“Празните” дрехи разказват истории, които визират различни аспекти от човешкото съществуване през безсмислието на салонните протоколи, ограничаващи личността с външно наложени рамки, до бунта и революцията, сковани в усмирителните ризи на наказателните режими в човешкия социум. Дрехата може да бъде едновременно оригинален личен манифест, но и персонален затвор за човешката индивидуалност. Според Мишел Фуко „тялото е потопено в едно политическо поле; властовите отношения осъществяват непосредствен захват над него; те го обграждат, бележат го, възпитават го, измъчват го, принуждават го към труд, налагат му разни церемонии, изискват от него знаци„. В този смисъл „знаците” на телесното, оставени от Гьонюл Нюоглу създават един различен прочит на свят, в който лишените от тела усмирителни ризи представят еманация на разпада на личността във време, когато индивидуалните морални императиви се разминават с посланията на политическите режими.
В много от работите на Гьонюл Нюоглу човешкото присъствие е маркирано като изчезваща сянка, или е само подсказано от вещи, изоставени от техните собственици. Те провокират въпроси, свързани със същността на човешката личност и дали тя може да бъде обобщена визуално в изкуството посредством това, което физически притежаваме. Гьонюл Нюоглу задава въпроса какъв е смисълът на нашето присъствие на тази земя, ако сме неспособни да използваме креативната си енергия за да променяме света, а сме фокусирани върху несъществените материални измерения на собственото си битие. Така постепенно ставаме част от екипажа на „корабът на глупците” – кораб, който се носи в океан от неуправляеми стихии, без капитан, без посока и без надежда някога да достигне брега. /БГНЕС