Обещанието за сближаване с глобалните съюзници е похвално, докато не се направи опит за това. САЩ могат да се опитат да проведат по-топли срещи с Европа, а европейците може да решат да бъдат по-категорични с Китай, но това ще се случи, защото е в техен интерес, а не защото се вписва в параметрите на онова, което наричаме „нормална дипломация“. Интересите на САЩ и Европа обикновено не се сблъскват, нито съвпадат идеално. Европейците са склонни да избягват риска, особено на места като Азия, където САЩ не могат да си позволят да бъдат нестабилни. Всички там се страхуват от Китай. Внезапното помирение между Китай и САЩ би предизвикало сътресения.
Външната политика се развива, но се развива бързо и опасно. Байдън е президент, но външната му политика, както и на всички други президенти, ще бъде заобиколена от вътрешни смущения и така ще търси предсказуемост. (Странното е, че Тръмп също го направи, дори когато изглеждаше, че не го прави.) Това, от което Байдън се страхува, е нещо, което вероятно ще дойде: проверка на решителността от страна на китайци, руснаци или иранци. Ако е достатъчно разумен, той ще ги направлява, за да може да се придържа здраво към наследените от него политики. Това е най-вероятният сценарий. Иновациите по време на тестов период може да имат неочаквани последици. /БГНЕС
-------------
Джордж Фридман, „Геополитикал фючърс”.