Илюзията за многополюсния свят

Непосредствено след края на Студената война дебатът за еднополюсния свят стана популярен в западните академични среди и политически кръгове. Еднополюсният модел се отнася до материалното превъзходство на една свръхсила, измерено чрез показатели като военна мощ, икономически ресурси и технологични възможности. Дебатът достигна своя връх през 90-те години на ХХ век. Някои обсъждаха стабилността на еднополюсния модел, докато други се фокусираха върху трайността на такава международна система.

Тъй като Съединените щати се превърнаха в единствената свръхсила след разпадането на Съветския съюз, тяхното стратегическо поведение беше ключът към осмислянето на еднополюсната политика. Първоначално светът беше оптимистично настроен за перспективите за мир, тъй като Берлинската стена и Съветският съюз паднаха. След това дойде войната в Персийския залив през 1991 г. А либералният интернационализъм на Бил Клинтън беше последван от интервенционизма на Буш в Ирак и Афганистан. САЩ преследваха великата стратегия на превъзходство. Те прекрояваха света по свой образ и подобие, като се занимаваха със смяна на режими, изграждане на нации и насърчаване на демокрацията, използвайки или военна сила, или международни институции.

През последните години обаче както в западните, така и в незападните академични среди често се изказва мнението, че международната система вече не е еднополюсна. Поддръжниците на това виждане твърдят, че светът се е превърнал в многополюсен ред, в който други големи сили, по-специално Русия и Китай, са придобили по-голямо влияние в международната политика. Анексирането на Крим от Русия през 2014 г. и нарастващото влияние на Китай в Азиатско-Тихоокеанския регион представляват основата на сагата за многополюсния свят.

Макар че става дума просто за измерване на глобалното разпределение на материалната власт, понятието за полярност се използва свободно и нееднозначно. Полярността до голяма степен се основава на материалистическата концепция за властта, подкрепена от спомагателни елементи като култура, ценности и дипломация. Като се имат предвид относителните материални възможности на всички големи сили, САЩ остават единствената глобална сила със самодостатъчна армия, стабилна икономика и технологично предимство. Поддръжниците на многополярността погрешно тълкуват системните последици от американското стратегическо поведение. Те се фокусират върху резултатите от политическите отношения, които САЩ предпочитат да поддържат с останалия свят, а не върху структурната си позиция на сила.

Фалшивото обещание на американското свиване на разходите

От втория мандат на Обама насам САЩ постепенно се оттеглят от ролята си на глобален лидер. Това не е стратегия на изолационизъм в тесния смисъл на думата, а стратегия на отдръпване. Тя предполага, че САЩ не трябва да бъдат "световен полицай". Крехкият вътрешен консенсус по отношение на външната политика кара САЩ да бъдат предпазлив хегемон. Американската общественост става все по-неохотна да изразходва американска кръв и богатство в далечни региони. Много представители на американската външна политика и националната сигурност смятат, че САЩ трябва да сложат край на "безкрайните войни" и да упражняват стратегия на сдържаност. Подобни вътрешнополитически фактори карат американските президенти да преосмислят цената на поддържането на стратегията на превъзходство.

Стратегията на съкращаване обаче доведе до вакуум във властта в различните региони. Големи сили като Русия и Китай се опитаха да запълнят геополитическите празнини, след като САЩ намалиха ангажиментите си в различните региони. САЩ поискаха също така от съюзниците си да поемат по-голяма отговорност за справяне с проблемите на своята сигурност. По-голямата отговорност е свързана с по-голяма икономическа и политическа тежест. Повечето съюзници на САЩ не бяха готови да се справят сами. Държавите от ЕС трябваше да преразгледат своята позиция по отношение на националната сигурност, което предизвика дебати, съсредоточени върху стратегическата автономия и европейската армия. Русия и Китай възприеха смели и напористи външнополитически позиции. По този начин оттеглянето на САЩ от глобалното лидерство доведе до фалшиво възприемане за многополюсния модел.

Изглежда обаче, че Русия и Китай не стоят като равностойни конкуренти спрямо Съединените щати. Руската армия често е изтъквана като втората по големина военна сила. Въпреки че Русия поддържа значителен ядрен арсенал, грешката в Украйна постави под въпрос нейните конвенционални сили. Китай, от друга страна, продължава да се развива икономически. Дори и БВП на Китай да надхвърли този на САЩ, Китай все още има какво да направи, за да догони САЩ. Широко разпространеното убеждение, че икономическият растеж ефективно ще се превърне във военна мощ, е подвеждащо. Извличането на военна мощ от наличните ресурси изисква държавата да има силни и компетентни институции. Освен това капацитетът на Китай за проектиране на сила все още е ограничен за потенциална световна военна сила. Китайската армия все още не е разработила военна доктрина, която да защитава глобалните интереси на Китай.

Многополярност, но кога и как?

Тъй като Китай изгражда своята армия, се очаква разширяването на ядрения му арсенал да доведе света до "ядрена многополярност". В най-новата Стратегия за национална сигурност на САЩ се посочва, че това е най-сериозната заплаха, пред която Съединените щати ще бъдат изправени до 2030 г. Само при това условие САЩ ще трябва да възпират две ядрени големи сили едновременно. Това ще бъде безпрецедентен стратегически баланс, който дори надхвърля рамките на Студената война.

САЩ отново ли са в играта?

След като се справи с пандемията през първата година от мандата си, администрацията на Байдън е все по-ангажирана със световните дела. Дискурсът на Байдън "Америка се завръща" сигнализира за обрат в позицията на американската национална сигурност. Без съмнение военната помощ на САЩ за Украйна на стойност над 18 млрд. долара бележи този завой.

Освен това посещението на Нанси Пелоси в Тайван през август 2022 г. потвърди, макар и неофициално, американската политика на стратегическа двусмисленост. Неотдавнашното амбициозно регулиране на експертния контрол от страна на администрацията на Байдън, насочено към китайската полупроводникова индустрия, изглежда е началото на по-агресивна икономическа конкуренция, ако засега не е решителен удар върху китайската икономика. Освен това убийството на лидера на "Ал Кайда" Зауахири е още един сигнал, че САЩ все още са ангажирани с премахването на заплахата, идваща от недържавни участници.

В заключение, илюзията за многополюсен свят се дължи на американския стратегически избор, а не на самата система (т.е. на разпределението на силите). Международната система остава еднополюсна. Еднополюсният модел не означава, че Съединените щати управляват света. Той обаче означава, че никоя друга голяма сила не може да се мери със САЩ по отношение на материалните си възможности. През последните години Съединените щати доброволно се оттеглиха от ролята на световен полицай, което породи илюзията за многополярност. /БГНЕС

Анализ на Бекир Илхан - докторант по политически науки във Факултета по обществени и международни въпроси към Университета в Синсинати, САЩ