През последните седмици сме свидетели на изключително активна външнополитическа активност на властите в Скопие. Гласуваната вчера декларация на германския Бундестаг в подкрепа на „македонският език, култура и идентичност“ е само един от примерите, а според информациите с които разполага БГНЕС, подобни декларации предстоят и от страна на други държави членки.
Освен сюрреалистичното „признаване“ на подобни дефиниции, самата декларация не казва нищо ново спрямо това което е казвано или признавано от страна на Германия и досега. Никой, включително и България не оспорва на Северна Македония правото да нарича езика, идентичността и културата си както си поиска. За сметка на очевидното обаче, декларацията апелира към Скопие да бъдат приети конституционните промени свързани с вкарването на българите за да може да се отворят и самите преговори за членство. В този смисъл, точно тук ясно проличава и каква е била целта на „молителите“ на самата декларация, а именно да си дадат малко повече шансове за успех в прокарването на конституционните реформи с оглед опозицията на мнозинството от гражданите и липсата на необходимото квалифицирано мнозинство в парламента.
Германската декларация, приета единствено с гласовете на социалдемократи, зелени и либерали (десните ХДС и ХСС гласуваха против) е преди всичко един изцяло празен от към реално съдържание политически жест, даден „по милост“ за вътрешнополитическо ползване от партии принадлежащи към едни и същи европейски политически семейства. Външнополитическият аспект, а именно призива към България да се въздържа от допълнителни условия към Северна Македония, освен тези одобрени и фигуриращи вече в европейската преговорна рамка е прекрасен пример за юридическа тавтология.
Всички условия на България от Рамковата позиция вече фигурират в преговорната рамка: вкарването на българите в конституцията, спазването на Договора за добросъседство от 2017 г. и имплементацията на протоколите произтичащи от този договор. В този смисъл, неизпълнението от страна на Скопие на което и да е от тези европейски условия, включително и на историческите теми фигуриращи в протоколите например, е априори мотив за спиране на преговорите във всеки един момент, без това да бъде тълкувано като „ново условие“ или „двустранен въпрос“. Бившият македонски премиер Зоран Заев прекрасно разбираше този аспект и в типичният негов „търговски“ стил неколкократно е заявявал, че България може да блокира както си иска „2 пъти по 31 пъти“.
Друг пример за засилената дипломатическа активност на Скопие е своеобразната битка в Европейският парламент по отношение на тазгодишният доклад за напредъка на Северна Македония. В последните дни наблюдаваме безпрецедентен лобинг основно сред групите на либералите, социалистите, зелените и комунистите за да бъдат отстранени проблемните за Скопие поправки касаещи всички случаи на насилие и говор на омраза от последните месеци на които са жертва хората самоопределящи се като българи. Обезпокоени, че приемането на подобни поправки ще ги затрудни още повече вътрешно и външнополитически, македонските власти активираха всички лостове, особено тези по бившата югославска линия, за да блокират и премахнат всичко което би опетнило прекрасната картина за етническа толерантност, която се опитват да представят пред света.
И двата горепосочени примера показват, че власти и опозиция в Скопие все още живеят във времената на бивша Югославия когато на България биваше гледано освен с „традиционните“ отвращение и омраза, така и с перманентната арогантност подценяване. Очевидно, те отказват да осъзнаят и приемат, че започването на преговорите за членство минава основно през София и че само и единствено бързото и задоволително (за София!) изпълнение на условията от европейската преговорна рамка би им отворило европейският път.
Пилеенето на време, енергия и финансови средства за лобинг, натиск или негативна кампания срещу България не само няма да им помогне, а ще създава още по-голяма „фригидност“ сред властите в София, дори и най-либералните, да приемат макар и минимални компромиси по отношение на подкрепата си за Скопие. В този смисъл, ако беше по Шекспир, цялата дипломатическа офанзива на македонските власти би била характеризирана като много шум за нищо. В реалността обаче, вместо нищо имаме често още по-лоши последствия. /БГНЕС
