-4 пъти, а глобалната икономика преживя тежки сътресения, в съчетание с доста неплодородни години, България започна бързо да натрупва дълг, който от ок. 1.5 млрд. долара през 1974 г. достигна до 6.6 млрд. долара през 1979 г. Това накара ръководството на държавата да предприеме екстрени мерки: създадена бе т.нар. Валутна комисия към Политбюро на БКП начело с Тодор Живков, започнаха интензивни размени на делегации с ръководството на СССР за получаването на екстрена помощ за справяне с дълговата криза. Ставаше дума за отсрочване на значителни задължения към СССР, за получаването на нови кредити и значително по-големи количества петрол на безценица, които после в суров или преработен вид да бъдат реекспортирани на световните пазари срещу твърда валута. Така от 6.6 млрд. долара през 1979 г. външният ни дълг в твърда валута намаля до 2.9 млрд. долара през 1983 г. Но подобно още по-голямо обвързване със съветската икономика правеше България още по-зависима от нейното състояние, а също така осигуряваше един илюзорен просперитет, който при най-малко сътресение можеше да се провали напълно. Което и стана след идването на власт на Михаил Горбачов и началото на перестройката. На България бяха отказани каквито и да било помощи, а „подаръците“ на суров петрол бяха прекратени. И България само за 4 години (от 1985 до 1989 г.) увеличи дълга си до над 10 млрд. долара. Което се оказа непосилно за нашата икономика. Наред с почти безизходното икономическо положение, пораждащо недоволство и несигурност у населението, България достигна до 1989 г. с едва сдържано обществено негодувание от десетилетията на господство на една идеология, в която в края на 80-те не вярваха дори нейните апологети, с липсата на нормални човешки контакти с Развития свят, с недопускането на никакви алтернативни социални, икономически, философски, политически и културни идеи, с усещането за пълен провал на теориите за социализма и комунизма, с откритото желание у хората за радикални обществени промени, и то в посока на демократизиране и приобщаване към Западния свят. Така икономическата криза се срещна с идейната и моралната. Получилият се от тази среща резонанс на недоволството бе отличителната черта на обстановката в нашата страна през 1989 г. България, подобно на всички останали „страни на победилия социализъм, не успя, защото имаше 3 големи липси: на свобода, частна инициатива и чуждестранни инвестиции. Същината на промените – постсоциализъм, уреден от КГБ и ЦРУ. На 2-3 декември 1989 г., на съветския лайнер „Максим Горки“, закотвен край бреговете на Малта, се проведе историческата срещу между Джордж Буш – Старши и Михаил Горбачов, с която бе ознаменуван краят на Студената война. Въпреки че не бяха подписани никакви документи и по-голямата част от договореностите не бяха оповестени, по последвалите събития можем да се досетим за какво е ставало дума. Същината бе демонтажът на социализма и повсеместното преминаване на Съветския блок към капиталистически отношения. Това безспорно включваше пълната смяна на управляващите режими и установяването на преходни правителства. За мирното извършване на тази истинска революция всички процеси в т.нар. социалистически лагер трябваше да протекат под прекия надзор на ЦРУ и КГБ. Доказателства за това има предостатъчно, но не то е същината на нашата тема. По-интересното е как двете свръхсили виждаха бъдещата принадлежност на различните държави от бившия социалистически лагер. Несъмнено държавите от Централна Европа (Полша, Чехословакия и Унгария) трябваше да се интегрират със Запада. Нещо, за което те бяха подготвени и извършиха с удивителна лекота и бързина, без почти никакви сътресения. Югославия – като държава, възникнала по решение на Запада след края на І св. война – бе оставена извън скоби, за да се види накъде ще тръгне и дали разпадът й ще бъде неизбежен. България и Румъния бяха оставени, така да се каже, на двойно подчинение: икономическо на СССР и политическо – на Запада. Но тъй като самият СССР 4 години по-късно се разпадна и затъна в колосална икономическа криза, той напълно разхлаби всякакъв контрол над тези страни, а в политическо отношение раздялата със социализма се изрази в развихрянето на големи битки между пребоядисалите се комунисти (социалисти) и новопоявилата се опозиция, която в немалка част се състоеше пак от бивши комунисти. Уникален шанс в историята страната да вземе съдбата си в своите ръце Същевременно тези години представляваха уникална възможност за самостоятелно развитие, за извоюването на статут на неутрална, равноотдалечена и равноприближена към всички страна, тъй като за пръв (и вероятно последен) път през най-новата ни история България се оказа на практика без опекуни, ментори и господари, и можеше да поеме съдбата в собствените си ръце. Но ако външните условия бяха налице, то вътрешни условия за подобно развитие нямаше: липсваха