Джордж Фридман: Институционалната криза и COVID-19

В „Бурята пред спокойствието“ писах за две кризи, които се сблъскаха през 2020-те: социално-икономическа криза и институционална криза.

Втората се стовари върху нас като ураган. Има недоверие към американските институции, което излиза извън идеологическите граници. Една четвърт от гласоподавателите, включително половината от републиканските, смятат, че изборите на Доналд Тръмп са му били откраднати. През 2016 г. имаше широко разпространено убеждение, че намесата на Русия е помогнала на Тръмп да спечели изборите. Други смятаха, че Тръмп е сключил сделка с руснаците или е бил изнудван от тях. Това изглежда произтича от претенции на губещите и затова беше отхвърлено от другата страна. Но те твърдяха същото: че демократичните институции са корумпирани и не може да им се вярва. По-интересна е симетрията. Твърденията по отношение на Тръмп и руснаците произхождат от хакването на Демократичния национален комитет и „руското досие“ на Кристофър Стийл и след това се разширяват навън. Много демократи все още смятат, че твърденията са верни. Настоящите претенции относно откраднатите избори през 2020 г. произтичат от самия Тръмп и вероятно републиканците ще вярват в тях дълго време. Доколкото знам, едното или и двете твърдения са верни. Това, което е сигурно, е, че обществото намира за възможно лесно да повярва на най-крайните твърдения. Ето така изглежда институционалната криза. Най-екстремните твърдения за корупция лесно се възприемат от една фракция и се осъждат от друга. Вярата, че президентството е корумпирано, се превръща в рамката на политическия живот. Това излиза извън политиката. Писах за кризата на експертизата, на експерти, които познават блестящо собствената си област, но не могат да разберат последствията от своите действия извън тази област. Американското правителство след Втората световна война е изградено на светостта на експертизата. Оттогава този принцип е подложен на предизвикателство в много области, където късогледството на експертите подкопава дълбочината му. Пандемията на COVID-19 заяви това по много силен и ефективен начин. Имаше такива, които се позоваваха на авторитета на медицинските експерти, смятайки, че той е от първостепенно значение. Имаше такива, които твърдяха, че при липса на лечение, решението, предоставено от експертите - маски и социално дистанциране, е малко ефективно и игнорира опустошителните икономически и социални последици от това решение. Нямаше ясна институционална власт, която да постигне разумен баланс. Институционалната криза неминуемо породи политическа. Политическата система се раздели между тези, които приеха строгостта на мерките на медицинското решение и тези, които не искаха да платят цената на медицинското решение. Една фракция видя заплахата от вируса като катаклизъм. Други виждат краткосрочното излекуване като по-лошо от заболяването. Първата страна демонизира втората, втората започна да вижда умишлено нападение от страна на федералните институции срещу индивидуалната свобода. Политиците естествено се подредиха от едната или от другата страна, като по този начин засилиха взаимната враждебност между фракциите и превърнаха това в основен политически проблем.

Може би най-интересният момент от институционалната криза са ваксините. В ограничен смисъл на ваксините не се вярва, особено сред добре образовани групи, враждебно настроени към това, което те смятат за неестествени лекарства. С COVID-19 това се превърна в много по-голям и по-широк спектър от недоверие. Традиционното разделение дясно-ляво постепенно изчезва по този въпрос. Това, което съществува, са тези от всички идеологии, които са нетърпеливи за ваксина, и тези от всички идеологии, които ще откажат да я вземат. Скептицизмът на целостта и компетентността на правителството беше републикански въпрос от времето на Новия курс, дори когато партията стана по-мощна. Подкрепата за полезността на правителството беше демократична позиция, дори и да загуби контрол над това правителство. Сега се появи движение, което изповядва нова, но все още неясна идеология и основната му позиция е, че на управляващите институции не може да се вярва. С други думи, наблюдаваме появата на антиинституционално движение, което не съответства на традиционната политика. И то се появява в основата на настоящия институционален модел: предположението, че експертизата определя какво трябва да се направи. Последната институционална промяна се случи по време на Голямата депресия. Тя се отнасяше до ролята, която федералното правителство трябва да играе в американската икономика. Настоящата промяна повдига въпроса за самата компетентност на федералното правителство за решаване на проблеми, които надхвърлят обхвата на която и да е област на експертиза. Както Депресията трансформира политическата система, така ще се случи и при тази криза. Ясно е, че COVID-19 повдигна въпроса за институционалната компетентност по-рано и с повече гняв, отколкото очаквах. Разделението сега е компетентност на експерти в една област да вземат решения, които засягат много хора. Заедно с това е и провалът на политиците да управляват този проблем, вместо да изберат да го използват като или да се покланят на експерти, или да се отнасят към тях с презрение. /БГНЕС ---------- Джордж Фридман, „Геополитикал фючърс“.