Джордж Фридман: Путин, Хрушчов и уроците от Кубинската ракетна криза

През октомври 1964 г. Леонид Брежнев, Алексей Косигин и Николай Подгорни свалиха съветския лидер Никита Хрушчов, предполагаемо заради „вятърничавите схеми на Хрушчов“.

Повечето хора вярваха, че става дума за идеята му Сибир да бъде превърнат в централна селскостопанска област, но всъщност се отнася до опита му да разположи ракети в Куба. Като се има предвид как този план приключи, това би било логично. Затова е удивително, че руският президент Владимир Путин обяви миналата седмица, че е готов за нова кубинска ракетна криза, ако Съединените щати решат да разположат ракети със среден обсег в Европа. Като се имат предвид неговите коментари, важно е да разберем как се е развила кризата и дали тя има значение за това, което се случва днес.

По време на президентските избори през 1960 г. Джон Кенеди се опита да дискредитира администрацията на Дуайт Айзенхауер /1953-1961 г./, като заяви, че ракетните способности на Съветския съюз надхвърлят тези на САЩ. Твърдението е лъжа. САЩ имаха значителна преднина в разгърнатите ракети и бързо разгръщащи се ядрени подводници. САЩ също така имаха огромно предимство в стратегически бомбардировачи. Съветите имаха само малък брой стратегически бомбардировачи, които бяха далеч по-посредствени от американските B-52.

Всъщност САЩ биха имали огромно предимство при размяна на ядрени удари. Това, съчетано с техните възможности на сателитните изображения, означава, че САЩ теоретично могат да започнат първи удар срещу относително малката ракетна сила на Съветския съюз и да я направят неизползваема.

Теорията и практиката са много различни неща.

И все пак, при най-лошия сценарий на Съветския съюз, САЩ биха могли да започнат такава атака и да наложат съветска капитулация. Капацитетът на съветските междуконтинентални балистични ракети беше ограничен и Съветите се нуждаеха от промеждутъчно оръжие, което да гарантира контраудар срещу САЩ, независимо от успеха на първия удар в САЩ. Решението беше да се поставят ядрени оръжия от среден клас с обхват територията на Съединените щати, а единственото възможно място беше Куба.

Цялата стратегия се основаваше на тайното транспортиране на ракети и превръщането им в оперативни преди САЩ да ги открият. В много отношения това беше хипотетична схема, защото не само беше възможно откриването, но и отговорът на САЩ беше напълно непредсказуем. САЩ можеха да решат, че съществуват други ракетни системи и да започнат внезапна и мощна атака за унищожаването им. Освен това необходимостта от това възпиращо средство е съмнителна. Вярно е, че САЩ имаха стратегическо предимство пред Съветите, но използването му в първи удар би представлявало огромен риск. Като се има предвид фиаското в Залива на прасета, Кенеди не е имал много доверие в американското разузнаване и със сигурност не достатъчно, за да заложи на първия удар.

Робърт Ф. Кенеди и други представиха кризата като конфликт между две равни сили, в която е било работено с брилянтна дипломация, за да се избегне катастрофалния край. Въпреки това, стенограми от срещи, проведени от Изпълнителния комитет на Съвета за национална сигурност, на които Джон Ф. Кенеди е бил съветван по време на кризата, разказват съвсем друга история. Разбира се, това беше сериозен епизод, но не постави човечеството в опасност от ядрено унищожение.

По отношение на ядрения баланс руснаците въобще не бяха в силни позиции. Ето защо те се опитаха да вкарат ракети на Куба. САЩ се занимаваха с непрекъснато наблюдение на Куба, така че шансовете ракетите да не бъдат засечени от шпионските самолети U-2 или от разузнаването бяха ниски. Веднъж открити, Хрушчов трябваше да се откаже поради същата причина, поради която изпробвал маневрата на първо място: Съветите бяха слаби.

