Иван Николов: Отношенията “София-Скопие“ – къде е проблемът?

На 30 декември 2020 г. и на 2 януари 2021 г. МИА разпространи текст и интервю на премиера Зоран Заев, в които той излага основните принципи на своята политика и особено към България. Не може да се отрече добронамерения тон на всяко негово твърдение, независимо от „горчивината“, която е останала у него след българското вето. За нас заслужават внимание думите му: “Патриоти се тие, кои го осигуруваат, обезбедуваат и заштитуваат македонскиот идентитет и jaзик…“

Погледнато по-широко извън формулата, наложена след 1944 г. за македонския идентитет, това е предизвикателство, което налага по-сериозно, по-задълбочено и освободено от идеолого-пропагандните стереотипи тълкуване . То би трябвало да проследи обективно протичащите държавотворни, националноформиращи и културноопределящи процеси от IX до ХХ в. ,в които личностите, изникнали от недрата на народа, оставят трайна следа. Проблемът е там, че македонската държава, възникнала след Втората световна война и изграждаща национален идентитет, език и култура изключително върху идеологическа основа, има претенцията, че е законен наследник на целокупната духовност, създадена през вековете на тази територия извън нейната политическа рамка. Тази претенция се осъществява чрез една “научна“ методология, която не подбира средства, за да заличи и изкорени от паметта на поколенията, думата „българин“. Самият факт, че тази порочна методология не е ревизирана до днес, е воденичният камък, който дърпа надолу днешните държавници, политици, учени и общественици в Скопие.

Пропастта между историческата фактология и нейното тълкуване от съвременните корифеи на македонската духовност за мен зейна отново след като прочетох един текст във в. „Денешен“ от 8 декември 2020 г. със заглавие „Пишано сведоштво на Димитриjа Миладинов: Грците ги украдоа моштите на св. Климент!“ Авторът е Блаже Миневски. Става дума за пребиваването на руския славист Виктор Григорович през пролетта на 1845 г. в Македония. Научните си открития и размисли за миналото на тези краища той систематизира в книгата „Очеркъ путешуствiя по европейской Турцiй“, Москва 1877 г. Съвсем разбираемо Блаже Миневски не цитира самия Виктор Григорович, а проф. Харалампие Поленакович, който твърди: “Имено, заедно со Димитриjа Миладинов, го посетил манастирот Свети Климент, нашол едно Климентово житие, зeл некои ситници, а потоа го посетил селото Издеглавиjе, во Долна Дебарца, верувайки дека тук била некогашната Главеница, едно од местата каде што престоjувал Климент, и каде, според пишуваньето во Житието што го нашол во Охрид, се наогале камени столбови со „натписи во кои се говорело за покрстуваньето на словените“.

Хайде сега да видим какво пише самият Григорович по този повод: “…В найденомъ мною житiи св. Климента встречается следующее место: ( следва гръцкият оригинал) и превода на Григорович: въ Кефалинiи на языке БОЛГАРСКОМЪ названной Главиница и теперь еще видетъ можно сохранившiеся каменные столбы, на которыхъ вырезаны надписи, знаменующiя обращенiе къ Христу и водворенie всего народа (БОЛГАРЪ…“) От Харалампие Поленакович, който е един от първите представители на псевдохуманитаристиката на младата държава, до Блаже Миневски, т.е. до днес, премахването от всички исторически документи на думата „българин“ е задължително.

