Първите българи се прехвърлят в Мала Азия още през XVI век. Те се заселват основно в района на старата османска столица Бурса и Чанаккале, в района на който по-късно ще бъдат открити останките на древна Троя, а през Първата световна война ще се разиграе една от най-големите битки – Галиполската, изходът от която ще предопредели участието на България на страната на Централните сили.
Между XVI-XIX век общността на анатолийските българи, както са известни в историята, значително се разраства. Поради факта, че са живели, заобиколени изцяло от една чужда религиозна и културна среда, те са изключително сплотени и запазват своя език, традиции, носии.
Животът на българите в Мала Азия става труден в началото на XX век, когато Османската империя е обладана от дявола на национализма. Все по-често представители на нашата общност се завръщат в освободеното Отечество. Процесът на изселването им става необратим след двете Балкански войни.
През март 1914 г. след сравнително старателна подготвена кампания първите българи потеглят от Бандърма за Дедеагач, който по това време е най-голямото ни пристанище на Бяло море. Те отплават с кораба „Борис“ на 20 март. С него плават 932 души от селата Тьойбелен, Ташкеси и Аладжа баир. Още две групи потеглят през април. Най-много българи се завръщат с четвъртата група, те са от Коджа Бунар. Общо 10 са групите на изселилите се българи, като цялата кампания продължава 3 месеца. Така приключва историята на анатолийските българи.
Самите малоазийски българи са потомци на българи от старозагорско, чирпанско, ямболско и костурско в днешна Егейска Македония.