Иван Николов: Кой разпъва България на кръст?

„Бунтарство, отрицание и разкол не значат непременно напредък както си въобразяват наивните умове в славянството и особено у нас…“ Симеон Радев

Три са основните възможности една държава да се развива успешно. Първо. Натрупване на градивен опит и положителна енергия. Второ. Приемственост на постигнатото и Трето. Надграждане и развитие на наследените успехи. Хайде да проектираме тези три задължителни изисквания на развитието, ако не към 1300-годишната история на държавата ни, поне върху 142 годишния живот на нейния трети вариант! Княжество България започва своя самостоятелен живот при стресиращи външни обстоятелства. Берлинският конгрес, събрал се да разрешава геополитическите пресметки между Великите сили на Балканите, разпокъса единното българско етническо и духовно пространство и угаси високо извисилия се пламък на националното ни Възраждане, като пося семето на разделението и противопоставянето между строителите на новата ни държава. Въпреки това личности като Стефан Стамболов и Константин Стоилов успяха да надмогнат вътрешните противопоставяния, неутрализираха или минимизираха, до колкото беше възможно, външните вмешателства и за някакви 20-30 години България се превърна във водещ регионален фактор, а българите си спечелиха прозвището „прусаците на Балканите“ . Краят на Първата световна война /1914-1918 г./ върна страната ни към първоначалната безизходица на нейното развитие. Въпреки справедливите предложения на американския президент Удроу Уилсън пред Парижката конференция /1919 г./ за спазване на националния принцип при очертаването на новите граници и справедливост към победените държави, френският премиер Жорж Клемансо наложи варварско отношение към победените, а България се оказа най-потърпевша. И все пак!

Неочаквано мъдрата, деликатна, гъвкава и дипломатична политика на цар Борис Трети и особено успешната вътрешна и външна политика при управлението на Андрей Ляпчев допринесоха страната ни да преодолее вътрешните противоречия и външните опасности, заплахи и трудности, и да постигне поставените си, при тези тежки условия, цели. До началото на Втората световна война /1939-1945 г./ България успя във вътрешен план да възстанови икономиката и военната си мощ, но не можа да попречи на денационализацията на нейните национални малцинства в Гърция, Югославия, и Румъния. Разбира се, постигна и един огромен дипломатически успех: връщането на Южна Добруджа /1940 г./, акт зад който застанаха всички големи геополитически играчи в момента. Деветосептемврийският преврат и окупацията на България от Червената армия не беше изненада за никого освен за препатилия български народ. От дипломатическите ноти между Съветския съюз и Третия райх през 1941 г. разбираме, че Москва гледа на България като на територия, неотменен фактор на нейната държавна сигурност. От кореспонденцията между Сталин и Чърчил през 1943, 1944 и 1945 г. се разбира, че съветската окупация на България е договорена между двамата големи и няма никакви основания за ревизия, въпреки унизителното положение, в което са поставени представителите на Великобритания и САЩ генералите Оксли и Крейн в Съюзната контролна комисия в София, от председателстващия съветски генерал Сергей Бирюзов. И така България трябваше да стане сцена за третото действие на собствената си трагедия. Ликвидираният политически и интелектуален елит в часовете срещу 2 февруари 1945 г. бе начало на кошмарната политическа нощ. Всичко постигнато през последните 20 години биваше отричано с класово-партийна ненавист и високомерие. България трябваше да започва отново да се учи да прохожда като държава, икономика, култура само че този път при наложени идеологически догми и постулати и под похлупака на т.н. централно планирана икономика. Горянското движение е първата масово организирана съпротива срещу съветизацията в Източна Европа, появило се още през 1945 г. Трябваше да минат 11 години, за да станем свидетели на събитията в Будапеща през 1956 г. Едва 12 години след Унгария – през 1968 г. избухна Чехословакия с призива на Дупчек „За социализъм с човешко лице“. Падането на тоталитарните режими в Югоизточна Европа извади на показ един недъг на политическите ни среди, култивиран още чрез решенията на Берлинския конгрес /1878 г./, Ньойския диктат /1919 г./ и след деветосептемврийския режим и предаващ се като щафета от поколение на поколение – уязвено национално самочувствие, осакатена представа за националните ни ценности, прехласване пред чуждите постижения, колкото и скромни да са те. Ако не беше така политическата ни гордост след 10 ноември 1989 г. щеше да се подхранва от вдъхновяващия подвиг на Горянското движение, което уви, ние самите поставихме под похлупака на чуждите образци на съпротива, появили се много след българските знаменосци в тази борба… Нашето приемане в НАТО и ЕС не е по милост, а напълно заслужено и чрез миналото, и чрез сблъскващото се с много пречки настояще, но сладострастното взаимно очерняне между опозиция и управляващи, независимо кой колко пъти е бил на власт, създава карикатурен образ на държавата, народа и на неговия духовен и морален потенциал. На този фон как ви звучи въпросът, който Симеон Радев в края на живота си отправя към себе си: “Дадох ли нещо на България?“ А се знаят огромните му приноси в най-трудните моменти от историята на държавата ни… Да не забравяме и вмешателството на външните фактори, които в повечето случаи преследват свои собствени цели, въпреки подвеждащата им пропагандна обвивка. *** Олигархичният модел на управление, превърнал се в предпочитана тема на политици, анализатори и журналисти, вече 30 години продължава да е „железен“ аргумент в критическите пледоарии на всяка опозиция – лява или дясна. Появиха се вече и прозрения, че някои отломки от дясното проправят пътя на модерното ляво у нас, тъй като БСП и нейните разклонения, сътворили някога този модел, не са способни да проумеят идеите на европейското ляво, а си остават заложници на идеологическото тесногръдие на БСП. Същността на проблема обаче е съвсем друга. Назначените от някогашния ЦК на БКП „капиталисти“ превърнали се вече в олигархични кланове, водят непримирима борба за контрол над официалната власт и държавните институции. Отношенията между власт и олигархия съвсем не са идилични. Напротив, те са , противоречиви, дори враждебни, защото всеки брани територията на своята независимост, колкото и пародийно да звучи това. Митичната олигархична пирамида, доколкото все пак тя съществува и на върха на която стои Ахмед Доган, представлява добре замислено геополитическо паразитно образувание, изсмукващо силите на българския държавен организъм. Площадните крясъци обаче съвсем не го уязвяват, а наливат допълнително бетон в и без това здравите му основи. И тук е голямата загадка…

Жан Виденов /1995-1997 г./

И до днес например битува илюзията, че събитията на 10 януари 1997 г. са израз на народния гняв срещу управление на Жан Виденов, разчистили пътя на демократичното правителство на Иван Костов. Тези събития обаче бяха предизвикани и от едно категорично изявление на премиера Виденов в средата на декември 1996 г., че газовите проекти ще се намират под непосредствения негов личен контрол… Виждаме, колко трудно се управлява държава с географско положение като България. Жан Виденов демонстрира пълно национално невежество, когато при посещението си в Югославия пред премиера на федерацията Радивое Контич заяви самоуверено: “Няма Западни покрайнини, има Източна Сърбия“... Същото невежество демонстрира и при посещението си в Гърция. Пред издавания в Солун вестник „Ангелофорос“ категорично заявява: “В Гърция няма българи“. И изведнъж, проявява твърдост, решимост и неотстъпчивост по отношение на руските енергийни проекти в България…“ Случайно ли малко след падането му от власт подпредседателят на руската Дума Сергей Бабурин ще заяви:“…трагедията на Жан Виденов е в неговата колеблива политика спрямо Русия…“( в.„24 часа“,28 февруари 1997 г. ) Парадоксът е налице. Сваленото чрез руска помощ правителство на Жан Виденов, с активната подкрепа на „Мултигруп“ разчиства терен за прозападното правителство на Иван Костов , затвърдило интересите на Москва в България чрез редица приватизационни сделки. И до днес „Лукойл“ е господстваща фирма на българския пазар. ИЗВОДЪТ. Отстраняването на едно „омразно“ правителство в България, съвсем не означава по-нататъшно безметежно демократично развитие. Разплитането на сложната плетеница от интереси – вътрешни и външни е по силите на опитни в държавните дела кадри, добре подготвени и национално предани, а не на площадни агитатори, които в крайна сметка се оказват проводници на чужди замисли. Повикът за нови лица в политиката съвсем не е нов. Ние вече имаме опита с Царското правителство, когато на сцената се появиха изцяло нови и непознати люде. Къде са днес тези корифеи на мисълта и делото и какво стана с тази многолюдна тогава партия!? Неотдавна видяхме един от тези позабравени герои да се опитва да спре движението на метровлак. Едно ново някога лице, сега остаряло безвъзвратно и духом, и морално… *** През 1933 г. френският граф Д’Адикс посещава България. Преди да напусне страната ни той публикува във в. “Зора„ впечатленията си. Ето какво споделя той: „У нас не познават вашата страна. “Гледайте, да не ви убият там – ми казваха на тръгване – Пазете се от холера! Вземете си всичко, каквото Ви трябва, защото нищо не ще намерите в България!“ Ето какво мислят за вашата страна във Франция…Вашата страна е една страна с голяма духовна култура, високите нравствени качества на вашия народ му позволяват да се надява на едно добро бъдеще „…Но …- заключава той: “България трябва да направи пропаганда за себе си!“

На фона на случващото се днес в България, на фона на подчертаната политическа нетърпимост и непоносимост между политическите субекти, на фона на тоталното отрицание и злокачествената слепота за всяко постижение, щом не е на нашата партия, на фона на словоохотливите трубадури, раздухващи и най-малката грешка на управляващите, независимо кои са те , напътствието на френския граф България да направи пропаганда за себе си, звучи като непостижима химера. И все пак! Нека да бъдем реалисти. Днес това наистина е невъзможно. Но нека всички, които стръвно размахват копралята на отмъщение към управляващите и които с благоговение гледат и към най-недостойните лудории на протестиращите, да си припомнят площада от 10 януари 1997 година. Кой победи тогава?На пръв поглед СДС и прозападната ориентация на България, но у мен продължават да кънтят думите на Сергей Бабурин: “…трагедията на Жан Виденов е в колебливата му политика към Русия!“ Мили управляващи – вчера, днес и утре! Мили протестиращи! Докога ще разпъваме България на кръст?! Да си припомним двуликата същност на площада от 10 януари 1997 г. и думите на Сергей Бабурин! Да си припомним, за да ги осмислим и променим поведението си към собствената си Родина! Останалото е сцена, по която „свещенодействат“ безкрупулни и опитни в геополитическите проекти актьори! /БГНЕС ------------------- Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание “България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.