Инсталацията „Корабът на глупците“ на Гьонюл Нюоглу гостува в София до 11 август

Инсталацията „Корабът на глупците“ на известната визуална артистка Гьонюл Нюоглу беше официално представена на българска публика. Експозицията е разположена в Галерия +359 до 11 август, предаде репортер на БГНЕС.

Една от основните линии в работите на Гьонюл Нюоглу е показване на липсващото тяло – част от нейните инсталации илюстрират парадокса, че осъзнаването на реалността може да бъде по-силно и въздействащо не с изваждане на обектите на показ, а в маркиране на тяхното отсъствие, разказа за БГНЕС кураторът Ирина Баткова.

„Решихме да направим един специфичен проект, който е специално за „Водната кула“. Отчитаме също, че това е едно пространство, което е имало определено предназначение в инфраструктурата на София. Решихме да направим обектите от прозрачен материал, оформихме ги по различен начин и ги поставихме в една среда, в която добиват и някои нови смисли“, разказа кураторът

Гьонюл Нюоглу обясни, че тя е артист, който използва специфични инсталации. Подобен проект е представен преди 2 години във Венеция. С куратора, обаче, са решили да го разработят с оглед на българската специфика. На въпрос защо точно България е избрала, артистката отговори кратко и ясно: „А защо не. Познавам страната от 10 години, правила съм уъркшопи, познавам публиката. Балканите като цяло са близки по между си. Затова съм щастлива да бъдат тук с вас“.

Заглавието на инсталацията подсказва и една друга гледна точка в анализа на съвременното общество, което е обект на изследователската практика на Гьонюл Нюоглу. До каква степен липсата на свободна себеизява е резултат от автоцензурата – дали модерната социална среда не създава достатъчно предпоставки да съгласуваме на едно твърде битийно ниво нашите мисли и действия.

Още през 1972 година Ерих Фром пише в една от статиите си, че „ докато индустриалното общество в целия свят увеличава грамотността и дава по високо образование, неговия прогрес е в остър контраст със способността на гражданите да мислят активно и критично. Докато грамотността от една страна се увеличава, телевизията създава нов тип неграмотност, в която потребителят е подхранван с образи, използвайки своите уши и очи, но не и мозъка си.“ Ерих Фром прогнозира, че „пасивното консуматорство” ще доведе буквално до разпад на социалните системи. Днес, 47 години по-късно, безмълвно висящите в пространството усмирителни ризи на Гьонюл Нюоглу ни изправят пред въпроса дали прогнозата на световноизвестния немски социален психолог не се е сбъдва в среда, произвеждаща противоречиви новини и послания, в които думите все повече губят силата си, превръщайки се в лишени от многопластов смисъл клишета.

“Празните” дрехи разказват истории, които визират различни аспекти от човешкото съществуване през безсмислието на салонните протоколи, ограничаващи личността с външно наложени рамки, до бунта и революцията, сковани в усмирителните ризи на наказателните режими в човешкия социум. Дрехата може да бъде едновременно оригинален личен манифест, но и персонален затвор за човешката индивидуалност. Според Мишел Фуко „тялото е потопено в едно политическо поле; властовите отношения осъществяват непосредствен захват над него; те го обграждат, бележат го, възпитават го, измъчват го, принуждават го към труд, налагат му разни церемонии, изискват от него знаци„. В този смисъл „знаците” на телесното, оставени от Гьонюл Нюоглу създават един различен прочит на свят, в който лишените от тела усмирителни ризи представят еманация на разпада на личността във време, когато индивидуалните морални императиви се разминават с посланията на политическите режими.

В много от работите на Гьонюл Нюоглу човешкото присъствие е маркирано като изчезваща сянка, или е само подсказано от вещи, изоставени от техните собственици. Те провокират въпроси, свързани със същността на човешката личност и дали тя може да бъде обобщена визуално в изкуството посредством това, което физически притежаваме. Гьонюл Нюоглу задава въпроса какъв е смисълът на нашето присъствие на тази земя, ако сме неспособни да използваме креативната си енергия за да променяме света, а сме фокусирани върху несъществените материални измерения на собственото си битие. Така постепенно ставаме част от екипажа на „корабът на глупците” – кораб, който се носи в океан от неуправляеми стихии, без капитан, без посока и без надежда някога да достигне брега. /БГНЕС