Едвин Сугарев: Поставянето на добросъседството с Белград над правата на българите е позорно и безчестно
Ако за България стратегически важни са Европейският съюз и НАТО, за Сърбия това са Китай и Русия. Колоборация между София и Белград е невъзможна заради тяхната различна геополитическа ориентация, включително и по отношение на природния газ.
Сръбският национализъм винаги е разглеждал българите като главен враг. Българското малцинство в Западните покрайнини се стопи в резултат на асимилационния натиск на Белград.
Размяната на телефоните между премиерите Кирил Петков и Ана Бърнабич е един ритуален жест, който по нищо не се различава от обещанията и тържествените декларации, които се дават след всяка среща на високо ниво между двете държави и които впоследствие не се изпълняват.
България трябва да постави „безусловната“ си подкрепа за интеграцията на Сърбия в ЕС в зависимост от спазването на малцинствените права на българското национално малцинство.
Това заяви в интервю за БГНЕС политикът и общественик Едвин Сугарев, генерален консул на България в Ниш в периода 2016-2020 г. То е по повод неотдавнашната визита на премиера Кирил Петков в Белград.
Агенция БГНЕС публикува пълния текст на интервюто.
БГНЕС: Г-н Сугарев, имаше ли нещо недопустимо във визитата на премиера Кирил Петков в Сърбия? Как оценявате провъзгласеното от него „стратегическо партньорство“ с Белград?
Едвин Сугарев: За съжаление отговорът на този въпрос е положителен. Очевидно това официално посещение, предприето по покана на сръбския премиер г-жа Ана Бърнабич, е било подготвено много набързо, с идеята да се балансира посещението в Северна Македония и да се представи като грижа за отношенията на България със съседните страни, както и като продължение на българската политика в полза на евроинтеграцията на Западните Балкани. За един премиер, който е на власт само от два месеца, е допустимо да не познава подробности от двустранните отношения между България и Сърбия, но тези, които са подготвяли неговата визита и опорните точки за водените там разговори, са я свършили като кучето на нивата.
Това много ясно личи дори от един малък, но не и маловажен детайл от това посещение – срещата на премиера с представителите на българското национално малцинство. Среща, проведена набързо и на крак в посолството в Белград, след като важните срещи са приключени. Би трябвало да е не след, а преди тях, би трябвало премиерът да пътува с кортеж, а не със самолет, и да спре по пътя, за да изслуша техните мнения – примерно в Цариброд, за да ги има предвид при своите срещи на високо равнище, ако третира съдбата на българското малцинство като основна ценност в двустранните отношения – защото сега изглежда, че основните ценности са други, а самата среща с неговите представители е само за отбиване на номера.
Това обаче е по-малкия проблем, по-големият е, че сред поканените в посолството са и хора, които работят не за, а против интересите на малцинството ни – и това е добре известно от години. Такъв е например Стефан Стойков, председател на Националния съвет на българското малцинство, чийто състав бе избран през 2018 г. чрез драстична изборна манипулация. Тогава кметът на Цариброд Владица Димитров изтегли в последния момент листата, на която разчитаха българите в Сърбия, и сам се включи в листата на Владимир Захариев, от когото България още преди четири години е свалила доверието си, и който носи лична отговорност за проблемите на малцинството ни. Самият Стойков е неговата дясна ръка, а функциите на самия Национален съвет се свеждат до това да контролира българското малцинство, да парира всички несъгласия с правителствените политики спрямо него, да замазва реалните проблеми, свързани с неговите права и да способства за неговата асимилация – сиреч за обезбългаряване на Западните покрайнини.
Разбира се, Стефан Стойков побърза да рекламира срещата си с българския премиер с пространно изявление във в. „Ново братство“, в което между другото се казва, че е поканил Кирил Петков и Ана Бърнабич да посетят Босилеград за честването на 3 март, организирано от Националния съвет и община Босилеград – като откровената цел и на тази публикация, и на евентуалното посещение е, да се легитимират Владимир Захариев и неговите хора като довереници на България и като признати представители на българското малцинство. Би трябвало Кирил Петков да знае с кого си има работа. Би трябвало да е наясно с функциите на този национален съвет по отношение на много казуси – например по отношение на „арестуваните“ паметни плочи за загиналите при опожаряването на Босилеград и околните села от четата на Коста Пекянац, за опитите да бъде оклеветен и затворен КИЦ Босилеград, за полуфеодалния режим на управление, при който в течение на 20 години населението на Босилеград се стопи с една трета от жителите, за подкрепата на минни проекти, които унищожават природата и разболяват хората – и за още много други неща.
