Франция се учи на парламентарна демокрация по трудния начин

Франция трябва да се учи на парламентарна демокрация и първите признаци показват, че като нация, която не обича компромиси, тя не се радва на този опит.

Когато президентът Еманюел Макрон загуби мнозинството си в Националното събрание на парламентарните избори миналия месец, това хвърли Петата република в неизследвана територия.

От 1986 г. насам страната е имала три периода на т.нар. съжителство, при които президент от една политическа сила е трябвало да споделя властта с правителство, съставено от противниковия лагер. Тъй като обаче всяко от тези правителства имаше мнозинство, то все пак можеше да действа с пълни правомощия по вътрешните работи, като същевременно работеше в консенсус с президента в неговата "запазена област" - външната и отбранителната политика.

Този път е различно. Днес нито една партия или алианс не разполагат с мнозинство, което да се доближава до това. И макар това да не означава, че Франция е неуправляема, то означава, че предстои стръмна крива на обучение.

Центристкият алианс "Ансамбъл" на Макрон, който сам по себе си е съставен от три партии, в момента има най-голямото малцинство с 250 места в 577-членната камара. Но все още му липсват 39 места до магическия брой, необходим за приемането на закони - и е твърде далеч, за да може да разчита на шепа необвързани депутати или на дезертьори от други блокове.

Левият Нов екологичен и социален народен съюз е втората по големина сила със 131 депутати, но съставните му части - радикалната "Непреклонна Франция" на Жан-Люк Меленшон, лявоцентристката Социалистическа партия, Комунистическата партия и Зелените - изглеждат твърде разделени по отношение на политиката и твърде нетърпеливи да отстояват независимостта си, за да образуват съгласувана група. С решението си да не се кандидатира отново за парламента Меленшон намали възможностите си да играе ролята на лидер на опозицията.

Крайнодясното Национално обединение на Марин Льо Пен, което има 89 места, се опитва да създаде конструктивен образ, като предлага да подкрепи законопроекти, отговарящи на критериите му за обществен интерес, по-специално за смекчаване на въздействието на бързо нарастващите разходи за живот. Никой обаче не иска да поеме протегнатата ѝ ръка, а назначената от Макрон министър-председателка Елизабет Борн - бивша социалистка - ще бъде дълбоко смутена, ако някоя от мерките ѝ бъде приета само благодарение на гласовете на крайната десница.

И накрая, основните консервативни партии Les Républicains, които спасиха 61 места от собственото си корабокрушение на изборите, би трябвало да са естествените съюзници на Макрон по редица политики. Но именно поради факта, че са отслабени и се борят за оцеляването си като партия, "Голистите" не желаят да служат като спасителен сал за буксуващия Макрон - поне не засега и със сигурност не всички.

Les Républicains все още разполага с мнозинство в Сената, непряко избираната горна камара, която може да изменя и забавя законодателството, както и да блокира опитите на президента да промени конституцията.

Всичко това обаче не означава, че Франция е в непреодолима безизходица. Макар че политическата култура на победителя, заложена в конституцията на Петата република, която беше създадена по поръчка на генерал Шарл дьо Гол, трудно ще се отърси от нея, всички партии имат интерес парламентът да работи и да не поемат вината за парализирането на страната.

В продължение на шест десетилетия френският парламент беше до голяма степен ехо камера за ветровита реторика. Опозицията нямаше почти никакво влияние, а правителствените депутати бяха третирани като "да" - а те бяха предимно мъже - които вкарваха законопроектите в нормативната уредба. Обществената опозиция често имаше по-голямо влияние чрез стачки и улични протести, отколкото в Народното събрание.

Но нещата са на път да се променят. Тъй като Макрон не е намерил доброволци за официална коалиция от германски тип, основана на договорена политическа програма, вероятно Борн ще очертае ограничена законодателна програма за своето преструктурирано правителство на малцинството в програмна реч, без да търси обичайния - но не и задължителен - вот на доверие, и ще предложи първите си мерки. Това ще даде възможност на опозиционните групи да предлагат изменения и да преговарят член по член по всеки законопроект.

Това е игра на пиле и няма да е назидателно за гледане, но може и да проработи - поне за известно време - особено след като Борн ще започне със спешни мерки за справяне с кризата с разходите за живот. Левицата и крайната десница може да искат да добавят по-щедри обезщетения или намаляване на данъците върху горивата, но правителството вероятно ще надделее, тъй като конституцията забранява поправки от страна на депутатите, които намаляват държавните ресурси или увеличават публичните разходи.

Предизвикателството пред опозиционните партии ще бъде да покажат, че могат да променят нещо, като внасят поправки в правителствените законопроекти и използват ограничените си възможности за законодателна инициатива. Лидерът на комунистите Фабиен Русел пръв се възползва от този шанс, като предложи данък върху извънредните печалби на енергийни компании като Total Énergie, за да се финансира субсидия за газ за трудноподвижните шофьори.

"Вместо да ни питат дали сме готови да участваме в (коалиционно) правителство, аз ги питам: Готови ли сте да подкрепите такъв предложен закон?", каза Русел пред радиоинтервюиращ. Този ход изглеждаше неправилен за правителството, тъй като президентът изключи възможността за увеличаване на данъците.

В тази нова игра Макрон в никакъв случай не е куца патица. Той може да няма право да се кандидатира за трети пореден мандат, но все още разполага с конституционното правомощие да разпусне парламента и да свика нови избори в избран от него момент, както и с правото да свика референдум по определени въпроси.

Ако съумее да изработи обстоятелствата или ако те му бъдат наложени - например чрез отхвърляне на бюджета - той би могъл да се обърне към страната с призив да сложи край на "екстремистките" обструкции и да му осигури работещо мнозинство.

За да избегнат подобен сблъсък с неясен изход обаче, Les Républicains и може би някои социалисти, които не споделят антикапиталистическата и антинатовска програма на Меленшон, имат интерес да запазят правителството на Борн на повърхността, при условие че то направи някои отстъпки.

Парламентарната система получи лоша слава по време на Четвъртата република от 1946 до 1958 г., когато нестабилни правителства на принципа на "въртящите се врати", сформирани и сваляни със задкулисни сделки, се бореха да запазят доверието на нестабилния законодателен орган, в който комунистите бяха най-голямата опозиционна сила, но трябваше да бъдат държани настрана от властта по време на Студената война. Дьо Гол го осъжда като "режим на партиите" и настоява за вертикална система с мощно президентство и послушно събрание като свое условие за завръщане от пустинята.

И все пак Четвъртата република всъщност е успешен държавен орган, който ръководи следвоенното възстановяване и бързия растеж, приема ключово социално законодателство, започва деколонизация и инициира граждански и военни ядрени програми. Тя не успява да се справи най-вече с Алжирската война за независимост.

Днес Макрон има повече власт, отколкото който и да е президент на Четвъртата република някога е имал. Завръщането на по-голям елемент от парламентарното управление във Франция трябва да бъде приветствано, а не да предизвиква страх. /БГНЕС

---------------------------------

Анализ на Пол Тейлър, редактор в "Политико"

Категории:

Тагове: