Иван Николов: Две декларации и шум в името на какво?

През миналата седмица в рамките на 24 часа се появиха две декларации по повод бъдещето еврочленство на Р С Македония.

Едната беше на правителството и на Народното събрание, а другата - на група интелектуалци. Аз като потомък на бежанци от Македония и като човек, занимаващ се няколко десетилетия с тази сложна и заплетена проблематика имам възражения и към двата документа. Към първия, че не видях грижа за преодоляване на натрупаните психологически бариери в чисто човешки измерения, а във втория – изобилието на идеологизирни внушения с ерзац-либерални клишета далеч от житейската, историческата и документалната реалност.

Не ми се иска да навлизам в дебрите на тази самоцелна домашна, българска свада и затова си позволявам да предложа част от интервюто, което през 2013 г. взех в Скопие от напусналия ни преди две години Панде Ефтимов. Той сам се самоопределяше като македонски българин, роден в Македония, преминал през всички обрати на най-новата й история и изпитал върху собствения си гръб налаганите със садизъм югопостулати на людете покрай Вардара.

„Без политически талант

София не ще може да спре

повсеместното настъпление на македонизма...”

...

-Добре, но Вие защо пострадахте, по идеологически или по национални причини?

-Аз съм осъден с обвинението, че работя за отделянето на Македония от Югославия. Това според тогавашните закони е углавно престъпление, защото те свързват отделянето от Югославия с присъединяване към България. И затова в документите е записано най-тежкото обвинение: ”Бугарофилство”. Не може някой да иска отделянето на Македония от Югославия, ако не е българофил. Това е освновната поанта.

- А днес може ли да се говори за антибългарска пропаганда?

- Може, разбира се, трябва да гледаме фактите такива, каквито са. Цялата система на образование, култура, пропаганда, политически и обществен живот след 1944 г. е насочен към пресичане на всяка връзка между македонците и българите. Разтворете учебниците, даже и за основните училища, и ще откриете текстове, в които за неприятели на македонците се сочат не сърбите, гърците, турците или някои други, а българите. И друго. Ние не сме пришили прозвището „окупатор” нито на германците, нито на сърбите, нито на италианците, а само на българите. Навсякъде по всички поводи и на всички равнища пропагандата внушава, че българите са окупатори. Нашата история от 1918 г. до 1941 г. е празна. Не се отбелязва нищо. Историята на Македония започва от 1941 г. и малко след това, когато Титовите бандити бяха инсценирали един жалък фарс, влязал в учебниците по история като въстание срещу „българския окупатор”. А дотогава сърбите не бяха ли окупатори? Но затова се мълчи. И защо тези български окупатори бяха посрещнати с цветя и музика, с хляб и сол като освободители? Този факт няма как да се заобиколи. И още. Методи Шаторов – Шарло, който оглавяваше тогава Комунистическата партия в Македония, въпреки поста си, прие идването на българите като национално освобождение. И затова Тито го осъди на смърт. Именно затова Темпо направи шеф на комунистите в Македония освободения от Плевенския затвор сърбоман Лазар Колишевски.

- Сигурно оттук произтича и фанатизма на Никола Груевски да „запечата веднъж завинаги въпроса за македонистичния идентитет, език и нация”?

- Това е политика, наложена още от първото заседание на АСНОМ на 2 август 1944 г. от сръбските комунисти в Македония. И всеки, който не беше съгласен с тази политика биваше отстраняван и изпращан в затвора Идризово. Така първият ръководител на Р Македония Методи Андонов –Ченто беше осъден и изпратен в затвора. Същата беше участта и на ветераните Павел Шатев, Панко Брашнаров, на поета Венко Марковски.

След като по времето на Лазар Колишевски Македонската комунистическа партия беше прочистена от всички несъгласни с просръбския диктат, останаха тези, чиито наследници днес са Груевски и Бранко Цървенковски. Тези двамата, въпреки привидните им политически различия са приели идеологията за неотклоняване от просръбския политически курс на Македония. И това се осъществява от Груевски, който успя да оскверни ВМРО, като я превърна от идол в една конюнктурна партия, обслужваща идейното и политическо югонаследство в Македония. Интензивното македоно-сръбско сътрудничество през последните месеци е красноречиво доказателство за това. В същото време България доброволно е приела ролята да бъде второстепенен играч в битката за истината на нашето минало и настояще, а бъдещето на отношенията ни е предоставила великодушно на Атина и Белград.

