Джевдет Пожари: Нужен е българо-албански съюз срещу общия враг

От историческа гледна точка албанците са имали най-тежки проблеми със сърбите. Сръбското нахлуване във Вардарска Македония и Косово накара българи и албанци да погледнат един на друг като приятели. След Балканските войни сръбската политика се свеждаше до геноцид над албанците и сърбизиране на българите. В периода между Балканската и Втората световна война София е станала дом на много албански имигранти. Добрите отношения между двата народа трябва да продължат и в настоящето, за да се предпазят от заклетия си враг, заяви Джевдет Пожари за македонския информационен портал Front Online.

В този свят всичко се променя, включително и социалният ред. Постоянна остава само тази земна сфера, която днес ние, живеещите в нея, обременяваме, и в която са живели нашите предци и като продължение на нас ще живеят потомците. Не се различават и народите, които живеят един до друг и които понякога са се сблъсквали с конфликти и разногласия, а понякога с взаимно сътрудничество, в името на едно по-добро общо бъдеще.

Когато ние, албанците, говорим за положението си на този полуостров и за приятелствата и враждите си със съседните народи, няма как да не се изправим пред истината, че като цяло на този полуостров сме живели "сами" или в близост до "врагове" и "приятели", които са искали да използват, а понякога дори са злоупотребявали с положението ни на отшелник, който в тези пространства няма нито "братя", нито "братовчеди".

Що се отнася до враждите ни с другите народи от тези области, те са свързани най-вече със сръбския и черногорския народ, които в бурни и размирни времена, като днешните, са искали да окупират и са окупирали албанските земи. Докато с хърватския и българския народ, с които нашият общ враг - сръбският - често се сприятеляваше, ние имахме "приятелства".

В този контекст отношенията на албанците с другите балкански народи в повечето случаи зависят от амбицията на съседите да погълнат албанските земи. Така например сръбското нахлуване в Косово и Вардарска Македония през есента на 1912 г. донесе много страдания на албанците. И не само на тях, но и на българите, което накара тези два народа да се вгледат един в друг и да видят възможностите за обща защита срещу врага, който също им беше общ.

Междувременно, от Балканските войни нататък, сръбската програма е много ясна по отношение на "естествените" си врагове: албанците трябва да бъдат напълно унищожени чрез геноцид и изселване, а българите - сърбизирани.

И тази опасност, от различен тип, но с една и съща цел - етническото им унищожение - насърчи албанците и българите да видят възможности да се подкрепят взаимно и заедно да се изправят срещу врага, който имаше конкретен проект за тяхното унищожение чрез различни методи и окупация на албанските и българските земи.

Що се отнася до това сътрудничество, трябва да се открои дейността на албанската колония в София през последните десетилетия на ХІХ век, чийто представители са изиграли изключително важна роля във всички аспекти на албанското национално възраждане.

Според българските историци София след Балканските войни и преди Втората световна война е привлекателна за албанската емиграция. Там е имало и много патриоти и възрожденски албанци, които са действали безпрепятствено за каузата на своя народ.

Според официалното преброяване на населението от 1926 г. броят на албанските граждани на Царство България е 1536 мъже и 619 жени, т.е. общо 2155 души, огромното мнозинство от които живеят в българската столица.

Междувременно, винаги според българските историци, през 30-те години на века. ХХ в., заедно с временната икономическа емиграция, общият брой на албанците в България е бил около 7000-8000 души.

Албанците в България са били организирани в две сдружения - "Дешира" и "Джерджи Скендербеу", където са имали богат културен и национален живот. Делегации на тези организации са посещавали Албания почти всяка година и са провеждали срещи с крал Зог, министри и видни общественици.

Приема се, че това, което е укрепило отношенията на даден местен народ със съседните народи, се е обуславяло от това, че неговата етническа част е останала извън границите на държавата майка, а етническата част на другите е останала в границите, например на Албания.

Дори и по въпроса за другите в нашата страна и в съседните страни, албанците са имали най-тежки проблеми със сърбите, които винаги са се ръководили от убеждението, че Сърбия се простира до там, където има дори един сръбски гроб. Така че те се ръководят от убеждението, че земята принадлежи на мъртвите, а не на живите.

За разлика от сръбските лидери, тези българи от времето на след балканските войни са се опитвали да гарантират, че етническите малцинства са мостове за приближаване, а не високи стени, които не ти позволяват да видиш съседа си. Затова на 9 януари 1932 г. в София делегациите на България и Албания се споразумяват да изготвят обобщен протокол, в който да бъдат разгледани въпросите на малцинствата.

Ангажиментите, определени в този протокол, обаче не са осъществени по различни причини, главно поради югославския и гръцкия натиск върху правителството в Тирана. Този натиск е резултат от югославско-гръцката политика за потискане на малцинствата и недопускането на каквато и да е инициатива, която би ги регулирала на каквото и да е международно ниво, дори на двустранно ниво.

От югославска и гръцка страна преди Втората световна война отварянето на въпроса за малцинствата на Балканите се смяташе за нещо, което вреди на техните национални интереси, които интереси се основаваха главно на прогонването или асимилирането на други етнически групи.

Междувременно трябва да се каже истината, което се подчертава от много български историци: България и Албания през 20-те и 30-те години на ХХ в. имаха много вътрешни проблеми. Поради това те не са имали възможност да направят нещо повече за себе си и за двустранните отношения. А когато към това се прибавят и гръцко-сръбските усилия да се предотврати каквото и да било сътрудничество между албанците и други съседни народи, например с българите, тогава всичко придобива размерите на балкански игри.

С примерите за това как албанците са изживявали своята самота на Балканите, може да се продължи до безкрайност. Една истина става ясна: че ние също се нуждаем от другите, но и те се нуждаят от нас. Но преди всичко трябва да разберем, че трябва да умеем да поддържаме приятелски отношения със съседните народи, с които споделяме едни и същи интереси, основният от които е да се предпазим от враждебността на заклетите ни врагове, по всяко време.

***

Джевдет Пожари е известен косовски публицист и анализатор. От дълги години работи в Македонската телевизия, ТВ Алсат-М и ТВ21. Той е бивш говорител на Министерството на благоустройството и директор в Министерството за диаспората в Прищина. Пожари, който е добър познавач на балканските проблеми, е създател на няколко новинарски портала като sakte.net и 24-ore.info, както и водещ на няколко популярни публицистични предавания. /БГНЕС