Биляна Борисова: Чудомир днес
Чудомир е от онези автори в българската литература, за които масовата публика като че ли знае много, но всъщност това „много“ е силно преекспонираното „малко“, свързано с една най-обща представа за художествения свят на неговите кратки карикатурно-хумористични разкази.
Това хипертрофирано „малко“ е представата за писателя хуморист, създал великолепни, забавни и, за жалост, някак вечно съвременни комедийни картинки из живота в българското село или на провинциалния градец, изпълнени със запомнящи се образи на герои, въплътили разпознаваеми и до днес социално-психологически черти на националния ни характер. Благодарение на тази редукция на представата за творчеството му Чудомир продължава да усилва популярността си на класик, като в същото време реално става все по-непознат. Литературноисторически той все по-категорично стои в линията Иван Вазов, Алеко Константинов, Михалаки Георгиев, Тодор Влайков, Елин Пелин, рецептивно – сюжетите на разказите му все повече капсулират епоха, която неумолимо безвъзвратно чезне във възприемателния хоризонт на всяко следващо поколение читатели. Затова въпросите как изглеждат епохата и българинът през творчеството на Чудомир, какво е място и значението му като творец днес и дали губим нещо от непознаване на творчеството му нямат еднозначен отговор.
Представителната част от литературното дело на Чудомир е създадена през 30-те и 40-те години на ХХ век. Кратките фейлетонно-белетристични творби преди да бъдат събрани в сборници (1935, 1937 и 1940 г.) имат своето журнално битие на страниците на литературната притурка на в. „Зора“, като самият автор не гледа подобаващо сериозно на тези свои творения (много показателно е, че през целия си живот Чудомир се възприема като художник, а не като писател). В тази си форма на съществуване разказите имат звученето на белетризирана фейлетонистика, посредством която чрез елементите на фейлетонното в реалното историческо време авторът хумористично експонира рецидиви на поведенческо и морално неприемливото в колективното живеене каквито са скъперничеството, злобата, клюкарството, сметкаджийството, лицемерието и подобни. Това придава на тези кратки творби освен закачливост и свойствената за фейлетона злободневна забавителност. В същото време типизацията на ниво сюжет и на ниво персонажи води до обобщаване на посланието по законите на художествената проза. Така кратковременното забавление с актуални и достоверни поведения и ситуации в сюжета отстъпва на смешно-тъжно разпознаване на съсловна културно-поведенческа характерология, която дори спрямо момента на създаване на разказите се схваща като остаряла, немодерна, непрестижна, поведенчески компрометира и която като такава вече е оправдан обект на хумористично осмиване. Конкретни житейски случки, които самият Чудомир вижда като „верни родни картинки“, но „поръсени с хумор“, се превръщат в кратките му творби от фейлетонни в литературни ситуации, родеещи се със ситуации в „Чичовци“ на Вазов, в „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов, в „Българи от старо време“ на Любен Каравелов или в разкази на М. Георгиев, Тодор Влайков или дори Елин Пелин. Реално съществуващи лица пък биват художествено трансформирани в литературни типове, а някои от постоянните герои в тези разказите като Лъжлив Съби, Дудунът, хаджи Койо хаджи Стойоолу, как`Сийка и др. изравняват литературната си стойност с тази на типове като Бай Ганьо, хаджи Генчо, Иванчо Йотата и под. Нещо повече – като резултат на неумолимо растящата дистанция във времето читателите възприемат все повече и повече тези герои дори не като литературни, а като народопсихологични типове. Убедителното художествено обобщение, резултат на художническата наблюдателност и таланта на карикатурист на автора придава на тези герои както исторически релевантна национална, социална и културна разпознаваемост, така и надисторическо антропологично звучене. Качествата, чертите, особеностите на характера, осмени през сюжетите и типажите са разпознаваемо български, но и със сигурност не всеки българин ги притежава и проявява задължително. Чудомировите герои (подобно на героя на Алеко Константинов Бай Ганьо) са българи, но не всеки българин е като тях. Разказаните закачливо смешни битови ситуации, в които небрежно леко изскачат колоритни и лесно разпознаваеми типажи на пресметливия, хитър, злобничък, смешно пестелив селски човек или на симпатичния хитроумен, незлобливо завистлив, смешно любопитен, но и егоистичен, пресметлив, самомнителен провинциален еснаф са отвъд съмнение картина на българското и българина, но не са изчерпващи българското.
Чудомировите разкази днес биха говорили на съвременния български читател не с ексцентричните (защото са непознати и чужди) подробности на бита, а с незлобливата откровеност на показване на базисни нелицеприятни националнопсихологически черти. Тяхното четене днес би донесло ползата не от етнографската археология или от достоверното битоописателство, а от осъзнаването на дълбинни черти на колективния характер и нагласи, би действало като форма едновременно на самопознание (при това без репресията на досадно морализаторстване) и на самолечение чрез „сладкия мехлем“ на хумора, както впрочем се надява и самият автор, според когото „у нас има още много рани за лекуване“. /БГНЕС
-----------------
Д-р Биляна Борисова, преподавател по история на българската литература след Освобождението. Анализът е написан специално за БГНЕС.