Иван Николов: Македония има сили да погледне в очите натрапената „истина“ за себе си

Всеки, който е разгръщал списанието, остава впечатлен от изострената чувствителност на издателите му към всичко, което се пише по проблемите на Балканите и по-конкретно за България и Македония. Позицията им е винаги една: в защита на единството на българския народ, като разглеждат Македония като неразделна част от българското езиково и народностно пространство. Не пропускат да анализират и възникнали проблеми, и дребни конфликти между българи от Княжеството и някои бежанци от Македония, като използват понятията „свободните“ и „неосвободените“ българи. В този смисъл заслужават да се отбележат редица статии. Например във втори брой е поместен текст със заглавие „Няколко думи по въпроса за народността“, чийто автор Христо Матов твърди: „…Само едно сравнение на оние етнографически черти, които характеризират Македонците (разбирай македонските българи )…доста е да ни покаже и да убеди секиго, че народността на македонците не може да бъде друга освен, българска…“ и т.н.

В третия брой е публикувана позицията на редакцията под заглавието „Необнародваниот отговор во в. „Свобода“. Ще приведа само финала на този текст, който е достатъчно красноречив: „…Остава, следователно още веднъж да издигнем гласът си смело пред целия български свят, че Дружината ни е далеч от всякакви сепаратистични замисли, които тъй прибързано се хвърлиха върху нея и да заявим, че идеалът на Младата Мак. Кн. Др. е не сепаратизъм, а единството на целокупния български народ… От Черно море до Дрин…“.

Академик Блаже Ристовски в обемистия си труд „Крсте Мисирков“ използва огромен фактологичен материал, за да го „видоизмени“ според възприетата матрица. Той споменава и за цитирания по-горе необнародван отговор до в. “Свобода“, но вместо да го направи достояние на съвременния македонски читател, той го отпраща към бележките в края на книгата. А там споменава само заглавието, годината, месеца и датата на списанието. Това е „научният“ му подход…

„Лозарите“ със своите идейни, граждански и национални позиции, със своята интелигентност, духовност и воля остават извън опростенческите възгледи, както на редакторите на в. „Свобода“ , които виждаха в тях национални предатели, така и на цялата апологетика, която през последните 70-те години беше сътворена в Скопие.

VI

В документа „Вистина и факти за македонскиот jазик“ отново се възпроизвеждат митовете и за „основоположникот“ на този език Кръсте Мисирков, като по правило се цитира неговият „фундаментален“ труд „За македонцките работи“ от 1903 г. Споменава се за решението на АСНОМ от 2 август 1944 г. за създаването на нова езикова и писмена норма. Споменава се и за трите езикови комисии, но не се обяснява защо е разтурена първата комисия, а докладчикът на предложената от него азбука Георги Киселинов е наклеветен от Блаже Конески, хвърлен в затвора и пребит от надзирателите. Не се споменава и защо „сътворената“ азбука от втората езикова комисия е посрещната „на нож“ от обществеността. Не се споменава и как в края на април 1945 г. с телеграма от Белград Милован Джилас привиква Малински, Конески и Венко Марковски и в присъствието на сръбските професори Радомир Алексич, Радослав Бошкович, Михайло Стеванович и Радован Лалич им нарежда да вмъкнат петте букви от сръбската Караджица и да изхвърлят компрометиращата буква „Ъ“, връзката с българския език.

Най-големият парадокс в тази езикотворна енигма е фактът, че Институтът за македонски език в Скопие, носещ името на Кръсте Мисирков, не използва буквите на своя патрон , а тези на Вук Караджич. Тук има някакво разминаване между целите и средствата на пропагандата. Мисирков създава „За македонцките работи“, след като през 1902 г . Стоян Новакович като посланик в Русия, организира в Санкт Петербург Славяно-македонско научно и литературно дружество, начело с Димитрие Чуповски от с. Папрадище, Велешко и храненик на специално създадената за пропаганда на сръбските идеи в Македония структура „Свети Сава“. Член на това дружество е и Кръсте Мисирков, който е натоварен да напише под диктовката на самия Новакович този основополагащ труд, в който сръбските букви – какъв пропуск – отсъстват. Тази грешка на Стоян Новакович от 1903 г. беше поправена едва през 1945 г. от Милован Джилас.

И така днес си имаме македонска азбука със сръбски облик.

