Екзистенциалната битка за фонда за възстановяване на Европа

Въпросът, пред който е изправена Европа, когато се опитва да се справи с това как да устои на икономическата буря, развихрена от пандемията на коронавируса, не е дали да се създаде дълг или не, а как той да се управлява възможно най-ефективно.

По този въпрос Европа може да научи много от САЩ, които превърнаха тежкия дълг след Втората световна война - достигнал 120 процента от БВП - в десетилетия на глобално икономическо господство чрез механизми за управление на дълга, в които инвеститорите все още имат висока степен на доверие.

Основата на всичко това беше положена в годините след войната за независимост в края на XVIII век - война, която се оказа изключително скъпа. Правителството на САЩ бе натрупало дълг от 54 милиона долара, а отделните щати заедно висяха с допълнителни 25 милиона долара. Тъй като нямаше чуждестранно доверие в този нов американски проект, младата нация нямаше друг избор, освен да бъде находчива.

Планът на министъра на финансите Александър Хамилтън да се справи с този осакатяващ дълг беше да възстанови старите, амортизирани облигации в нов дълг с по-ниска лихва, която да бъде изцяло на плещите на федералното правителство.

Реакцията дойде почти веднага от щати като Мериленд и Вирджиния, които не бяха задлъжнели и не искаха да се намесят, за да помогнат на останалите. И все пак Хамилтън упорито настояваше, че федералният, общоамерикански дълг и хазната на САЩ ще бъдат много по-евтини и много по-ефективни за финансиране на младата нация, отколкото ако всеки отделен щат се грижи за себе си.

Той беше прав. Чуждестранните инвеститори, включително много европейци, скоро се подредиха да рискуват парите си в новосформирания съюз. Към 1835 г. целият начислен дълг е „отшумял“ до нула процента от БВП. Планът имаше огромен успех и помогна за превръщането на Америка в източник на огромно индустриално влияние.

Председателят на Еврокомисията Урсула фон дер Лайен има трудната задача да убеди 27-те страни-членки на Съюза в приложимостта на своето предложение за спасяване икономиките на ЕС.

Дискусията за дълга и икономическото възстановяване, която водим днес в Европа - и каквато имахме през 2012 г. по време на кризата с държавния дълг - по същество е „хамилтонова“. Трябва да сме също толкова упорити, за да оставим настрана различията си и да настояваме за общо решение.

Предишните препятствия вече не трябва да ни задържат. През 2012 г. съпротивата срещу взаимния дълг беше огромна. По-богатите северни страни настояха, че поемането на нов дълг на европейско равнище не подлежи на обсъждане, най-вече заради „моралния риск“. Те гледаха на южните страни като на разточителни прахосници и настояваха, че не върху тях трябва да падне отговорността да спасяват тези правителства.

Това може да е бил легитимен аргумент по онова време. Днес вече не важи. Всички сме изправени пред драстични икономически последици в резултат на коронавирусната криза, за която не може да бъде обвинена никоя държава.

Време е да се освободим от разказа за „мързеливия“ Юг и „трудолюбивия“ Север. Северът на Европа се възползва изключително много от общата валута. Според изчисленията на Bertelsmann Stiftung, тези, които са се възползвали максимално от вътрешния пазар, са Германия, заедно със скандинавските, балтийските страни и страните от Бенелюкс - в малка част благодарение на сравнително подцененото евро.

Лесно е да се забрави, но двигателят на италианския износ работеше на пълни обороти през 90-те и началото на 2000-те (отчасти благодарение на поредица от обезценявания на лирата). От гледна точка на Рим, еврото означаваше нетна загуба. Те смятат, че им е наложен „германски” икономически модел със сила и че Брюксел е застанал между тях и добре работеща машина за износ.

Историята не чака. Коронавирусната криза нанесе безпощаден удар върху европейската ни икономика - щетите са три до четири пъти по-големи, отколкото от кризата през 2008 г., сочат от МВФ. Въпросът, с който се сблъскваме в този исторически момент, е следният: Окопаваме ли се по-нататък в моралните окопи - или ние, както направи Хамилтън, отиваме на смел компромис и се придвижваме отвъд предишни разногласия?

В продължение на десетилетия Европейската комисия държи рейтинг „тройно А“, но липсата на политически консенсус не й позволява да събира пари на пазарите. Това може да се е променило миналия месец, когато Берлин представи заедно с Франция предложение за отговор на кризата, което ще бъде изцяло финансирано от дълг, издаден от ЕС и подкрепен от всички 27 държави-членки.

Резултатът беше спасителен пакет, лансиран от председателя на Комисията Урсула фон дер Лайен седмица по-късно: 500 милиарда евро в твърди пари и 250 милиарда евро заеми на страните членки. Планът ще бъде изплатен от дългове, финансирани евтино чрез еврооблигации, чиито ниски лихви могат да се изплащат с години чрез нови форми на приходи.

Белгийският вицепремиер и министър на финансите Александър де Кро подкрепя поемането на общ дълг за възстановяване икономиките на ЕС от последствията от пандемията.

Не всички са доволни от плана и остава, разбира се, важна работа да се върши. Но би било грешка да се отклоняваме твърде далеч от предложеното от Фон дер Лайен.

Основните градивни елементи на спасителния пакет са солидни. На първо място, планът не се стреми към обединяване на съществуващия дълг (важна разлика от плана на Хамилтън) и като такъв избягва да се заплита в мрежа от минали национални отговорности. Количеството пари, което внася, е достатъчно съществено, за да промени европейската икономика, без да създава фриволно дълг. Говорим за 3 процента от БВП на Съюза.

Второ, планът съчетава солидарността и отговорността. Новите европейски пари идват с ясни условия, свързани с тях: националните правителства ще трябва да приложат трудни реформи както за левицата (когато става въпрос за пазара на труда и пенсиите), така и за дясното (справяне с „данъчните убежища“ и създаването на обща корпоративна данъчна основа).

Трето, Комисията има ясен план какво да прави с новите пари: преход към икономика без въглерод и цифрова икономика и инвестиране в стратегическата автономия на Европа. Накратко, планът ще гарантира, че Европа няма да остане „нация на старите индустрии“.

И четвърто, Комисията също така е създала умни начини за набиране на нови така наречени собствени приходи, които ще осигурят равнопоставеност с другите големи икономически блокове в света. Цифровият данък, например, може да бъде наложен на големи цифрови платформи в Азия и Америка, които сега печелят свободно пари чрез събиране на европейски данни. Данъкът за регулиране на въглеродните граници също е повече от справедлив за продукти с тежък екологичен отпечатък, като например стоманата, произведена от държави, които играят бързо и разхлабено с Парижкото споразумение за климата.

Изборът между приемането на този план или отхвърлянето му е изборът между излизането от тази криза по-силни, отколкото влязохме в нея, или просто оцеляване.

В цяла Европа компаниите са на ръба на фалита и гражданите са загубили работата си или трябва да посягат на спестяванията си. Дългът на еврозоната се е увеличил от 86 процента от БВП на повече от 100 процента, а страните от ЕС са по-зависими една от друга за икономическо възстановяване от всякога.

Северът и Югът на Европа се нуждаят един от друг. Когато става въпрос за икономическото въздействие на коронавируса, всички сме в една и съща лодка. Всички имаме силен стимул да постигнем съгласие за силен и надежден план за възстановяване, който ще възстанови доверието в Европа сред потребителите и инвеститорите, както у нас, така и в чужбина.

Това е екзистенциална битка за Европа. Трябва да докажем, че сме готови да изградим общо европейско бъдеще./БГНЕС

………………….

Коментарът на Александър Де Кро, вицепремиер и финансов министър на Белгия, е публикуван в „Политико“.