Разказът на Кенеди за кризата беше, че Хрушчов капитулира точно преди американската инвазия. В действителност и двете страни разбраха, че ако Хрушчов не е бил луд, играта е свършила в момента, в който Кенеди обяви блокадата на Куба след откриването на съветски ракети. Всъщност Хрушчов отстъпи в замяна на разумно предложение за изтегляне на остарели американски ракети от Турция и Италия (макар че предложението беше разкрито едва на по-късна дата). Факт беше, че Хрушчов нямаше друг избор, освен да капитулира.

Малцина обаче признаха, че Хрушчов е постигнал много със справянето с кризата. За да работят героичните разкази за братята Кенеди, те не можеха да признаят истината, че американските ядрени възможности далеч надхвърлят тези на Съветския съюз. Съветският съюз трябваше да бъде третиран като страна с огромна сила, която е била принудена да се откаже не от превъзхождащата го сила, а от уменията на преговарящите. Ако те признаеха, че руснаците не могат да се сравнят с ядрената мощ на САЩ, тогава кризата вече няма да се разглежда като зашеметяващ момент в историята.

Администрацията на Кенеди се нуждаеше от героичната приказка и следователно трябваше да даде нещо от изключителна стойност на Хрушчов: митът, че Съветският съюз може директно да се мери със Съединените щати по ядрените способности. (По-късно Съветите ще е изравнят със САЩ, но през 60-те положението не беше такова.)

Съветите искаха това признание по три причини.

Първо, американската общественост би принудила американските политици да бъдат внимателни. Второ, други сили, особено тези в Европа, биха поставили под въпрос надеждността на американския чадър за сигурност. Трето, съветската общественост, възхитена от “Спутник” и Юрий Гагарин, ще повярва, че са свидетели на друг съветски триумф. Да, руснаците отстъпиха, но можеха да го определят като обикновена предпазливост. Всеки самопоздравителен мемоар, написан в САЩ за кризата, подсилва идеята, че Съветският съюз е ядрен съперник. Очевидно никой с достатъчно сила не би рискувал ядрено унищожение заради такива детайли, но тогава никой не го направи.

Не знам дали това е било намерението на Хрушчов или е било резултат от неочаквани политически нужди в САЩ, но подозирам последното. Хрушчов вероятно не е бил достатъчно умен, за да планира този сценарий по начина, по който се развива. Но независимо от това, Кенеди запази историята за разминаването в ракетната мощ встрани от публичността и призна равенството на руснаците.

Това ме довежда до последните коментари на Путин относно кубинската ракетна криза. В момента Русия по никакъв начин не е военно предизвикателство за Съединените щати. Всяка ракета със среден обсег на действие на САЩ, разположена в Европа, би била предназначена за възпираща или евентуално използвана в случай на руско навлизане в Украйна. Малко е вероятно напреженията там да ескалират до използването на ядрени оръжия. И това я прави толкова привлекателна за Путин. Путин иска да се сблъска със САЩ, защото това може да завърши с това, че САЩ да третират Русия като опасен съперник, а съюзниците на Съединените щати ще увеличават тяхното значение поради увеличаването на руския риск. В момент, когато нямате особено преимущество, ако опонентът ви обяви за опасен и мощен е огромен подарък. Преди Съветите получиха този дар. Путин, изправен пред икономически проблеми у дома си, неубедително представяне в Украйна и нарастваща сила на запад от Русия, може би се опитва да го получи отново.

Хрушчов не разбираше напълно играта. Но Путин я разбира. Той трябва да отведе света до въображаем ядрен край, който ще доведе по принуда до преговори, ако не се появи нищо друго. Светът иска да въздъхне с облекчение, когато това свърши. И всеки в Съвета за национална сигурност на САЩ ще има какво да разказва до края на живота си колко САЩ са се приближили до бездната и колко брилянтно са действали САЩ за избягване на война със страшна суперсила. И с това, което Путин винаги е критикувал, геополитическото бедствие от 1991 г., може да бъде обърнато. Но като се има предвид, че Хрушчов беше свален заради подобни хипотетични схеми, негативният аспект може да бъде политическо забвение. /БГНЕС

––––––––––

Джордж Фридман, „Геополикал фючърс“.