Въпреки всичко Мисирков е най-тачената историческа личност в Скопие. Той е избран и за македонецът на ХХ в. Той е стожерът, около който е завъртяна цялата митология на македонизма. И никой не си задава въпроса, този човек не е ли писал и след 1903 г.? Няма ли книги, изследвания, статии? И защо Институтът за македонски език не вземе да издаде цялостното словесно наследство на своя патрон? А той е оставил многобройни публицистични и изследователски текстове. Професорите-езиковеди зад Осогово много добре знаят, че техният патрон още през 1908 година се отказва от възвеличаваната от тях творба „За македонцките работи“, но загадъчно мълчат. А ето какво пише самият Мисирков за този си труд: „…Читателите на тая статия ще бъдат вероятно изненадани от грамадното противоречие, което ще срещнат в нея в сравнение с онова, което те прочетоха или могат да прочетат в брошурата ми „За македонцките работи“. За отгатването на това противоречие достатъчно е да се припомни, че аз там изстъпих като импровизиран политик…(Одеса, 30 декември 1908 г., сп. „Българска сбирка“, XVII, януари 1910 г., кн.1).

А какво говори Мисирков за себе си по това време? Ето какво:„…БЪЛГАРСКИТЕ, т.е. МОИТЕ РОДНИ НАЦИОНАЛНИ ПРЕДАНИЯ И ПЕСНИ за Крали Марко станаха понятни за мен само след пребиваването ми в Сърбия…Запознаването със сръбския епос веднага събуди в паметта ми БЪЛГАРСКИТЕ ПРЕДАНИЯ ОТ МОЯТА РОДИНА за Крали Марко…“ („Южнославянские эпические сказания о женитьбе короля Волкошина, в связи с вопросом о причинах популярности короля Марка среди южных словян“, Одеса, 1909 г., с. 6)

През 2008 г. успоредно в София и Скопие, на съответните езикови норми, беше публикуван трудът „К. П. Мисирков – дневник 5 VII – 30 VIII 1913 г.“ Това са двата напрегнати месеца на Междусъюзническата война. В почти всекидневно отбелязаните размисли и оценки за протичащите военни действия, Мисирков е категорично на страната на България и разсъжденията му са като на стопроцентов българин. Това разбира се, с нищо не промени отношението на официално Скопие към личността на Мисирков, което е знак за безсилие пред лицето на обективната фактология.

И още едно признание на Мисирков, което и след 96 години звучи актуално:

„Ние ще бъдем повече македонци, отколкото българи, но македонци със свое различно от вашето сръбско самосъзнание, със свое историческо минало, със свой литературен език, общ с българския, със свое македоно-българско национално училище, със своя национална църква.“ („Народността на македонците“, в. „20 юли“, бр. 5, 11 май 1924 г.)

Това не е ли формула, която заслужава да се преосмисли от позициите на днешните реалности?

VII

Няма да говорим за морал.

Методите за довеждане на обществото до състояние на колективна амнезия за собствената му същност са изцяло криминални. ЗАРАДИ ТОВА ТЕ ТРЯБВА ДА СА ОБЕКТ НА ПРАВНО-ПОЛИТИЧЕСКА ЕКСПЕРТИЗА, А НЕ НА НАУЧНА.

Изобретателността на специалистите по пластична хирургия на душата е виртуозна.

Колективният транс на самоотричането и възвеличаването на узурпаторите на свободата е налице.

И така до днес, 76 години все с този жилав инстинкт за самосъхранение, както и с коварния и самооневиняващ стремеж за „творчество“, колкото условно да е то, но поставящо жертвите в услуга на своите палачи…

VIII

В една от поетичните си творби класикът на полската поезия Адам Мицкевич възкликва:

„Без дух и сърце

има скелети само…“

РС Македония е единствената държава, в която 30 години след разпада на Югославия, продължават да се разнасят, като върховна народностна същност, скелетите на една мизантропска етностратегия, сътворена в лабораториите на сръбския шовинизъм и Коминтерна.

Не е възможно потомците на Братя Миладинови, Пърличев, Джинот, Гоце, Даме да продължава безропотно да тънат в това духовно Средновековие.

Македония има достатъчно сили, ум, талант и смелост, за да погледне в очите натрапената „истина“ за себе си. Зад истеричната вакханалия, режисирана от облагодетелстваните до сега обществени слоеве там, все повече се чуват и трезвите гласове на пробуждащата се гражданска съвест.

Тези гласове ще се множат. Обратният път е невъзможен! /БГНЕС

-------

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание „България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.