Иван Николов: Още за автокефалността на МПЦ-ОА
Еуфорията е безкрайна, а може би и заслужена? След толкова години ходене по мъките, МПЦ-ОА, се сдоби с дългоочакваната самостоятелност и равноправност между православните църкви. Това е акт, който поставя и множество въпроси, над които в Скопие никой не иска дори да се замисли.
Медиите в Скопие не спират да славословят събитието. Както винаги, стане ли реч в РС Македония за проблем, чиито корени неизбежно достигат до големи дълбочини, научната достоверност се подменя с митове.
Посред многото възторжени новинарски текстове, ще откроя два, които преповтарят всички тънкости на отдавна сътворяваната в Белград и Скопие лъжедействителност.
В обширен анализ във в. „Нова Македония“, от 26 май 2022 г. озаглавен „Автокефалността на МПЦ-ОА е голема победа и на македонската национална посебност“, авторът Сашо Таневски възпроизвежда в панегиричен стил, азбуката на десетилетната македонистична пропаганда
Авторът, както всеки невежа, високопарно и тържествуващо започва:
“Со случуваньата на црковен план десетина дена целостно е поразена и разобличена бугарската стратегия за негиранье на македонскиот народ, неговиот jазик, идентитет и историja бидеjки Вселенската патриаршиjа признаваjки jа Охридската архиепископиjа го призна македонскиот континуитет многу подолго од она што се обидува Софиjа лажно да го промовира пред мегународните партнери…“
Въпросът защо македонската интелигенция, особено творческата, продължава така безропотно да повтаря измислиците на политиците от четиридесетте години на ХХ в. има ясен, точен и всеобхващащ отговор, но никой не смее да го изрече на глас. Нещо повече. Текстове като този на Сашо Таневски и на Венко Андоновски („ Господ повторно глаголи на македонски“, в.“Нова Македониjа“ , 25 V 2022 г.) задълбочават още повече кризата в македонската хуманитаристика, изваждат на показ огромната научна недостатъчност в националното себепознание. Добре, но нали интелектуалецът е интелектуалец, защото търси, не се доверява на битпазарсксите брътвежи и сам достига до извора на познанието. Парадоксално, учудващо, непонятно е как хора с претенции като македонските учени, журналисти, културолози, не искат да си направят труд да надникнат в изобилстващата с факти древна и средновековна научна документация. Ако сторят това, те няма да бръщолевят нелепици като Сашо Таневски и Внеко Андоновски. Ако пък са запознати с фактологията и заобикалят истината, то те нямат правото да се наричат интелектуалци. Те са просто шмекери в изискан пропаганден костюм или хора манипулирани от собственото си самомнение.
Нямаме време за губене, затова ще припомня, че обилна светлина върху събитията от онази епоха хвърлят съвременниците - византийските автори Йоан Ефески, Лъв Граматик, Кекавмен, Михаил Псел. Ще се позова на текстове особено на Скилица и Йоан Зонара, както и на откаси от Пространното житие на Св.Климент Охридски и др.
Какво произтича от свидетелствата на тези средновековни автори?
ПЪРВО. Думата „Македония“ като държавно образувание, понятието „македонец“ като народностна, родова или племенна определеност отсъства от всички писания, разглеждащи проблематиката, свързана с ранното Средновековие на Балканите. Под тема (област ) Македония във Византия са обозначавали земите в Тракия около Одрин.
ВТОРО. По църковните въпроси след падането на Самуиловата държава под властта на Византия, императорът Василий II Българоубиец издава три грамоти – през 1019, 1020 и 1025г.
В първата грамота четем:“…Прочее, следствие на това ние утвърждаваме преблагочестивия Йоан да бъде архиепископ на БЪЛГАРИЯ и да управлява делата, отнасящи се до архиепископията…“
Втората грамота започва така: “Тъй като след издаването на тоя сигилий за обсега на БЪЛГАРСКАТА епископия пресветият архиепископ на БЪЛГАРИЯ, поиска царство ни да издаде и друг сигилий…
Постановяваме също сегашният пресвети архиепископ на БЪЛГАРИЯ да има толкова голяма епархия, каквато и колкото голяма е била при цар Петър, и да владее и управлява всички епископства на БЪЛГАРИЯ…“
И Третата грамота : “Настоящият сигилиЙ на царство ни се даде на пресветата архиепископия на БЪЛГАРИЯ, за да обладава тя безпрепятствено следните епископства…“ и.т.н.
