Божидар Колов: Отсъствие на реална политика при взимането на общи решения доведе до кризата

Наслаждението, с което повечето медии отразяват политическите събития от последните седмици е смущаващо, но разбираемо. В крайна сметка борбата за рейтинг изисква разиграването на заплетени сюжети, грабващи образи и сблъсък на силни персонажи. И какво ли не поднесе последният месец на жадните за вълнуващи истории репортери – от конфликти между довчерашни партньори, изненадващи разединения и обединения, обвинения в лични и национални предателства до вулгарен език и физически съприкосновения в парламента; и всичко това – на фона на върволици от протести и контрапротести.

Напоителните ежечасни репортажи за „най-актуалното“ от разразилата се „политическа криза“, почти денонощните коментарни студия и нестихващият поток от анализатори, принудени да врачуват какви ще са следващите ходове на политическите играчи, създават усещането, че публиката живо се вълнува от всеки детайл на бликащия от енергия български политически живот.

Драстично намаляващата избирателната активност, която на последните няколко вота достигна историческо дъно показва, обаче, че това съвсем не е така. По всичко личи, че панаирът на „политическата криза“ е интересен най-вече за преките му участници и професионални наблюдатели. И това е така, защото България е в политическа криза не от началото на юни, когато „Има такъв народ“ се изтегли от парламентарното мнозинство, а от повече от две десетилетия.

Истинската политическа криза се състои не в разтрогването на управляващата коалиция, за която са гласували 20 процента от имащите право на глас, а в почти пълното отсъствие на реална политика в процеса на взимането на общи решения. Междуличностните сблъсъци, замерването с моралистични заклинания, меренето на естетически превъзходства, разказите за престъпност и законност и вричанията в геополитическа вярност не представляват политика по същество, а са заместители на съдържателните конфликти на различни обществени интереси, които би следвало да съпътстват всяка демокрация.

Борбата между елитите за контрол върху публичния ресурс (и „усвояването“ на поредната порция европейско финансиране) няма нищо общо с представителството на различните интереси в обществото, защото законен или не, отговарящ на нечии вкус или не, упражняван от някого с добро образование или не, този контрол почти изцяло игнорира интересите на мнозинството от гражданите. Какво значение има образът, изказът или геополитическата ориентация на контролиращите публичните средства, когато във всеки случай тези средства се разпределят, така че България да има най-ниския в ЕС достъп до качествено образование, здравеопазване и инфраструктура, най-високата бедност и най-голямото неравенство по отношение на доходите и собствеността.

Нищожното увеличаване на пенсиите на фона на драматично растящите цени, опитите за „по-добър мениджмънт“ на обществените услуги и бебешките стъпки в „борбата с корупцията“ може би дават глътка въздух след десетилетната анти-социална политика на ГЕРБ, но в крайна сметка се явяват димна завеса на фона на крещящата нужда от икономическа демократизация. Докато си говорим за парламентарни процедури и аритметика, коментираме цветните изказвания на един или друг политически лидер и дебатираме кой ще влезе или изпадне от следващото Народно събрание все повече хора в страната остават напълно обезвластени и без никакъв глас в процеса на взимане на решения.

Формалното право на всеки да гласува и да се изкаже свободно на площада или в социалните мрежи съвсем не означава, че всички имаме еднакво влияние върху основната функция на държавата – преразпределението. Това е и причината за ниското участие на изборите – мнозинството от хората усещат с кожата си, че няма никакво значение за кого гласуват, защото знаят, че вотът им не променя утвърдените властови отношения. Малкото останали гласуващи спадат най-вече към две преобладаващи групи: клиентели и аудитории. Първите са получатели на достъп до публични средства и позиции според близостта си до един или друг патрон, а вторите се явяват потребители на произведени от медиите културно-политически идентичности. Нито едното, нито другото има нещо общо с демокрацията.

Доминиращият консенсус сред политическия елит, че в България трябва да се облага основно потреблението, а не капитала, че данъчната система трябва да взима пропорционално повече от бедните и по-малко от богатите и че пазарът е най-добрият регулатор е това, което прави възможна прословутата мафия, срещу която всички заявяват, че се борят. Тази „борба“, обаче ще си остане просто реторика, докато не започнат да се вадят корените на вече дълбоко институционализираната олигархия. Нейната хранителна среда не са престъпността, лошото управление, лисата на морал или корупцията. Последните са само следствие на необуздания български капитализъм, който съвсем законно произвежда милиони, борещи се всекидневно за оцеляване и малцина, боричкащи се за малкото останали публични ресурси. Единствената възможна борба срещу олигархията е борбата с бедността и свръхбогатството, които са двете страни на една и съща монета. /БГНЕС

——————————-—

Божидар Колов е политолог и сътрудник към университета на Осло, Норвегия. Коментарът е написан за БГНЕС.