Иван Николов: Избирателното подбиране на фактите ни връща в средновековието

Уважаеми академици, едностранното оттегляне от съвместния проект „Епитафия за една младост”, посветен на творчеството на поета Александър Караманов, разкрива нелепата ви гузност и страх да се срещнете очи в очи с истината.

Отворено писмо

До

Македонската академия на

науките и уметностите /изкуствата/- МАНУ

Уважаеми академици,

Обръщам се към вас по повод проваления съвместен проект „Епитаф за една младост” между МАНУ и БАН - Института по литература, посветен на поета Александър (Ацо ) Караманов, загинал като партизанин в Македония преди да навърши 18 г.

Без да подозира какво ще се случи с тази съвместна инициатива, покойният вече македонски академик Милан Гюрчинов започва предговора си към изданието съвсем оптимистично: „Со обjавуваньето на стихозбирката „Епитаф за една младост” од Ацо Караманов се заокружува научноистражувачкиот проект на двете Академии – бугарската и македонската, коj започна 2013 година и заврши со поjавата на зборникот „Модернизмот во бугарската и во македонската книжевност”, обjавен на двата соседни и блиски jазика во 2015 година.”

От българска страна предговорът е написан от доцент д-р Александър Йорданов, бивш посланик на България в Р Македония, който в продължение на две години проучва архива на поета в Скопие. Възраженията възникнали по-късно от ваша страна произтичат от факта, че в процеса на работа върху този архив, доцент Йорданов попада на стихотворения, непубликувани досега в сборниците, издавани в Р Македония, с творби на Ацо Караманов. Парадоксалното, от гледна точка на налагания и от МАНУ, чрез оглушителни децибели македонистичен постулат, е че младият поет издига в тези стихотворения като знаме на своята историческа, народностна и морална идентичност героите на България - Отец Пайсий, Раковски, Левски, Ботев, Вазов, Яворов. Това, безспорно, смущава вас, драги академици от МАНУ, в основателността на този проект. Вие отказвате категорично да бъдат включени тези творби в съвместното издание, като се съгласявате в своя предговор доцент Йорданов да спомене нещо и за тях. Разбира се, съвестта на всеки честен изследовател не може да остане мирна и безразлична към истината. И така в предговора на български език тези творби се коментират свободно, извън цензорните механизми за контрол и самоконтрол, спазвани стриктно от вас и от всички ваши колеги. Коментарите, придружени и със съответни цитати от споменатите стихотворения разкриват съкровения свят на този млад човек, който съвсем не е в хармония с пропагандните клишета за „антифашистичката борба”.

Едностранното оттегляне от вече готовия за публикуване проект от ваша страна с официално писмо до БАН говори за страхове от истината, съвсем нехарактерни за която и да е научна институция по света.

***

Да бъде анализиран в цялост творческият образ на Ацо Караманов е дело трудно, но постижимо? Въпросът, който чака еднозначен отговор е, защо това дете-чудо, в своята неутолима жажда за духовно и интелектуално усъвършенстване, отхвърля като чуждо тяло и най-достолепния идеологически костюм. Да се пренебрегва тази най-съществена черта на творческия му портрет е предварително обречено усилие, въпреки че в продължение на повече от 75 години неговата съкровена същност е садистично окарикатурявана. Смущаващата с неподозираната си оригиналност дарба на поета респектира. Тя не търпи посегателства и манипулации .

От дневника, който води той с прекъсвания през 1942,1943 и 1944 г. откриваме един невероятно богат духовен свят на младеж в най-крехка възраст, а с толкова зрели възгледи за живота, творчеството, литературата. И точно тази негова оригиналност и надареност, уважаеми госпожи и господа от МАНУ, ни задължава да бъдем педантично точни към всеки ред, към всяка дума, написана от него. Да вземем само разсъжденията му за марксическата литературна критика в дневника му - 23 март 1943 г. Те са изумителни по своята проницателност, по мисловната мощ на един 16 годишен юноша. Ще цитирам част от тях, за да разберем какво престъпление е, неговото мобилизиране като партизанин и по-късно неговото планирано ликвидиране, което се потвърждава от противоречивите и нелогични спомени на участниците и свидетелите на неговата гибел:

„Диалектическият метод на съвременната марксическа литературна критика при разглеждането на литературата винаги поставя очилата на политическата икономия и марксическата социология и преценява произведенията на изкуството с мярката, която му дава тежестта на историческия момент... Между критиката на Иполит Тен, която се базира на природните науки и марксическата критика, която се базира на социологията и политическата иконимия не съществува строга разлика... и т.н.

