Иван Николов: Евентуалното българско вето – стимул за катарзиса на македонското общество

Катарзисът, т.е. очистването от натрапваните с десетилетия външни внушения, безчивства и извращения постоянно се отлага в Скопие. И това има своите логични обяснения – зорко бдящите представители на „дълбоката държава“. Така в интервю пред БГНЕС неотдавна Любчо Георгиевси -бивш премиер - нарече здраво вкоренените и днес в държавния организъм на РС Македония възпитаници на службите за сигурност на бивша Югославия.

Това е и трагедията на младата република.

Всеки опит за ревизия на налаганите с безцеремонно насилие представи за националната принадлежност, историческите традиции и самоличността на великаните на Възраждането и революционната борба среща яростната съпротива на законспирираните във всички етажи на политическия и интелектуалния живот представители на „дълбоката държава“ . Затова свидетелства и самият Любчо Георгиевски. В автобиографичната си книга „Тоа сум jac“ той пише дословно:“Ние не сакаме да дискутираме отворено за проблемите и се додека не дискутираме за проблемите, очигледно не само што нема да ги решаваме туку уште повеке ке ги влошуваме… Да си признаеме дека нашите интелектуалци од 18,19 и почетокот на 20 век пишувале на бугарски jазик и на бугарско писмо. И во што е тука проблемот? Коjа книга да jа отворите од това време – вие го гледате тоа…“

Какво означава тази констатация? Означава, че върху съзнанието на обикновения гражданин на младата държава системно и целенасочено се извършват специални „хирургически операции“, които трябва да го доведат до състояние на амнезия по отношение на неговото потекло и народностна принадлежност.

За постигането на тази цел там се работи по три основни направления.

1.Фалшифициране на документалната фактология, на личностите и творбите на възрожденците и революционерите.

2.Системно внушаване на омраза към България.

3.Сатанизиране на всеки, който проявява някаква форма на симпатия към България.

Фалшифициране на документалната фактология

Това е любимият прийом на историците, изпълняващи поръчките на политиците-титовисти. Каквато книга да вземете – историческо изследване, документален сборник или публицистика, ще ви се натрапи един и същи подход, една и съща констатация, едни и същи изводи :“Тоа покажува, дека ние не сме бугари, а посебен народ…“ Няма научна конференция, “кръгла маса“ или симпозиум, където независимо колко и какви доклади се прочитат, да не присъства задължителното заключение – че македонците са „посебен народ“. Това разбира се, е национална комплексираност, защото независимо от образованието, политическите пристрастия, научната йерархия и специалност самовнушението за самобитността на македонския народ звучи повече като опит за инжектиране на изкуствено самочувствие.

Историци и интелектуалци като вече покойните академици Блаже Конески, Харалампие Поленакович, Димитър Митрев, Блаже Ристовски, Гане Тодоровски, Иван Катарджиев и всички техни последователи слугуват на една и съща мантра, на един и същи постулат –„посебността“ на македонскиот народ. И в името на тази мантра те преиначават или премълчават оригиналните документи, заглавия на книги и авторови твърдения. Примерите и от близкото, и от по-далечното минало са в изобилие. Ето един от тях.

На 16 декември 1999 г. в Скопие е организирана кръгла маса на тема „Стандартизацията на македонския език спрямо съответните процеси в другите славянски езици“. Всички доклади са в критичен тон спрямо София. Нещо като задължителна „анатема“. Професор Людмил Спасов обаче търси софийските агенти в Скопие. Той твърди:“…ония македонци, които днес се застъпват за въвеждането на тъмния вокал ( „Ъ“ - б.а“ ) в македонския стандартен език, не се застъпват за неговата архаизация, а за приближаването му към съвременния български език…“

Това не е ли страх Божи от каквато и да е близост с България, с нейната култура и език?! Какъв ли идеологически валяк е минал през мозъците на подобни учени, за да се пазят дори и от собствената си сянка?!…

На същата кръгла маса е и рекордьорът по преиначаване и премълчаване на истината академик Гане Тодоровски. Той е посветил своя доклад на двама колоси – Трайко Китанчев и Христо Матов. Като изтъква, че приносите, с които „Китанчев завинаги ще остане в историята на нашия език и нашата култура“ той цитира заглавието на научната му студия „За ударението върху думите в ресенския говор на западномакедонското наречие“. И докато академикът вярно цитира заглавието на труда, тактично пропуска началото на самия труд, а това начало не се вписва в македонистичната истерия, защото започва така:“Западномакедонското наречие е едно от най-оригиналните наречия на българския език. На това наречие говори една голяма част от българския народ…“ И по нататък:“…Независимо от това в него са се запазили от старобългарския език толкова хубави, чисто български думи и форми…“

Така говори Трайко Китанчев, и неговите думи не се нуждаят нито от превода на Гане, нито от извратените му не от научна, а от морална гледна точка тълкувания.