И разбира се, не само това. Отново беше повторена мантрата за това как България подкрепя присъединяването на Сърбия към ЕС и разглежда тази подкрепа като стратегически важна. Нито дума за малцинството при тази подкрепа – а тя би трябвало да бъде поставена в зависимост от това доколко сръбската държава спазва неговите права и зачита неговото достойнство. До този момент никой български политик не успя да постави по този начин българската подкрепа за Сърбия – и Кирил Петков за пореден път пропусна този шанс.
И още – основното послание на цялата визита разглежда Сърбия като идеална страна, чиито ценности и геополитически цели са сродни с нашите. Става дума за идеята двете страни да отстояват заедно позиции при сключването на договори, свързани с енергетиката – и най-вече да се преборят за по-изгодни цени на природния газ. Може би е редно да се запитаме – за кой по-точно природен газ става дума? За този, който тече по „много важния“ според Ана Бърнабич „Турски поток“, наричан в България Балкански? За руска газ от „Газпром“, с други думи?
Нека го кажем откровено – подобна газова колаборация е невъзможна, защото геополитическата ориентация на двете страни е различна. Ако за нас стратегически важни са ЕС и НАТО, то за Сърбия стратегически важни са Русия и Китай, а също и Евразия, с която между впрочем западната ни съседка сключи търговски договор. И ние никога няма да може да се договорим за толкова изгодни цени на природния газ, за каквито Сърбия успява да се договори, благодарение именно на това стратегическо партньорство. То впрочем си личи и по изграждането на самия Турско-Балкански поток – ако в България неговата цена беше платена от българските данъкоплатци, и то без никаква финансова изгода за тях, то в Сърбия неговото продължение беше реализирано от фирми на „Газпром“. А ако искаме и ние да имаме шанса да договаряме по-изгодни цени, то Русия ни показа достатъчно откровено пътя, по който това може да стане – кръгом и вън от НАТО, или оставане като номинални членове и реални троянски коне.
БГНЕС: Като бивш дипломат в Сърбия отговарящ и за българското малцинство, как оценявате положението и перспективите на българите в Сърбия?
Едвин Сугарев: За съжаление, перспективите са мрачни. Един от въпросите, които българският премиер би могъл да постави, е как е станало така, че от над сто хиляди по време на подписването на Ньойския договор, българите са се стопили на 18 500 – и то според преброяването от 2011 г. – а сега вероятно са много по-малко. Очевидно това не се дължи на обичайните демографски фактори, а на асимилационния натиск. Тези българи не са изчезнали, а са били принудени да емигрират или да се преселят във вътрешността на страната, където етническото самосъзнание се заличава с по-бързи темпове. Някои пък просто престават да се регистрират като българи и се определят като „югославяни“, тъй като това им дава повече шансове за просперитет. Тези процеси продължават и сега – не на последно място и поради ниския стандарт на живот и огромната безработица в общините с компактно българско население. И ако това разгонване на българите продължава с този темп, в обозримо бъдеще няма да можем да говорим за проблемите на българското малцинство, защото него просто няма да го има.
БГНЕС: Как се стигна дотам, че само за един век, на по-малко от стотина километра от София, под натиска на сръбския национализъм буквално се стопи едно стохилядно българско малцинство, а българската държава не успя да го защити?
Едвин Сугарев: Причините са много, но най-основната е доктрината на сръбския национализъм, който разглежда България като основен враг на сръбската държава. Тъй като българското малцинство обитава предимно пограничните територии, то бива подложено на асимилационен натиск и бива разгонвано по „стратегически причини“ – за да не бъде използвано при хипотетична българска инвазия. През този стогодишен период са използвани буквално всички варианти за обезбългаряване на бившите български територии – терор на местните власти; убийства без съд и присъда, маскирани като опит за преминаване на границата; забрана на употребата на българския език и обучението на такъв; подмяна на историческите факти, за да се вмени на българите, че произхождат от варварска и терористична държава; затваряне в комунистическите концлагери; съзнателно оставяне на българските общини без инвестиции и инфраструктура – и прочее. Българската държава не успява да защити малцинството си, тъй като след Първата световна война е в международна изолация и няма шанс дори да повдигне този въпрос, а освен това властта периодично се оказва в ръцете на просръбски ориентирани политици – като Кимон Георгиев и неговият кръг „Звено“ например. Но основната причина е, че българските политици, по принцип, поставят търсенето на добросъседски отношения със Сърбия и респективно Югославия като по-важен приоритет от съдбата на българското малцинство, което е, меко казано, позорно и безчестно.
БГНЕС: През последните няколко години имаше повече българо-сръбски срещи на високо ниво, отколкото през десетилетията назад. Темата за правата на българите присъстваше ли в разговорите и защо няма видими резултати за нашите сънародници?
