Бугайски: Западът води неадекватна политика спрямо Белград

На Балканите е широко разпространено схващането, че като отстъпват пред Сърбия, западните правителства всъщност допринасят за дестабилизирането на региона. Дори когато президентът Александър Вучич открито преследва проекта "Сръбски свят" и разпалва междуетническа вражда, той е третиран като конструктивен държавник, който може да помогне за гарантиране на регионалната сигурност. Има две основни причини за тази самоунищожителна политика на Запада: заблудата, че ще има промени и избягването на риска.

Американските лидери и лидерите на ЕС изглежда искрено вярват, че политически лидери като Вучич могат да бъдат превърнати в сътрудничещи демократи. Това очевидно ще се случи чрез включване в срещи и преговори на високо равнище, които ще създадат взаимно доверие и увереност. Според този сценарий дори един "бивш" националист и пропагандист ще разбере, че трябва да направи компромиси, ако Сърбия иска да се присъедини към Европейския съюз и да получи значителни средства за присъединяване.

За съжаление, подобна политика на приобщаване се провали с пълна сила при руския президент Владимир Путин. В продължение на години западните правителства водеха безкрайни дискусии, подписваха споразумения и даваха възможност на управляваните от руската държава енергоизточници и пари да проникнат в Европа. Те таяха безпомощната надежда, че това ще превърне Русия в нормален партньор. Вместо това проникването на Москва в западните институции имаше точно обратния ефект, като даде възможност за руско изнудване и шантаж, най-видими след пълномащабното й нахлуване в Украйна през февруари.

Белград се възползва от наивните надежди на Запада, за да предотврати сериозните последици от отказа си да признае Косово за независима държава. Както стана ясно от неотдавнашните спорове за смяна на регистрационни табели на автомобили и паспорти, Вучич често провокира конфликти, за да се опита да дискредитира правителството в Прищина, така че да може да отложи за неопределено време всякакви споразумения, водещи до взаимно признаване между държавите.

На Белград му е позволено да спомага за дестабилизирането на Босна и Херцеговина и Черна гора също без никакви последствия. Въпреки че Вучич и лидерът на Република Сръбска Милорад Додик може да не се харесват, техните политики се подсилват взаимно. Додик поддържа Босна нестабилна, помага за съживяването на хърватските националистически претенции към Западна Херцеговина и поддържа близки отношения с Москва. Това помага на Вучич да реализира програмата си "Сръбски свят", като държи Сараево в дисбаланс и отклонява вината от Белград към Баня Лука.

Белград нагло смята, че действията му няма да имат сериозен отзвук в западните столици. Неотдавна министърът на външните работи на Сърбия Никола Селакович и руският му колега Сергей Лавров подписаха документ за двустранни консултации при координирането на външните си политики. Въпреки че Брюксел и Вашингтон официално осъдиха този ход, който грубо пренебрегва настояването на Брюксел страните-кандидатки за членство да ограничат отношенията си с Москва, Вучич разчита, че думите на ЕС няма да бъдат последвани от смислени дела.

Втората причина за мекия подход към сръбския режим е избягването на риска. Западните правителства предпочитат да запазят статуквото, стига то да не прерасне в насилие, вместо да провеждат по-строга политика за постигане на конкретни цели. Вучич се възползва от тези страхове и твърди, че без него по-радикалните елементи могат да предизвикат истинска война в целия регион. Той смята, че Западът ще предпочете „да играе на сигурно”, вместо да оспорва предположенията му. Парадоксално, но слабият подход на Запада, който успокоява експанзионистичния национализъм, е по-вероятно да доведе до грешки и насилие, отколкото твърдата политика за консолидиране на държавността в Босна, Черна гора и Косово и неутрализиране на всички паннационални проекти.

Ако Брюксел и Вашингтон не изготвят твърд график за взаимно признаване на Сърбия и Косово и не уточнят икономическите и дипломатическите последици от непризнаването, Вучич ще продължи да играе с картата "Косово", за да сплотява националистите и да създава несигурност. По същия начин в Босна, ако не се стигне до пълен отпор срещу сръбските и хърватските сепаратисти и до решимост за реформиране на държавната структура, страната ще продължи да бъде уязвима както за вътрешна, така и за външна дестабилизация.

Ако в големите столици на ЕС пансърбизмът се одобрява, това ще подхрани други иредентистки проекти, включително панхърватския и паналбанския. Загреб наблюдава внимателно как Белград се възползва от слабостите на САЩ и ЕС и се опитва да имитира неговите успехи. Това напомня за първите дни на войната от 1992-1995 г., когато хърватските националисти решиха да изградят своя собствена държава Херцег-Босна, виждайки, че западните правителства толерират насилственото създаване на държави чрез масови убийства и прогонване на бошняци.

Паналбанизмът и разширяването на държавата могат да се съживят и ако местните недоволства се засилят и се види, че Сърбия има по-голяма свобода в преследването на иредентистката си програма. Разбираемо е недоволството в Косово, което за разлика от Сърбия следва външна политика, съответстваща на тази на Брюксел, но това не води до преференции. Широко разпространеното обществено разочарование от тежките икономически условия и международните агенции може да бъде използвано и изострено от амбициозни политици, които да обещаят национално обединение като форма на спасение. Ако народната подкрепа за обединение започне да расте като гъба, тогава широк кръг политици ще започнат да се конкурират за пан-националната кауза.

ЕС проявява благосклонност към Вучич въпреки прокремълската му политика. Една твърда политика би прекратила всички предприсъединителни фондове и би спряла кандидатурата на Сърбия за членство в ЕС, освен ако правителството не се съобрази с европейския консенсус за налагане на санкции на Москва заради нападението ѝ над Украйна. Въпреки че Европейският парламент най-накрая предприе такава инициатива, резултатите остават несигурни. Сърбия се превръща в център за руски бизнес и нарушаване на санкциите без никакви последствия. Западните правителства сякаш не обръщат внимание на нарастващата заплаха и дори подкрепят инициативи като "Отворени Балкани", вярвайки, че тя ще насърчи регионалното сътрудничество. На практика подобни инициативи имат за цел да повишат регионалната роля на Сърбия и икономическото проникване на Москва без никаква полза за обикновените граждани.

Западните правителства са изправени пред суров избор при справянето с експанзионистичния национализъм на Балканите. Те могат да продължат да вярват, че ще превърнат радикалите в умерени политици, или могат да поставят строги условия и срокове за изпълнение на споразуменията и да откажат всякакви финансови и икономически ползи, ако те не се спазват. В крайна сметка среден път няма./БГНЕС

----------------------------------------------------------------------

Януш Бугайски е старши научен сътрудник във фондация "Джеймстаун" във Вашингтон. Новата му книга "Провалената държава: Ръководство за разпадане на Русия", беше издадена неотдавна.

Вашингтон / САЩ