-Това не е ли упрек към българските държавници?

-В България няма държавници и политици, поне такова е впечатлението ми от това, което се прави като политика към Македония. Българските държавници са личности, които нямат пред очите си програма, завет или поне внушена отговорност към темата „Македония”. Те правят някаква кариера сякаш само за себе си, без да обръщат внимание на специалното положение на България в цялостната атмосфера на Балканите и в сферата на Балканите. Най-лошото е, че те живеят с някакъв ялов романтизъм по отношение на Македония, сякаш се намират в XIX век. Те не искат и не могат да схванат, че в Македония имаме една много сериозна еволюция, че сърбите в продължение на 100 години внушават една идеология, един манталитет, който вече се превръща в неотменна психологическа съставка на младите поколения и за разклащането на който, освен историческата фактология, са нужни усилия в още много посоки.

-Какво имате предвид?

-Имам предвид предимствата, които ни дава демокрацията, предимствата на дискусиите, на взаимния културан и междуличностен обмен. Ние сме единствените езици, които нямат падежни форми. Ние сме единствените, които се разбираме без преводач, ние сме единствените, които имаме едни и същи песни... Това българските политици, които управляват или които ще управляват утре, трябва да знаят. И друго. Не е възможно български политици да не знаят къде е Македония, а не знаят. Защо български министри, например, не се качат на колата и ей така частно да посетят Охрид, Струга, Скопие. Нека нашите македонци видят тези министри, пък като ги видят и като разменят някоя и друга дума с тях, ще разберат, че и те са хора, даже много по-близки от другите...И още. Не сме видели в Македония нито един фестивал с участието на български състави. А искаме това да бъде масова практика, да се превърне в хубава традициия. Да има сътрудничесто между нашите и вашите културни институции, да има общи проекти, общи цели. Това сътрудничество отсъства. А всяко отсъствие на сътрудничество е катастрофа. ПРЕОДОЛЯВАНЕТО НА С ДЕСЕТИЛЕТИЯ НАЛАГАНАТА ОТЧУЖДЕНОСТ НЕ СЕ ОСЪЩЕСТВЯВА С НАДМЕННОСТ, ВИСОКОМЕРИЕ, ПОДИГРАВКИ И ПРИКАЗКИ, А С ВСЕКИДНЕВНА РАБОТА – ДОБРОНАМЕРЕНА И С БРАТСКО РАЗБИРАНЕ ЗА НАТРАПЕНИТЕ РАЗЛИЧИЯ.

-Това са пожелания, романтизъм, за които говорихте преди малко. Нека да бъдем повече практични!

-Аз говоря точно за практичността, за нещата, които могат и трябва да се направят. Например, аз питам, кой македонец няма роднини в България? Нека да направим стъпка към това взаимно преоткриване. Защото сега ние, в Македония, сме задръстени от сръбска телевизия, сръбски филми, сръбски концерти, книги, вестници, списания. Ето големият въпрос. Това е политика, за която в България никой не се досеща, че трябва да се прави. И още нещо. Да вземем вашето „якане” и нашетно „екане”. Знаем, че противопоставянето на тези две диалектни форми на един и същи език беше осъществено под натиска на Москва и Белград с езиковата реформа у вас и със създаването на македонски език у нас. Ето поле за българските езиковеди да реабилитират научността в езикознанието, потисната от идеологията и политическите интереси. Връщането към етимологията на Светиклиментовия език ще разкрие голямата истина, че разлика между българи и македонци няма. Да се разберем обаче! Всичко това може да стане, ако България схване най-после, че е призвана, не само да клейми сърбокомунистическия македонизъм с исторически факти. БЕЗ ВИСОКА ДОЗА ПОЛИТИЧЕСКИ ТАЛАНТ СОФИЯ НЕ ЩЕ МОЖЕ ДА СПРЕ ПОВСЕМЕСТНОТО НАСТЪПЛЕНИЕ НА МАКЕДОНИЗМА. Ето голямата отговорност на българската държава пред историята и пред паметта на онези, които с много жертви и политическа прозорливост сътвориха Екзархийска България...(Списание „България Македония” брой 3, 2013 г.). /БГНЕС

--------------------------------------------------------------------------------

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание “България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.