Едвин Сугарев: Разбира се, темата е присъствала винаги или почти винаги, но проблемът е как се интерпретира тя и какви са реалните последствия от тези разговори. Най-често малцинството ни се определя като „мост“ между нашите два народа – което е една метафора на Георги Димитров, произнесена в Цариброд, от която всеки съзнателен българин в Западните покрайнини го побиват тръпки. По време на тези срещи са дават обещания, правят се тържествени декларации, които обаче остават само на думи и традиционно не се изпълняват. Размяната на лични телефонни номера между Ана Бърнабич и Кирил Петков принадлежи към тези ритуални жестове – между впрочем в съвременния свят едва ли телефонният номер е факторът, който би попречил на един премиер да поговори със свой колега, ако има такова желание. Бих припомнил отново прочутата среща между Румен Радев и Александър Вучич в Цариброд през 2018 г. Тогава сръбският президент призова българите да обичат своята родина, да тачат своя род и език, да уважават своята история – все хубави неща, което обаче не попречи месеци след това да бъдат опорочени изборите за Национален съвет на малцинството по най-безобразен начин, с повече от ясната подкрепа на управляващата СПП. Тогава той разпореди да бъдат върнати „арестуваните“ паметни плочи за жертвите при опожаряването на Босилеград и околните села – арестувани впрочем по волята на Владимир Захариев. Е, и какво стана след това? Плочите и до днес събират прах в залата на КИЦ Босилеград, а разрешение за поставянето им не е получено и съм сигурен, че никога няма да бъде получено.
БГНЕС: Ако приемем, че Сърбия тихомълком, къде нарочно, къде прикрито, работи за обезбългаряване и обезлюдяване на българските райони по границата, България разполага ли с реални политически и дипломатически механизми за да се противопостави на това?
Едвин Сугарев: Разбира се, че разполага, но не смее да ги използва. Имам чувството, че страната ни изпитва повече от странен респект и страхопочитание към Сърбия, макар че, исторически погледнато, би трябвало да е обратното. Преди всичко България би трябвало да постави „безусловната“ си подкрепа за интеграцията на Сърбия в ЕС в зависимост от спазването на малцинствените права на българското национално малцинство. На второ място би могъл да бъде поставен въпроса за днешната валидност на Ньойския договор – при условие, че вече няма страна по него, тъй като и Кралството на сърби, хървати и словенци, и Федеративна република Югославия вече са в историята. Без, разбира се, да се надяваме, че Западните покрайнини ще ни бъдат върнати, тъй като в съвременния свят корекцията на границите е твърде проблематичен процес. Но подобно поставяне на въпроса би могло да бъде база за искане на културна автономия за регионите, населени от българи в Сърбия.
БГНЕС: Как си обяснявате, че за членството на РС Македония в Европейския съюз България наложи вето, но за членството на Сърбия в ЕС, България даде безусловна и безрезервна подкрепа, лишавайки се по този начин от единствения механизъм, с който можехме да настояваме за защита на правата на българите в Западните покрайнини?
Едвин Сугарев: Отговорът на този доста проблематичен въпрос вероятно се дължи на факта, че от гледна точка на традициите в българската външна политика съдбата на българите в Македония винаги е заемала ключово място, като борбата за тази свобода се вписва органично в българската национална митология. Съдбата на българите в Западните покрайнини остава в сянката на тези традиции, като добрите отношения със западните ни съседи, винаги проблематични между впрочем, се мислят като по-значими от сръбското отношение към нашето малцинство. Тази инерция се следва и до ден днешен – и това ясно личи и от поставените от Кирил Петков проблеми по време на неговата визита – въпросът за правата на българите в Сърбия е някак съпровождащ, да не кажа куртоазен.
БГНЕС: България твърдо отстоява историческото си наследство в Македония. Защо сме толкова снизходителни към изкривяването на българската история в Поморавието и Западните покрайнини по време на Първата и Втората световна война от страна на сръбските историци, и особено към езика на омразата към българите, който често се чува в медиите в Сърбия и дори в официални изказвания от най-високо ниво?
Едвин Сугарев: Това различно отношение е трудно обяснимо и далеч не е безукорно от морална гледна точка. Всъщност езикът на омразата и фалшифицирането на историята в Македония е сръбски патент, внедряван в течение на десетилетия в съзнанието на македонските българи. И ако на арогантността на подмените, с които се лансират историческите корени на македонската нация, България все пак реагира с достатъчно аргументи, то това съвсем не е така в аналогичния случай с подмяната на историята за българите в Западните покрайнини, Поморавието, Нишко и Пиротско. Може би най-тежките прецеденти са свързани с обвиненията за военни престъпления по време на тъй нареченото Топлишко въстание през 1917 г., и обявяването на жертвите от това въстание за светци от СПЦ, въпреки че това е в драстичен разрез с каноните на православието. Самите представители на българското малцинство неведнъж са отправяли апел към българските историци да напишат аргументиран отговор на купищата клевети срещу България, свързани с тези прецеденти, но засега, уви, институционализиран отговор липсва, а доколкото има възражения, те се дължат на самотните усилия на отделни български учени.
