Съжалявам, че трябва да го кажа, не обичам да се изразявам така, но вече станаха 5 – 6 г. откакто коментирам Румен Радев. От първите му изяви, когато той бе „инсталиран“, като титуляр в президентската институция, аз съм казвал многократно какво мисля за него и в момента мога само да „досаждам“ с изрази като: „Казах ли ви...?“ – на всички онези, които по разни конюнктурни съображения го намираха за приемлив, или негрешащ, или за техен съратник. За президентшата също имам достатъчно коментари и анализи. Г-жа президентшата, също като съпруга си, така и не успя да се примири с ролята си на „статист“ ,като съпруга на човек, който трябва просто да изпълнява едни предимно церемониални и символни функции. През различни периоди тя се доказа като очевидно суетна, амбициозна и хиперактивна жена. Въпреки, че за известно време ѝ бяха сложили „тапа на устата“, след поредица от публични гафове, тя все пак очевидно много се възбужда от това да е президентша по американски, но не като „майка“, а като „кака на нацията“. Явно и двамата в емоционален и психологичен аспект са в някакво специфично състояние на нарцистично умопомрачение от изкушението, да се преживяват като монархична двойка, в опитите си да консумират с пълни шепи представителна и формална власт.