каквито и да било елити, осъзнаващи открилия се пред България исторически шанс, а и гражданството се оказа доста инфантилно и напълно неподготвено за застигналите го проблеми. И България продължи да затъва. Затова немалка част от активните хора предпочетоха да емигрират и да потърсят личния си шанс извън България, друга част от активното общество, образно казано, се хвана за гушите в напълно безплодни политически боричкания, а трета част се спасяваше поединично далеч от политиката и обществените страсти. И така – до 1997 г., когато по волята на Георги Първанов, поел след Жан Виденов ръководството на БСП, въпросната партия реши да се откъсне от зависимостите си от Русия, като прототип и образен на градящо се комунистическо (социалистическо) общество, и да се обвърже с НАТО и ЕС като несравнимо по-модерна алтернатива. Решението бе логично, като се имат предвид назряващият финансов и политически колапс на Русия, и видимата безперспективност на общността с тази страна в средата на 90-те години на миналия век. Това бе решаващо за поемането ни по пътя към НАТО и ЕС. Какво направиха новите елити? Противно на ширещото се убеждение, че т.нар. преход от комунизъм към демокрация не е било нищо друго освен трансформация на старата кланова върхушка в олигархия, бих искал да изтъкна, че преходът от комунизъм към демокрация бе и си остава преминаване от едни стандарти на живот, производство, мислене и свобода към друг, по-висок стандарт във всичко това. И че този преход не бе предизвикан от върхушката на БКП, а стана вследствие на историческите процеси и под натиска на гражданството. Някои части от номенклатурата си даваха сметка, че предстоят промени, но никой от тях чак до есента на 1989 г. не си представяше, че те ще бъдат толкова драстични и всеобхватни. След свалянето на Тодор Живков от власт нещата тръгнаха в пълно противоречие с очакванията им. Нещо повече, те бяха изпаднали в паника и смятаха, че може да има сериозни репресии към тях и семействата им, включително тежки присъди. Някои се опасяваха и за живота си. Затова и всичките им действия бяха за спасяване на поне нещичко от властта, съответно парите. Но с течение на времето осъзнаха, че имат всички шансове да останат във властта, нещо повече, да увеличат значително личното си богатство. Причината, за да се върнат на бял кон, беше изключителната некадърност на новодошлите, които не само нямаха идея какво да правят с общество в преход. Те нямаха понятие от предмета, с който се бяха заели. Извършиха неща, които дадоха инструменти в ръцете на старата номенклатура. Ще спомена само два от тях: безумната поземлена реформа с връщането на земята в реални граници и ликвидационните съвети; невежеството как да преустроят банковия сектор. Новобогаташите у нас съвсем не са само получилите от Луканов или Дойнов пари в куфарчета. Нещо повече, те са пренебрежимо малцинство. Основната част от новите бизнесмени дойдоха от три направления: ръководителите в селското стопанство, висшата стопанска номенклатура в туризма и промишлеността, порочната масова и касова приватизация, създаваща нов стопански елит, близък до управляващите. СДС едва ли не натика в ръцете на управителите на ТКЗС и АПК имуществото на тези организации, докато превръщането на висшата стопанска прослойка в нова бизнес класа си беше до голяма степен естествен процес, в който бившите ръководители използваха знанията, връзките и деловите си контакти у нас и в чужбина за създаването на свой бизнес. За приватизацията няма да говоря, там всичко е ясно. Оформянето на новия естаблишмънт започна не през 1989 или 1990 г., а някъде през 1992 г. при правителството на Филип Димитров. Начело застанаха новите господари на деня: сплав на част от бившите висши стопански ръководители, част от номенклатурата на БКП и ДКМС, 1 управление на ДС в съюз с избраниците на новите господари отвъд океана, олицетворявани от ЦРУ, Държавния департамент и ДЕА. И всичко това, както посочих, не без знанието на бившето КГБ. Те успяха бързо да се наложат в новата обстановка и да овладеят всички лостове на властта: икономика, медии, силови структури на държавата, политически партии, правораздавателна система. Тази нова камарила съвсем не е единна, защото няма общ произход, общ център, обща идеология, дори и общи интереси. Борбата между отделните й кланове е често пъти крайно ожесточена. Понякога се стига и до съвместен сговор. Съвсем както при мафията. Твърдя с убеденост, че образуването на новата камарила не беше замислено по сценарий, а възникна стихийно поради крайната некадърност на новодошлите политици в костюмчета демоде, изпълнени с увереност, че са способни да ръководят страната. Както и поради опитността и покварата на старите кадри и нейните създатели. Това бе извършено, тъй като новите управляващи не въведоха необходимите законови и административни мерки, така че да отрежат