ТРЕТО. В Пространното житие на св. Климент Охридски от Теофилакт –XI в., в глава ХХ , „Климент става епископ“, параграф 62 четем следното: “След това, като се посъветвал с по-разумните от своите приближени, които всички били разположени към Климент като към свой баща, вярвали му, че само това се харесва на Бога…той ( цар Симеон – б.а. ) го назначил за епископ на Дремвица или Велика и така КЛИМЕНТ СТАНАЛ ПРЪВ ЕПИСКОП НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК…“
Както виждаме, никъде не се говори за държавата Македония, за народа македонски, за църквата македонска, за светците македонски…
Настоятелно моля господата Сашо Таневски и Венко Андоновски да опровергаят цитираните от мен текстове, като им противопоставят „оригиналите“, с които разполагат.
Безогледното прекрояване на първоизворовите документи от страна на учените в Скопие се е превърнало в повсеместна практика. От тази пагубна стратегия не са се предпазили и авторите на учебника „ Историja за прва година гимназиско образование“ от 2006 г - . Блаже Ристовски, Шукри Рахими, Симо Младеновски, Тодор Чепреганов и Митко М. Панов. Например в главата „Словенската писменост во Македониja“, стр.147-148 попадаме на следния бисер: “Методиjа, како воjвода, во 845 г. бил испратен за управник на Словенското Кнежество во Македониjа…во ова кнежество живеелe Струмjаните. Методиjа имал задача да jа осигура нивната поддршка во заштита на Македониjа ОД НАПАДИТЕ НА БУГАРИJA …“ И по-нататък :“Во почетокот на 50-те години на IX век во Македониjа бил испратен и Константин. Мисиjата на Константин се состоела во помаганье на неговиот брат Методиjа за заjакнуванье на византиските позиции во Словенското Кнежество и за СПРЕЧУВАНЬЕ НА БУГАРСКИТЕ НАПАДИ…“
Спорът е излишен. Само ще противопоставя текста на Теофилакт от неговото Пространно житие на Св.Климент Охридски. В четвърта глава „Методий в Панония“, параграф 15, се подчертава следното:“…Освен това великият Методий, тогава непрекъснато дарявал с благодеянията на словото си и БЪЛГАРСКИЯТ КНЯЗ БОРИС…“ И продължава в параграф 16:“Този Борис изобщо бил и с много здрав ум…При него и БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД започнал да се удостоява с божественото кръщение и да се християнизира. Когато тези светци, имам предвид Кирил и Методий, видели, че има много вярващи…но че те напълно са лишени от духовна храна, те ИЗНАМЕРИЛИ АЗБУКАТА, както казахме и превели писанията на БЪЛГАРСКИ ЕЗИК...“
На какво, всъщност, учат подрастващите македонските учители – да търсят истината или да я заобикалят и цял живот да живеят в заблуди?!
Да се върнем към днешната македонска практика!
В същия учебник по история, същите автори в главата “Создаваньето на македонската држава – Самуиловото царство“, стр.153-154 пишат:“…Условите за креванье востание за отфрланье на БУГАРСКАТА ВЛАСТ ВО МАКЕДОНИJА созреале по смртта на бугарскиот цар Петър во 967 г….Ваквата состоjба била искористена од синовите на кнезот Никола…Давид, Арон Моjсеj и Самуил, кои во 969 г. кренали востание против БУГАРСКАТА ВЛАСТ…Востанието за кратко време се проширило и врз другите области, со што била отстранета БУГАРСКАТА ВЛАСТ од поголемиот дел на Македониjа.
