В свят, белязан от ескалиращи глобални борби за власт и нарастваща несигурност, ООН като най-значимата международна организация отново ще заеме централно място на предстоящата Генерална асамблея. Не е изненадващо, че руският президент Владимир Путин и китайският президент Си Дзинпин ще се въздържат от участие, както е по техен обичай по време на годишната среща в Ню Йорк през септември всяка година.
Последните седмици ярко илюстрираха разгръщане на геополитическата конкуренция между държавите чрез международните и регионалните институции. Домакинството на Русия на срещата на върха Русия-Африка в Москва имаше за цел да създаде нови съюзи на фона на продължаващата несправедлива война, в която тя се оказа изолирана. Обратно, Китай отправи силно послание към Съединените щати, като покани нови страни да се присъединят към БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка). По време на неотдавнашната среща на върха на Г-20 Индия стартира проект за стратегически коридор с подкрепата на САЩ и Европа, известен като Индийско-арабско-европейски коридор (ИМЕК), като противодействие на китайската инициатива за Пътя на коприната.
С наближаването на Общото събрание на ООН влиятелните глобални играчи старателно задействаха стратегическите си ходове, а лидерите им сега се подготвят да отправят дипломатически послания на световната сцена. ООН ще се стреми да поддържа традиционната си мисия в сянката на геополитическите маневри и конкуренцията. Въпреки това, предвид сегашната си структура, тя е изправена пред значителни предизвикателства в тази насока. ООН се намира в дълбока криза, характеризираща се с проблеми, свързани с легитимността, неефективността и липсата на правилна преценка.
Основана малко след Втората световна война, ООН първоначално се застъпваше за подход, който извлича поуки от миналото. Тя обвърза принципа на колективната сигурност с глобалната стабилност, като се стремеше да установи световен мир чрез свеждане до минимум на конфликтите и създаване на система, подчертаваща равновесието между победителите. Правото на вето, предоставено на Съвета за сигурност, привидно имаше за цел да предотвратява глобални конфликти, да защитава жертвите от агресорите и да улеснява поддържането на мира чрез превантивни мерки. Глобалната справедливост обаче остана недостижима за ООН. В действителност правото на вето, предоставено на постоянните членове на Съвета за сигурност, се трансформира в механизъм, който дава приоритет на интересите на "петте големи" пред справедливостта, ефективността и мирното разрешаване на конфликти.
По време на Студената война функцията на ООН беше съсредоточена в това да защитава стратегическите интереси на петте постоянни членки на световния ред. Макар да избягваха конфронтации, те често предпочитаха силните за сметка на слабите, стига това да отговаряше на техните интереси. Правната рамка на ООН през този период приемаше политики като окупацията на Палестина от Израел, подкрепата на САЩ за контрапартизански усилия в Латинска Америка, войната във Виетнам и много други примери, които бяха формулирани като стабилизиране на т.нар. по-широка международна система.
След края на Студената война ООН придоби по-значима роля в глобалното управление, но не успя да се развие заедно с променящия се международен пейзаж. В ръководения от САЩ глобален ред ООН постепенно се превърна от стратегическа институция в тактически "апарат". Макар да играеше важна роля в хуманитарните интервенции, тя се оказа неефективна във възпирането на етническите прочиствания на Балканите и в Африка. Фактът, че НАТО, а не ООН, се намеси в Косово, за да предотврати по-мащабни кланета, подчерта нефункционалността на системата на ООН за налагане на вето.
Дълбоката криза на ООН
Кризата в глобалното управление, предизвикана от геополитическите, политическите, икономическите и социалните сътресения след Студената война, разкри провалите на ООН. Днес ООН е изправена пред по-дълбока криза от всякога в историята си. Тази криза пряко оспорва основополагащите принципи на организацията и повдига фундаментални въпроси относно нейната легитимност.
Кризата на легитимността е резултат от продължаващото придържане на ООН към петорната структура въпреки значителните геополитически промени. Развиващата се след Студената война международна система се характеризира с многополюсност, при която нарастващите сили отказват да се подчиняват на решенията на петте държави. Това показва, че ООН не успява да реагира на настоящия геополитически баланс на силите.
Едновременно с това ООН се бори с дълбока криза на представителството. Тя остава културно монокултурна и има западноцентристки характер. Нейната неефективност задълбочава тези проблеми и прави сегашната ѝ форма неустойчива. ООН често не успява да предприеме навременни действия при международни кризи, като ги оставя да се задълбочават и отлага решенията заради тесни интереси. Въпросите, свързани с прозрачността, допълнително задълбочават проблемите с легитимността на ООН, като процесите на вземане на решения и съобразяването на решенията с естеството на кризите подкопават репутацията ѝ на прозрачна организация. Подобна структура не само не успява да осигури стабилност в глобалната система, но и подтиква държавите да разработят свои механизми за разрешаване на кризи.
Дълбоките сътресения в глобалната система, особено след пандемията от COVID-19, засилващата се конкуренция между САЩ и Китай и нахлуването на Русия в Украйна, са сигнал за предстояща трансформация в международната политика, невиждана от времето на Студената война. Тази трансформация предвещава повторно калибриране на разпределението на силите и изместване на центъра на властта от Запада към Изтока. Два века геополитическо господство на Запада могат да доведат до нова ера на източно геополитическо равенство. В тази зараждаща се епоха, белязана от радикални промени в разпределението на силите и геополитическия ред, реформата на ООН е належаща, надхвърляйки всички други приоритети.
Неуспехът да се прецени глобалното разпределение на силите и да се изработят своевременно ефективни и справедливи решения на глобалните проблеми, ще задълбочи кризата с легитимността на ООН. Тази криза може да насърчи появата на алтернативни норми в рамките на съществуващия международен правен ред и разработването на паралелна правна рамка. Решенията, взети от алтернативни регионални блокове в областта на политиката, икономиката и сигурността, вече изместват нормите, ръководени от ООН.
Нещо повече, създаването на алтернативни регионални организации, вместо да се разчита на ООН като наднационална структура, би могло допълнително да подкопае ефективността на организацията и да доведе до евентуалното ѝ разпадане. /БГНЕС
------------------------------------------------
Мурат Йешилташ - професор по международна политика в катедрата по международни отношения в Университета за социални науки в Анкара. Специализирал е в изучаване на международната сигурност, тероризма, геополитиката и турската външна политика. Йешилташ работи и като директор на отдела за външнополитически изследвания в SETA.
Анализ за „Сабах“