БГНЕС: В Сърбия има десетки паметници на така наречените „сръбски жертви”, които според сръбските историци са избити от Българската армия по време на войните, а когато нашите сънародници в Босилеград поискаха да сложат една паметна плоча с имената на българските жертви, избити от сърбите, се стигна до скандал, и едва ли не изкарахме виновни затова нашите сънародници в Босилеград?
Едвин Сугарев: Това е и един от основните въпроси, които трябва да постави българската държава – имат ли българите в Сърбия право на историческа памет или не. Защо, когато става дума за невинни жертви, едни от тях са провъзгласявани за светци и тяхната памет е чествана с цялата мощ на държавата, а на други е забранено дори локалното отбелязване и паметните плочи за тях се конфискуват. Как става така, че докато президентът Вучич открива паметници за невинно избитите немци след Втората световна война, усилията да се отбележи паметта на невинно загиналите българи по време на Първата световна война са инкриминирани и подложени на съдебно преследване. Това са тежки въпроси, на които сръбската държава трябва да отговори. Ако има кой да я попита, разбира се.
БГНЕС: Какво прави, и какво не направи българската държава за да помогне на малкото останали наши сънародници в Западните покрайнини, за да могат да останат по родните си краища?
Едвин Сугарев: Най-съществената българска помощ е в областта на висшето образование – на възможността сръбските абсолвенти да следват в български университети по силата на 103 ПМС. От значение са също подкрепата за културно-информационните центрове, активния културен обмен, подкрепата за български НПО по програмата Помощ за развитие, здравното обслужване на българите от ВМА, за съжаление преустановено покрай Ковид пандемията. Направено е доста, но далеч не достатъчно. Ако сравним средствата, които примерно Унгария отделя за своето малцинство в Сърбия, с тези, които страната ни отделя за българите там, ще видим, че разликата е от земята до небето. Трябва да се създаде фонд за подпомагане на българския дребен и среден бизнес в Западните покрайнини, трябва да се стимулират българските инвестиции там, като държавата не си прави оглушки, когато местните власти пречат или направо прогонват инвеститорите. Трябва да се активизира в по-голяма степен трансграничното сътрудничество, трябва да се постави ребром въпроса в каква степен конституционното право на образование на майчин език се изпълнява от местните власти. И най-сетне има неща, които зависят директно и само от България – например да се улесни процедурата по даване на българско гражданство – и да не се стига до срамните прецеденти хора, които имат безспорен български произход, да получават отказ на молбите си за гражданство.
БГНЕС: Може ли български бизнес да стъпи в Босилеград и Цариброд и да предложи работа и поминък на тамошното население.
Едвин Сугарев: Може. Но може да бъде рекетиран и принуден да напусне – както се случи с българската фирма „Калинел“ в Босилеград, която предполагаше откриването на двеста работни места. Изключително важно е бъдещите инвеститори в този регион да разчитат на подкрепата на българската държава – и да е ясно, че ако бъдат подложени на незаконен натиск, държавата ще се ангажира в тяхна защита.
БГНЕС: Как оценявате работата на българските културно-информационни центрове в Босилеград и Цариброд и на другите български граждански сдружения, които напоследък се откриват в Сърбия?
Едвин Сугарев: Оценявам дейността им изключително позитивно – и ако оцеляването на българите в Сърбия разчита на някаква опора – то тяхната роля е водеща. Бих подчертал особената роля на КИЦ Босилеград и тази на неговия председател Иван Николов: отстояването на техните безкомпромисни позиции в условията на една изцяло враждебна среда е истински подвиг. Тук не трябва да се забравят и новите КИЦ в Звонци и Пирот, и ролята на независимите български медии – като медийните портали „Фар“ и „Глас“, на наскоро възникналите екологични сдружения и много други форми на активност и съпротива, които изграждат голямата мрежа на съпричастност в битката за опазване на етническата идентичност на българите в Сърбия.
БГНЕС: Дори и като дипломат, вие рязко критикувахте кмета на Босилеград Владимир Захариев. Кое най-много ви подразни в неговото поведение?
Едвин Сугарев: Става дума за персонаж, който като че ли буквално е взет от филмите на Емир Кустурица. Може би най-много ме дразнеше неговата арогантност; неговата чалга-философия; наглостта, с която се мъчеше да се представи за истинския българин в София и истинския сърбин в Белград; откровената подлост, с която клеветеше КИЦ Босилеград, опитвайки се да осигури неговото закриване; функциите му като инструмент за целите на БИА, наследницата на прочутата УДБА, спрямо българското малцинство. Винаги съм ненавиждал еничарите, просто не е в кръвта ми да се разбирам с подобни хора. /БГНЕС