Уважаеми академици от МАНУ,

Не виждате ли дълбокото противоречие между неговата душевност и „партизанския” ореол, с който се трудите да обвивате образа му? Вера Христова, някакъв партиен шеф, цитиран също от доцент Йорданов, в спомените си повтаря думите на Караманов по адрес на партизаните: ”Да, те трябва да се борят, но аз не приемам борба и убийства!” И по-нататък твърдението на същата Вера Христова :”Ето – казваше той – вие сте скоевци (СКОJ – Съюз на комунистическата младеж на Югославия ), а по цял ден се къпете, а аз не съм и постоянно работя.” Така самият поет опровергава посмъртното му зачисляване в редиците на СКOJ.

От спомена на Илия Гозев, комендант на четвърти батальон на четвърта партизанска бригада, цитиран от доцент Йорданов в предговора към изданието, се разбира, че на 10 срещу 11 октомври 1944 г. в 1 часа след полунощ става сражение между „ударната бригада” в която е зачислен Ацо Караманов и отстъпваща германска част. Поетът е ранен в коляното, но тези негови „другари”, воюващи уж за човешка справедливост, които е трябвало да го пренесат до с.Владимирово, го изоставят до брега на реката и на сутринта германците, привлечени от стенанията му, го разстрелват.

Аналогията с планираната смърт на Кочо Рацин се налага от само себе си.

***

Уважаеми академици,

Едностранното оттегляне от съвместния проект „Епитафия за една младост”, посветен на творчеството на поета Александър Караманов, разкрива нелепата ви гузност и страх да се срещнете очи в очи с истината за съкровеното чувства за национална принадлежност на този необикновен по надареността си младеж.

Лицемерната грижа, с която досега пазехте в дълбока тайна от широката културна общественост в Р Македония няколко стихотворения на поета, е лакмусът за вашата мярка за истина, творческа доблест и достойнство. Стихотворенията „Народът” и „Бежанци”, както и недовършените „Балканджи Йово” и „Васил Левски” са хапката истина за Ацо Караманов, която вие не пожелахте да преглътнете. Не пожелахте да вземете това причастие, за да прочистите душите си от натрупания върху тях дебел слой идеологически прах. Отказвайки се от този проект, вие избрахте да останете в средновековието на вашата „истина”, която избирателно подбира фактите, за да съшие с бели конци една митология, една фалшива легенда, разполовяваща душите на хората в Македония на две, за да ги озлобява и противопоставя.

Съкровената изповед на лирическия герой в тези стихотворения е в дълбоко противоречие с образа на героя, който вие извайвате като цяло в литературата, която трябва да обслужва една режисирана представа за хората, борбите и миналото им в тази млада държава. В тези стихотворения Ацо Караманов се идентифицира с народа, чиито царе са Симеон Велики и Самуил, с народа, понесъл тежките окови на Ньой. Оттук, произлиза и недостойния ви страх да бъдете съпричастни с проект, който утвърждава изцяло творческия лик на Ацо Караманов, поетът, който за разлика от вас, заявява високо:

...

„Той помни жестокия Ньойски диктат,

годините страшни и черните дни,

когато камшикът на страшния глад,

душата му хвърли в тежки беди.

...

В сърцето той чува на Левски гласа

И вижда на Ботев метежния лик...

...

Той помни лъчите на златния век,

На цар Самуила великата мощ,

Той помни Цар Петър и меча му мек

И гръцката злоба в робската нощ...”

( Из „Народът” )

В своето срочно упражнение по литература от 27 март 1943 г. той ще напише:”Днешният поет не е чучулига, затворена в клетката на своето „аз”, а преди всичко и над всичко, човек, който знае какво иска и защо го иска. Христо Ботев, Иван Вазов, Пею Яворов, бяха слуги на своя народ и в същото време и ковачи на неговите бъднини...”

А в дневника си на 6 юни 1943 г. е още по-категоричен в народностната си самоопределеност: ”Да се игнорира Яворов като поет, това би означавало, ни по-малко, ни повече, да се стъпче цяла една вътрешна страна на духовната организация на н а ш а т а д у ш а...”

Въпросът е какво разбира Ацо Караманов под „нашата душа”?Душата на кой народ е това, на народа родил Паисий, Раковски, Ботев, Вазов, Яворов или на народа, на когото вие непрестанно внушавате, че няма нищо общо с тези исторически личности – творци и революционери?

Въпросът е към вас, госпожи и господа от МАНУ.

Как ще отговорите, това е проблем на собствените ви съвести.

С вяра и надежда в истината:

Иван НИКОЛОВ,

директор на сп.”България

Македония”

P.S.

Поради конкретния повод на това Отворено писмо, наблягам повече върху една черта от многостранния творчески профил на поета.

По-цялостният естетически анализ открива стихове, които блестят със самобитна алегорично-притчова метафоричност, будно социално чувство и облагородяващ хуманизъм, неприсъщи на толкова крехка творческа младост.

И.Н.

--------------

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание “България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.