Българин от Скопие създаде шестата по големина болница в България
Живот на кръстопът, пресичащ балканските страни – така може да бъде описан животът на един от най-известните лекари-ортопеди в България – д-р Христо Мазнейков. Той е роден на 20 юни 1956 г. в гр. Скопие, Северна Македония, а днес е собственик на шестата по големина болница в България – „Св. София“. Изградил я е от основи, но на първо място в сърцето му винаги остава любовта към България, Хипократовата клетва и уважението към пациентите.
Историята на рода му е изключително интересна, „както е и историята на много хора от Македония, разказва ортопедът. „Родоначалник на моя род от към баща ми е Коста Мазнейков Войводата – „Даскало“, който е завършил първия випуск „Българска филология“ в Софийския Университет „Св. Климент Охридски“. След което се връща в Струмишко-Радовишкия регион, и започва да обучава местното население на български език. Тогава македонски език изобщо не е имало.
По това време един от местните турци – бейове, изнасилил тамошна българка. Моят пра-прадядо не издържал, отишъл и го убил. След убийството му хванал гората, станал хайдутин и направил чета с численост между 20 и 40 човека, с която са тормозили турците. Тогава турците са знаели, че в Македония се подготвя Илинденско-преображенското въстание, и са изпратили редовна войска, която най-напред разбива четата на моя пра-прадядо. След това убиват и Гоце Делчев, който е бил сред основните организатори на въстанието“, разказва д-р Мазнейков.
И допълва, че в болница „Св. София“ днес работи и д-р Разбойников - един от потомците на Христо Разбойников, който наследява Гоце Делчев и продължава делото по организирането на въстанието.
„След въстанието започва избиване на целия род Мазнейкови. Тогава моят баща бяга от Македония и се заселва в Рупелския регион – Рупел е първото място след границата, след Кулата (бивше село в Република Гърция, разположено на територията дем Синтика, област Централна Македония, бел. ред.) Пътят беше толкова тесен, че като трябваше да се разминат две коли, едната спираше. Родителите ми се заселват там, за да не могат да ги намерят турците, и се започват да се занимават със скотовъдство – гледат овци и кози. Моят баща е бил много ученолюбив и интелигентен, затова родата е взела решение да го изучи. Изпратили са го да учи български език в българска гимназия в Петрич, като е взел два класа наведнъж, за да пести парите на баща си. След това по линия на Информбюро отива да учи агрономоство в Загреб.
Тогава е било велико време за социалистическите идеи, не е било срамно (както сега) да казваш, че си комунист. БКП и Земеделците тогава са били единствените, които са били против Хитлер, и много от младежите тогава са били на страната на БКП без да бъдат синове на тогавашни лидери.
След като баща ми завършва агрономство, отива да работи като агроном в Скопие. Много бързо напредва, издига се и става шеф на тамошното „Озеленяване“ в града.
Един ден просто идват и му казват: „Димитре, има проблем. Ти си българин!“. Баща ми казва гордо „Да, аз съм българин“, на което му отговарят: „Да, ама трябва да станеш македонец“. И след като той категорично отказва да се пише македонец, започва тормозът срещу него – вкарват го в затвора за година и половина, където е подложен на нечувани изтезания. Всички мъчения по затворите в онова време са описани в книгата на Блага Божинова „Изповед от Титовия "рай" .
Баща ми е пуснат от затвора само за четири месеца, като в това време се запознава с майка ми и създават мен. В тези четири месеца отново го призовавали да се пише македонец, за което той категорично отказал, и отново го вкарали в затвора, този път за година и 4 месеца. След излежаването на тези месеци, той е екстрадиран в България. През това време аз съм се родил в Скопие, като моят дядо – бащата на майка ми, заръчал тя също да отиде в България, за да бъда отглеждан и от двамата ми родители.
Така родителите ми дошли в София, а баща ми си намерил работа като младши агроном в село Беласица. И понеже нямало къде да спи, спал на бюрото си. Тогава хората били толкова бедни – след войната, че дори нямали къщи. Дори и в тези условия, баща ми е създал световен модел в селското стопанство, който се казва „Земя – краен продукт“: работиш отглеждаш, произвеждаш и продаваш. Този метод на работа сега се практикува в цял свят – без паразитните асоциации на социализма – Булгарплодекспорт, Яйцекооп, Булгартабак, и т.н. Баща ми имаше 12 ТИР-а, строеше самолетна писта край Кърналово, като изнасяше продукцията със самолети и по земя само и само да покаже правотата на модела си. Докато работеше в Петрич, абсолютно целогодишно имаше хора от цял свят, които се учеха на този модел на работа; а сред елементите на тази работа беше създаването на капковото напояване – то бе първото в страната, в Петрич, от 1972 г. Сега, за съжаление, вече го няма. Може да се каже, че баща ми е автор на капковото напояване в България.
Разбира се, той имаше и много последователи, които милееха за България и искаха тя да има модерно земеделие. Западните страни и западните медии го наричаха „социалистическия бизнесмен“: беше овладял пазарната икономика. Стана така, че Булгарплодекспорт продаваше тон домати в Швеция за 150 долара, а баща ми продаваше сам за 220 долара. Именно това насочи тогавашните ръководители към този иновативен модел. Тогава се твърдеше, че след 9-ти септември не е имало млади хора, които да владеят западни езици, и затова са били необходими такива кооперации, но 70-те и 80-те години вече имаше много млади хора, които знаеха много чужди езици и можеха сами да преговарят.
Майка ми пък е от Костур. Нейният род е също много разнопосочен: на баба ми родът се е гърчеел, дядо Христо е работил в САЩ, и при злополука си е загубил дясната ръка. Питали го с какво да го обезщетят – 70 хил. златни долара, или да си докара семейството там, за да се изучат децата, той казал, че искал да се върне в родината си. Взел парите, и с тях купил много мелници, къщи, имоти, - един от най-хубавите имоти в Солун се оказа, че е наш. Другият ми прадядо – бащата на дядо ми, е бил българин. Живеел е в българската махала, и е снабдявал българските партизани с храна. Гърците го предупредили да не дава храна на партизаните, но той не ги послушал, затова го взели в участъка и го убили. По тази причина моите баба и дядо през 1946 г. бягат и отиват да живеят в Пловдив. Същата година висши чиновници отишли при тях и им казали: „Вие не сте българи, вие сте македонци, отивайте си“, и ги изгонили. И понеже родата била от над 20 човека, всичките строители, съборили всичко построено, и отишли да живеят в Македония“, спомня си д-р Мазнейков.
Днес, с поглед назад във времето, светилото в българската ортопедията си припомня и споделя славните страници от семейната история и говори с огромна любов към България. /БГНЕС