Друг пример.

В края на октомври 1999 г. е организирана научната сесия, посветена на 75 години от убийството на Арсений Йовков.

За непосветените ще кажем, че той е един предан деец на освободителното движение на Македония, талантлив поет и публицист, всестранно надарена личност. Редактор е на органа на Илинденската организация в България в. “Илинден“, преименуван по-късно във в.“20 юли „. Поради недостатъчна осведоменост, наивност и известна доза честолюбиви амбиции Арсений Йовков попада в кръга на опозицията срещу Тодор Александров, като побързва да публикува т.н .Майски манифест и дава тласък на онези сили, които заработиха срещу каузата на ВМРО и нейния железен водач.

Научната сесия, посветена на Арсений Йовков е била по инициатива на Дружеството за наука, култура и изкуство „Братя Миладинови“ в с. Луково, Р Македония. Темата е „Арсений Йовков – живот и дело“. Изнесени са 14 доклади, в които известни и по-малко известни учени от Р Македония, наред с някои нови подробности от живота на Арсений Йовков, остават заплетени в кълчищата на инерцията - въпреки документално-фактологическите доказателства – да се приписват на дейци на освободителните борби в Македония национално съзнание и език, каквито те никога не са притежавали. На този фон е изопачено цялото му журналистическо и художествено творчество , написано на литературен български език и защитаващо българската национална същност на македонското население.

Няма да спорим с тружениците на заблудите, невежеството и лъжата, ще им припомним само, че има една статия на Арсений Йовков, поместена във в.“20 юли“ на 14 април 1924 г.-, няколко месеца преди убийството му. Тя е озаглавена „Българи в Македония“. В нея в 18 точки авторът доказва българския характер на Македония. Ще цитираме някои от тези доказателства.

1.Още с явяването на славянската писменост и славянската книжнина при св. Климент Охридски, македонските славяни имат физиономията на българи. Не знам дали и тогава някоя българска екзархия или някоя комитска чета не е направила св Климент българин, ала всички послешни жития на св.Климент и всички писания за него от охридските архиепископи го третират като български пастир на българското население.

…

5. В българското възраждане Македония взе такова деятелно участие…Преди да съществува екзархия, македонските славяни свързват всичките свои духовни борби с ония на българите от Мизия и Тракия и избират за средище Цариград, макар и да имаше тогава сръбска държава до портите на Македония.

…

8. Ако обичат сърбите, нека да идат в скопската стара църква „Св.Спас“. Там под иконостаса на художествената дебърска резба ще прочетат надписа на резбаря: “Първи майстор Филипов от Гари и Макарий от Галичник, бугари дебрани от Маларека 1824 г.“ Нека запомнят сърбите - 1824 г., т.е. преди 100 години.

9. Сърбинът Вук Караджич няколкото събрани от Македония народни песни нарича ги „Бугарски народне песме“. Босненският сърбин Стефан Веркович сам в 1860 г. издаде в Белград сборник „Песме македонских бугара“.

…

17.Френските военоначалници на македонския фронт, дори генерал Сарай, публично в печата се изказаха за българския характер на населението. А един парижки професор от Сорбоната г. Мазон наскоро излезе с цял том македонски приказки и поверия – фолклорен български материал от Македония, чието население сам авторът определя недвусмислено за българско“… и т.н.

Ще каже ли някой какво общо имат изнесените от Арсений Йовков научни факти и доказателства, с наукоподобните брътвежи на събраните в с.Луково през октомври 1999 г. корифеи по фалшифицирането на научно доказаните истини?

И още един пример.