Со воспоставуваньето на самостоjна политичка, воена и црковна власт во Македониjа била создадена ПРВАТА МАКЕДОНСКА СРЕДНОВЕКОВНА ДРЖАВА…Ослабената Бугариjа била немокна да го спречи создаваньето на македонската држава…“ и т.н. все в същия дух.
Като опровержение на твърденията на авторите на учебници от Скопие съвременниците на тези събития византийските летописци Скилица и Йоан Зонара са оставили съвсем други свидетелства…
Скилица: “Веднага след смъртта на император Йоан Цимисхий българите въстанали и били определени да ги управляват четиримата братя: Давид, Арон, Мойсей и Самуил…“
Йоан Зонара:“ А в България пак настъпило брожение. Защото, щом станало известно за смъртта на Цимисхий, българите възложили властта на четиримата братя – Давид, Арон Мойсей и Самуил…
А в Дуклянския летопис – артефакт от XII век - пише:“По това време в българското племе се надигнал някой си Самуил, който се провъзгласил за цар. Той водил дълги войни с гърците и ги изгонил от цяла България…“
За въстанието на Петър Делян Скилица пише още: “Един българин, Петър, по прякор Делян…започнал да се скита из България…Той разгласявал , че е син на Роман, сина на Самуил, и бунтувал народа на българите…“
Цитираният по-горе учебник по история не е изключение, но това е тема за по-подробен анализ
***
Да се върнем към новия статут на МПЦ-ОА! Прибързана и лековата е еуфорията от събитието. Като изключим личните амбиции на Вселенския патриарх в момента, политическата и геополитическата конюнктура, както и десетилетната сръбска стратегия за противопоставяне на македонците на българите, стигаме до съдбата на екзархийските църковни общини в Македония непосредствено след Първата световна война. До 1913 г. в Македония има 1139 черкви,155 параклиса, 62 манастира и 1132 свещеници. Всички те се поддържат от Българската Екзархия, която чрез плебисцити, т.е. всенародно допитване е припозната като своя църква в почти цяла Македония.
В Скопие, поради системно внушаваната сръбска гледна точка за събитията, се появяват заместители, които и до днес не са анализирани и оценени. Захванал ли се е някой професор-богослов или политик да вникне в целите на сръбската-четническа пропаганда в Македония!? Говори ли някой в Скопие за злосторствата на семинариста Василие Търбич, застанал начело на чета, която след Илинденско-Преображенското въстание влиза в Македония, за да избива свещениците на Екзархията и да тероризира населението
А „подвизите“ на митрополит Варнава, по-късно патриарх на СПЦ? Той оглавява комитско формирование и извършва серия от злодеяния, убийства и метежи. Същото се отнася и за бъдещия сръбски скопски владика Йосиф, който като четник е клал екзархийски свещеници и учители.
И най-важното е сделката между СПЦ и Цариградската патриаршия, след Първата световна война! Тогава те си поделят екзархийското наследства във Егейска и Вардарска Македония, като СПЦ плаща 1 500 000 златни франка на Цариградската патриаршия. Да не говорим за избитите и прогонени екзархийски владици и стотиците свещеници, които не пожелаха да изоставят паството си и бяха принудени да си сменят имената според гръцката и сръбската именна система, а по-късно малтретирани, затваряни и превъзпитавани в сръбски дух.
Както преди 100 години, така и днес политическата и геополитическата целесъобразност е надянала образа на канона, но Бог вижда . Не всички свещенослужители в братската страна са потънали в отцеругателство, себелъжа и покорност пред фарисеите. Аз знам , че и в самата МПЦ –ОА има достатъчно неподкупни, прозорливи и знаещи истината служители на Бога, братя и сестри от многобройните манастири, които един ден ще свалят булото на лъжата.
Тогава новият статут на Македонската православна църква – Охридска архиепископия ще се обърне срещу тези, които днес го величаят, защото тя доброволно ще влезе в братско общение с Българската православна църква, за да възстанови истинското Боголюбие, правдата и братството.
И Този ден не е далеч, защото
БОГ ВИЖДА И С МОГЪЩАТА СИ ДЕСНИЦА БЛАГОСЛАВЯ И НАКАЗВА…. /БГНЕС
Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание „България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.