всякакъв път на старата номенклатура към властта. И го направиха не защото редиците им гъмжаха от подставени лица, а защото самите те бяха случайни хора, извадени на гребена на вълната и неподготвени за дейността, с която се бяха заели. Така се създаде благоприятна среда част от старата номенклатура да си възвърне позициите под нова форма. За разлика от Централноевропейските страни, които веднага смениха елитите, проведоха радикални икономически реформи и бърза приватизация на основните си активи само за 2-3 години, България (а и Румъния), както бе казано по-горе, затънаха в безплодно противопоставяне между политическите сили и гражданите, и в тази обстановка всякаква идея за каквато и да било реформа бе обречена. Така ние пропиляхме в безплодно противоборство цели 8 години, през които бяха извършени престъпления срещу народа ни в невиждани мащаби: - БВП се срина с повече от 50%, доходите – с почти 70%, - извършено бе невиждано ограбване на цялото население чрез хиперинфлация, фалити на банки, финансови пирамиди и други машинации, - безработицата нарасна експоненциално, - селското стопанство претърпя погром, - малкото предприятия hi-tech бяха или продадени на безценица, или ликвидирани (напр. ДЗУ в Стара Загора), - бе подготвена, обучена и организирана – позволете ми тавтологията – българската организирана престъпност. След 1997 г. поехме към интеграция с Глобалния Запад и икономическият, политическият и общественият живот се стабилизираха. Икономиката ни постепенно тръгна нагоре, България получи немалки субсидии от предприсъединителните и структурните фондове, животът пое по пътя на развитието. Но за тези години и процесите през тях е писано и говорено толкова много, че е излишно и аз да се включвам в общия хор. Резултати 30 години по-късно Положителни

• Свобода на движение и пътуване
• Достъп до световното развитие на философски, социални, икономически, политически и културни идеи
• Възможност за получаване на образование навсякъде по света
• Свобода на икономическата инициатива
• Свобода на общуване с хора от цял свят
• Развитие на инфраструктурата
• Развитие на екологията (пречиствателни станции, нови екологически стандарти, НАТУРА-2000)
• Интегрираност във всички световни организации

Отрицателни

• Спад на населението с почти една четвърт,
• Обезлюдяване на цели региони, смърт на стотици населени места,
• Драстичен спад на селското стопанство – в държава с население под 7 млн. души с възможности да изхранва (по изявления на селскостопански експерти) до 50 млн. души се внасят над 80% от храните,
• Спад в равнището на образованието - след 50-то място в света,
• Трудно достъпно здравеопазване – корупция и плащания дори на осигурените лица; детска смъртност, 3 пъти по-голяма от тази в развитите страни,
• Липса на свобода на словото – 111-то място в света,
• Образуване на компрадорски елити,
• Изключително ниски нива на доходите, недостигащи дори равнището на стартовата година на промените – 1989

Нека да се обоснова за последното твърдение с данни, защото то засяга много чувствителни струни: Средна заплата през 1990 г. – 377.75 лв. https://www.noi.bg/images/bg/users/infomaterials/aboutpensions/SMRZ.pdf Средна заплата през 2019 (юни) – 1253 лв. https://www.nsi.bg/bg/content/3928/национално-ниво Съотношение: 3.32 пъти Инфлация май 1990 – май 2019 – 465644.8% (с деноминацията на лева – 466%, т.е. 4.66 пъти) https://www.nsi.bg/bg/content/2539/калкулатор-на-инфлацията Следователно през 2019 г. покупателната способност на средната заплата е ок. 71% спрямо тази през 1990 г. Средна пенсия през 1989 г. – 116.1 лв. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1999/09/04/252024_pensionnata_reforma_se_nujdae_ot_raziasnitelna/ Средна пенсия през 2019 (І полугодие) – 361.61 лв. https://www.nssi.bg/images/bg/about/statisticsandanalysis/statistics/pensii/STATB22019.pdf Съотношение: 3.114 пъти Инфлация: 4.66 пъти Следователно през 2019 г. покупателната способност на средната пенсия е ок. 67% спрямо тази през 1990 г. БВП 1989 – 21.99 млрд. долара БВП 2018 – 64.53 млрд. долара Съотношение: 2.93 пъти Инфлация на долара – 102.3% Реално увеличение на БВП: 1.45 пъти Но, както се вижда, при увеличение на БВП 145%, покупателната способност на заплати и пенсии през 2019 спрямо тази през 1989 г. е ок. 70%. Т.е. средното равнище на доходите след 30 години дори не е достигнало кризисната 1990 г. Това показва само едно: в чия полза са протекли всички преобразувания през последните 30 години: в полза на тънката прослойка забогатели от прехода, които бяха посочени по-горе. За останалите остават свободите. Такива са според мен положителните и отрицателните страни на събитията, протекли през последните 30 години. Всеки може да прецени за себе си какво е спечелил и какво е изгубил. Както и какъв е балансът. /БГНЕС ........................ Петър Клисаров, ПП "Пряка демокрация".