През 2015 г. на книжния пазар в Скопие се появи книга, озаглавена „Христо Матов“, посветена на живота и дело на изтъкнатия деец на ВМОРО. Автор е известният политик и общественик проф. Владо Поповски. И тук, както във всички подобни трудове зад привидно добре построената идейна фасада и отличния полиграфически вид надзъртат канонизираните внушения на македонистичната идеология за дълбоката пропаст, която разделя „македонската самобитност“ от общобългарския народностен живот. За да не кривне от „правия път“ авторът се принизява да цитира избирателно документи, статии, изказвания на Матов, само и само да запази матрицата, че македонецът е нещо различно от българите, че той няма нищо общо с „големобугарските интереси“. В този смисъл най-очебийна е манипулацията, която прави Поповски с участието на Матов в редактирането и издаването на сп.“Лоза“ от Младата македонска книжовна дружина в София през 1892 г . Една негова статия „Неколко думи по въпроса за народността“ привлича вниманието на изследователя, не заради нейната истинска стойност, а за да я нагоди към идейната матрица извън която в Скопие всичко е антимакедонска ерес . Поповски например артистично съкращава съществени моменти от съдържанието на статията, само и само, да остане „лоялен“ към матрицата. За да сме наясно за какво става дума, ще приведа пасажа от тази статия на Христо Матов, която така е парализирала творческия замах на изследователя:

„…Само едно сравнение на оние етнографически черти, които характеризират македонците (разбираме македонските българи ) с оние, що характеризират свободните българи…доста е да ни покаже и да убеди секиго, че народността на македонците не може да бъде друга освен българска. А тъждеството на тие черти отдавна е констатирано и утвърдено от безкористната наука: само заслепените и неприятелите на българското бъдеще, могат да не виждат всестранното единство, което напълно владее между населението от Дрима до Черно море и от Дунав до Бело море…“

Това е Христо Матов, личност на която Владо Поповски се е потрудил да припише черти, каквито тя никога не е притежавала.

Системно внушавана омраза към България

Във вече цитираната автобиографична книга на Любчо Георгиевски в главата „Бугарското прашанье“ на 159 страница може да се прочете следното признание:

„Jас омразата кон Бугариjа jа имав како омраза коjа jа има секоj Македонец по дифолт поради системот коj го има и до ден-денес. И мислам дека омразата спрема Бугариjа ми престана дури кога доjдов на студии. И во воjска jа носев затоа што во Штип постоjно не полнеа со енергиjа дека треба да бидеме спремни дека Бугариjа ке не нападне…“

…И тоа чувство траеше буквнално до почетокот на студиите…тука на прво место ми е Стоjче Наумов…Почнуваjки да разговараме за политичките состоjби одеднаш радикално ми jа промовираше тезата дека Бугарите се наjблизок народ до Македонците…дека она во книгите е една комплетна лага, што за мене беше првиот шок…“

Внушаването на омраза към България е не само обикнат прийом на македонистичната пропаганда, това е много добре платена професия. От детските градини и първите отделения до последните випуски в университетите цялата гвардия от преподаватели задължително трябва да възпитава поколенията подрастващи в този дух.

Острият дебат който става в македонския парламент след завръщането на правителствената делегация от България, през февруари 1999 г. където трябваше да бъде обсъдена Декларацията за отношенията между София и Скопие е показателен за пазителите на югонаследството в новата държава. Несъгласието на президента Киро Глигоров с принципите, залегнали в този междудържавен документ предизвика остра статия във вече не съществуващия в. „Македонско дело“ от 26 февруари 1999 г. В нея авторът не скрива възмущението си от продължаващите вече при самостойна Македония внушения за врага от Изток: „Следното нещо, което бих казал на Глигоров, е това, че е истинско злосторство да се създава омраза към който и да е народ. Особено към един съседен братски народ, който в повечето случаи показа своята благосклонност към нас. А сеенето на омраза към този съседен народ в Македония бе превърнато в доходен бизнес. В ТОЗИ СМИСЪЛ БЯХА СЪЗДАДЕНИ СПЕЦИАЛНИ ДЛЪЖНОСТИ, ЗАДЕЛЯНИ БЯХА ФИНАНСОВИ СРЕДСТВА И ДР. С ЕДНА ДУМА ОПЛЮВЯАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ ВЪВ ВСИЧКО СТАНА НАЙ-ДОХОДНАТА ПРОФЕСИЯ…“

Промени ли се нещо в този дух от 1999 г. до днес или след 1 август 2017 г.? Дали от учебниците бяха изхвърлени патологичните внушения за българския враг! Дали медиите -вестниците, радията и телевизиите, преобърнаха пропагандния си модел, ревизираха досегашната си стратегия за неглижиране на всичко българско с привкус на първобитна посредственост? Не. Нека президентът Пендаровски и премиерът Заев да не се превръщат в манекени на фанатизираните югоносталгици, а да поемат без страх, че някой ще ги обругай, флагът на истински дълбоките и задължитнелни , а не камуфлажни промени. И това те трябва да сторят не заради ЕС или България, а заради собственото си достойнство и морално здраве като ръководители на една млада държава , доброволно решила да тръгне по пътища, по които наследеният етноидеологически товар на 1944 г. трябва да бъде изхвърлен завинаги…

