Интересът към българската шевица се възражда

В националната ни шевица има изобилие от символи. Те са предназначени за омилостивяване и прогонване на зли сили и болести, за изцеление, против уроки и лоши очи. Вярва се още, че носят плодовитост при жената, плодородие на полето и здраве на децата. При тях всяка форма, всеки цвят и всеки мотив имат свое място и значение.

Поставени върху дрехи, празнични или делнични, както и върху домашна украса, те изпълняват своето предназначение. В миналото за вяра и надежда, а днес – като източник на красота и своеобразна естетика, характерни за българския бит и душевност.

Напоследък интересът към българската шевица се възражда, а все повече млади хора искат да разгадаят тяхната символика и да усвоят уменията, нужни за направата им. Лесно ли е това обаче и колко време отнема то, в интервю за БГНЕС разказва майсторът на шевици и дантели Ани Йовева.

БГНЕС: Г-ж Йовева, изкуство или занаят е бродирането на шевици?

Ани Йовева: В миналото на това не се е гледало като на изкуство или занаят, а по-скоро като на традиционно женско умение. Всяка жена тогава е умеела да плете, да тъче и да бродира. Облеклото на цялото домакинство е минавало през женските ръце. По-скоро правенето на шевици е умение.

БГНЕС: А лесно ли се усвоява то?

Ани Йовева: Да, стига да попаднеш на правилния човек, който да ти го предаде. Едно време, както стана и при мен, уменията са се предавали от майка на дъщеря или от баба на внучка. В наши дни линията е малко прекъсната, защото в ежедневието ни не се налага да се използват тези умения. Сега по-скоро те присъстват като хоби.

БГНЕС: Ако някой реши да се научи, колко време ще му отнеме това?

Ани Йовева: Зависи от мерака, с който започва да ги прави. Да се обучи са му нужни не повече от две седмици. След това обаче му е необходимо много търпение. Една малка шевица се прави за един ден, но ако е по голяма – стига и до един месец.

БГНЕС: Какъв е процесът?

Ани Йовева: Понякога е нужен модел. Специално аз предпочитам да се придържам към нашите автентични шевици. Имаме ги в такова разнообразие, с такова съвършено съчетание на цветовете, че е по-добре да ги запазим във вида, в който са били предавани от поколение на поколение, отколкото тепърва да измисляме нови и да „откриваме колелото“.

БГНЕС: Вие възродихте техниката на дупнишката шевица. Разкажете ни малко за нея.

Ани Йовева: Дупнишката шевица, като техника, наистина не е бродирана във вида, в който е била правена от дупнишките жени навремето. Музеят в града успя да спечели проект, финансиран от Министерство на културата“. Той носеше името „Да везем като баба. Възраждане на дупнишката шевица“. Аз бях поканена за обучител и с желаещи да усвоят техниката направихме няколко работни ателиета. Издадохме и книжка, в която са описани техниките, бодовете и всичко необходимо, за да се ушие дупнишка шевица във вида, в който е била преди.

БГНЕС: В които други държави могат да се видят шевици и бродерия?

Ани Йовева: На целия Балкански полуостров. Колкото и да имаме различия, ние сме живели толкова векове заедно, че нещата за размити и нямат резки граници. Има разлика в цветовете и бодовете, но в общи линии на Балканите шевицата е много разпространена. На Запад подобно занимание е било по-скоро характерно за млади и богати госпожици. Там религията има много силно влияние и старите езически символи не са успели да се запазят толкова дълго, колкото в бродерията на Балканите и в частност на българската.

БГНЕС: Как реагират младите хора на българските шевици?

Ани Йовева: Положително! Наблюдава се едно възраждане на усилието да сътвориш сам нещо и да научиш нещо ново. С всички тези фолклорни събори и интересът към народните танци, всеки иска да си има носия или риза с шевици. /БГНЕС