Дикич: Национализмът е постоянно явление сред сърбите, сменя само маските си

Страхувам се, че Сърбия отново потъва в черната дупка на национализма.

Моето поколение се формира от сгъстения исторически опит от 90-те години - десетилетието на болезнени национални поражения и трагичния срив на сръбското общество.

Надявахме се, че тази трагедия ще приключи след „голямото възкресение на духа“ на Октомврийската революция, когато казахме „jamais plus“ на омразата, войните, ксенофобията и националния шовинизъм - никога повече!

Нашето късогледство ни струва скъпо. Осъзнахме твърде късно, че национализмът е постоянно явление сред сърбите и че с течение на времето се променят само маските му. Нашето бъдеще е затворник на кърваво минало. Съзряват нови поколения, чиято ценностна система е по-скоро продукт на индоктринация, отколкото на образование.

Проучванията показват, че повечето млади хора са по-консервативни от родителите си, че десницата им е по-близка по идеи и мироглед, че са по-склонни към по-авторитарна държавна система, патриархат, без адекватна толерантност към сексуалните и националните малцинства наоколо.

Няма да сгрешим, ако потърсим причината за това морално препъване в предадените идеали на нашата революция, която беше спряна в движение. Но в интерес на истината трябва да продължим с обяснението: управляващата класа задава тона на социалния живот и има решаващо влияние върху анатомията на социалната психика.

Режимът злоупотребява и умело манипулира всички заблуди, безразсъдство и слабости на новите поколения, за да остане на власт.

Наложена е упадъчна система от ценности, където обществената репутация и позицията на посредници са придобити незаслужено и демонстрират своята независимост и сила. В знаковата комуникация социални маркери като дрехи, коли, мобилни телефони, скъпи прически, татуировки или бижута символизират социалния статус, който е характеристика на примитивната общност и нейната кастова йерархия.

Всичко е за продан. Спонсорираният брак се е превърнал в юридически призната форма на проституция, животът се дава под наем пред камерите на риалити продукции с цел евтина слава, правото на глас е последният капитал на обезоръжения пролетариат, който свиква с нов тип робство.

Повратливостта, рентабилността, егоизмът и алчността са добродетели, лансирани от нает квазиелит, който служи като изгнила морална патерица на най-неморалното правителство в сръбската история.

Партийните номади получават високи институционални ангажименти, защото конвертируемият път към успеха е утъпкан отдавна - единственият инфраструктурен успех на това правителство. Никакви магистрали, виадукти, кули и неополис не могат да се сравнят с пистата, предназначена за политически хамелеони и кариерни безгръбначни.

Те следват единствено житейския път на най-висшия авторитет, който страда от божествения синдром и затова се заобиколи с глутница ренегати, които вярно го пазят.

Разни Бакареци, които забравят, че революционният огън ги е докарал на власт във време, когато никой не цитира духа от „Туин Пийкс“, когато съзнателно го освобождават от бутилката, за да може огънят да унищожи минаретата в Сърбия.

Заедно с тях има и разни Филиповичи, които, напускайки експертната партия, забравиха дипломите на родния си факултет и вероятно ще ги хвърлят заедно със смачканите молби за кандидатстване в жълтата компания, която сега анатемосат, наслаждавайки се на парламентарните ограждения.

И най-заразните Йованови, с които десните младежи преминаха от кирилица към антиимигрантски патрули и които заедно с Неша от Белград са модел за това как може да се спечели държавен пост по колоректален път и да се превърнете от асфалтов в паркетен "патриот".

Десницата в Сърбия изчерпва последните слоеве на идеологията, основана на митове.

Вълнуващо е за хора със слабо развита индивидуалност, които лесно потъват в монолитен колектив с организирано държавно попечителство.

Произволното изграждане на историята с политиката на национално надмощие е храна за повратливите и незрелите, за тези, които бързо стават пленници на проекцията на историческия максимализъм. Максимализмът във фазата на биологичен разпад на хората, към които принадлежат, противоречие като рефлекс на самозащита, но и доказателство, че за националистите от всякакви цветове и раси фантазията е по-силна от разума.

И ние сме отговорни, че такова семе дойде отново при нас.

Икономическата изостаналост, причинена от неуспешния преход, засяга политическия консерватизъм, но по-големият проблем е, че този консерватизъм не е устойчив на действията на радикалните популисти.

Рефлексът на вкоренения национализъм е синдром на недовършената държава и общество.

Нерешеният сръбски национален въпрос остава дългогодишен фактор за нестабилност на Балканите. Отвън може да изглежда като заплаха за регионалния мир, но отвътре винаги се проявява като постоянна обществена сила, която спира Сърбия и я отделя от съвременните тенденции, принуждава я да преосмисли и често я води по нова безпътица.

При такива обстоятелства често сме опиянени от еуфоричен романтизъм в моменти, когато отчаяно се нуждаем от геополитически реализъм.

Младостта расте в скута на съществуващото общество.

Ако се остави на тази родина, Сърбия ще прекара още един век, повтаряйки напразно как „блясъкът на чуждата младеж ни разсейва“ (Шилер). Ако младежта се превърне в нейния морален, политически и национален авангард, който основава своята проекция на бъдещето на модернизма, просвещението и националната отговорност, тогава нашата надежда може да бъде по-дълбока от оправдания страх. /БГНЕС

---------------------------------------

Анализ на доктор Александър Дикич, член на ръководството на Демократическата партия на Сърбия.