Едно разсъждение, на бившия министър от кабинета на Груевски – Никола Тодоров, което може да се открие в македонската редакция на „Дойче Веле“ от 28 октомври 2020 г., е обнадеждаващо, защото той прави неочаквано признание:“…Факт е дека за времето на комунизмот учевме да jа мразиме Бугариjа. Дека тие се фашисти и окупатори. И Германците и Италиjанците биле фашисти и окупатори, ама нив не учевме да ги мразиме…“

Въпреки че в цялото изложение на Н. Тодоров историческата фактология се тълкува според възприетата от Скопие десетилетна практика, все пак то показва, че времената са вече други. Това е малък пробив, в металната броня на омразата към България.

Сатанизиране на всеки, който проявява

някаква форма на симпатия към България

Практиката да се гледа под лупа поведението на всеки, който не крие българските си чувства, води началото от категоричната позиция на Методи Шаторов - Шарло в 1941 г., когато той като секретар на Покраинския комитет на ЮКП в Скопие , разобличава тоталната сърбизация на Македония. Този процес се разгърна с пълна сила в партизанските отряди, които в Македония, след отстраняването на Шарло бяха с преобладаващо сръбско присъствие, особено в командния им състав. Агитацията в партизанските групи против него се превърна в ключов момент за изграждането на цялостна стратегия за сатанизиране на България и българите. Известно е, че в Македония баща на тази стратегия беше пратеникът и доверен човек на Тито Светозар Вукманович – Темпо. В доклада си пред партийната конференция в Преспа на 21 декември 1943 г. той екзалтирано обвинява Шаторов:“…Шарловото ръководство всъщност беше шовинистично ръководство. Те мислеха, че македонският народ е български и че македонският народ е поробен от великосърбската хегемония и трябва да премине към България. Когато избухна войната първото решение на това ръководство беше отделяне от Югославия, от Тито…Те разгласиха, че Македония с идването на българите е свободна.“( „Извори за ослободителната воjна во Македониja 1941-1945 г., кн.3, док.11 ).

Стратегията да се приписват на Шаторов и неговите привърженици качества на най-големи предатели на македонския народ имаше една единствена цел, да се създаде нетърпимост към всеки, който изпитва някаква добронамереност към България и българите. В това отношение активистите на МКП се стараеха да се харесат на Темпо и на Тито. Техните оценките, писмени и устни, за Шаторов, са наситени със същия негативизъм към него и неговото дело, както и на върхушката на ЮКП.

Мирче Ацев в писмо до ЦК на ЮКП от 9 август 1942 г. пише: “Новото ръководство, начело с Бане Андреев след арестуването на Лазар Колишевски, върви по пътя на Шаторов с разбирането си, че македонският народ не е изживял илюзиите си за„Освобождението“, че още вярва в българските власти“( Извори, кн.1 док.42 )

Какво излиза? Народът приема българските власти като освободители от сръбския терор, но партията с пропаганда, убийства и насилствено завличане при партизаните , трябва да промени тази вяра и от вяра да я трансформира в омраза, враждебност и нетърпимост към всичко българско. И така до днес.

През май 2005 г. младият тогава и все още непокварен политик Антонио Милошовски публикува в „Утрински вестник“ четири статии с общо заглавие „Проштаванье и национално помируванье". В тях макар и съвсем плахо, той предлагаше да се ревизира, доколкото е възможно, цялостната атмосфера на националния живот. Уви. От всички страни завалява истерични отрицания. Над всички тях се открои мнението на генерала от резерва Тодор Атанасовски. Той разобличи идеята за помируванье како „бугарсковрховистичко дело…“

+++

Въпреки почти 30 годишното самостоятелно съществуване ва младата държава, тя продължава да съхранява внушенията на Темпо като свято завещание . Отворете, който и да е вестник или списание, излизащи в Скопие, надникнете в тетрадките на който и да е ученик или ученичка, независимо от коя степен на обучението, за да се убедите, че инерцията за сатанизиране на България и всичко българско работи на високи обороти.

С този „духовен“ багаж РС Македония днес чука по портите на ЕС.

Не е ли време, някой да й помогне тя да погледне с други очи на себе си?! /БГНЕС

----------------

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание “България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.