Марко Цепенков

И още един пример, отново във в. “Денешен“, от 29 декември 2020 г. Текстът е озаглавен: “На денешен ден: Во 1920 година почина Марко Цепенков, а на Македониjа и на Македонците им остави богатство од 10 томна народна ризница“. Публикувани са откъси от автобиографията му, като са „прескочени“ онези места, където се споменава думата „българин“, „българско“. Например съвременният македонски читател не трябва да прочете следното:“…Ей бае Цепенков – ми рече Илиев, редакторо на сборнико – знаиш како велат филолозите од Европо? „Прияхме сборнико Ви (пишаа до Министерството ), паметнико на БУГАРСКАТА книжнина и друго. Кога чуф тие сборови од Илиев, од радост кье одлетаф…“ Автобиографията на Цепенков завършва с едно стихотворно пожелание към себе си, в което също срещаме компрометиращата дума: „… Дай ми здравие, изцели ме… …Да допишам приказните… …Сите да ги напечатам Вечен спомен да остаам НА МОЙ МИЛ НАРОД БУГАРСКИ…“ Господин Пендаровски, господин Заев, господин Мицковски, господа учени от МАНУ, господа политици, новинари, люде, защо унижавате себе си, като продължавате да обслужвате една антинаучна и аморална доктрина, чието предназначение е да държи в мрака на невежеството цели поколения! Да. РС Македония е реалност и вие сте нейни граждани и ръководители. Вие искате да се наричате македонци, да говорите македонски език. Кой ви пречи!? Но вие нямата право да злоупотребявате с паметта на отдавна преселилите се в отвъдното светли личности на нашето Възраждане и революционни борби. Те всички, до един, сами наричаха себе си „българи“, а вие упорито според рецептата на Колишевски, Мойсов, Конески, Узуновски, Гигов ги прекръщавате юнашки, потъпквайки елементарните принципи и на науката, и на морала. С този ли багаж искате да влезете в Брюксел? Какво иска да каже , например господин Мицковски, когато изкачвайки се на връх Петлец, лобното място на Даме Груев, по повод годишнината от геройската му гибел, заявява: „Борбата на Даме Груев е наш долг за Македония!“ (02.01. 2021 г.) За каква Македония се бореше Даме Груев, за тази, в която фалишифицират документалната фактология и сменят с късна дата и без свян националната принадлежност на най-светлите личности, родени на тази земя? И за да не бъда голословен ще приведа думите на един „изследовател „ на живота и делото на Даме – д-р Душко Константинов. В книгата си „Дамян Груев“ той наслагва лъжа върху лъжа, само и само да угоди на конюнктурата за заличаване на духовната и национална същност на историческите личности, родени в Македония. Например: “Треба да се знае вистината за средбата мегу Груев и екзарх Йосиф во есента на 1897 г. Разговорот не заврши со некаква спогодба. Тие не можеа да се разберат заради суштинската разлика: екзархот беше еволуционист и носител на великобугарскиот национализам, а Даме Груев беше револуционер и сеач на македонската народностна самобитност…“( д-р Душко Константинов, „Даме Груев“,Скопие, 1968, стр.80-81) А ето какво казва самият Даме за тази му среща: “ Екзархът по донос на общинския председател ме бе повикал за обяснение, уж заради безбожие. Ясно казах на екзарха, че не безбожие, а по-скоро да се опасява заради организацията, за която всичко му разказах. Екзархът се отнесе благосклонно, не ме посъветва да се откажем, но тогава само изказа опасение, да не би с прибързани действия да предизвикаме австрийската окупация на Македония. Ние враждебно се отнасяме към сръбската пропаганда; екзархът сигурно е бил убеден, че нашата деятелност не е безполезна, защото той изобщо не намери, какво друго да забележи освен споменатия страх от австрийска окупация…“(Л. Милетич, „Спомени на Дамян Груев“, София 1927 г.)

Даме Груев

За всички, които продължават да се плашат от истината, ще приведа още няколко реда от разсъжденията на Даме. Те са от интервюто му, дадено на кореспондента на „Новое время“ в София Кирилов в края на 1904 г. Интервюто е препечатано в българския в. “Ден“ на 16 януари 1905 г. Даме е категоричен: “БЪЛГАРИТЕ в Македония се държат по-лоялно, отколкото гърците и сърбите, може би затова, защото НАШИТЕ ТАМ СА БОЛШИНСТВО И НИЕ ЧУВСТВАМЕ СОЛИДНА НРАВСТВЕНА ПОЧВА ПОД КРАКАТА СИ… в градовете, паланките, в големите села числото на СЪЗНАТЕЛНИТЕ БЪЛГАРИ е твърде голямо…“Това е Даме, как ще го тълкувате вие, господа държавници, политици, учени и новинари в Скопие е въпрос на съвест и морал. Днешният македонски държавен и политически връх, както интелектуалния и обществен елит искат невъзможното: да съхранят идентитета според формулата Новакович –Коминтерна -Тито- Колишевски и едновременно да припишат този идентитет и на възрожденците и революционерите. Тази формула, както ни убеждават приведените по-горе примери е възприета като повсеместна практика след 1944 г. За 30 години независима македонска държава никой не дръзна да надигне глас срещу това извращение, срещу това грубо потъпкване на истината и научната добросъвестност. Е, как тогава ще вървим напред към ЕС? Проблемът не е в България, която с право не може да гледа безучастно как се извращава нейното духовно и историческо минало. Проблемът е у самите македонци, които продължават да се чувстват уютно в люлката на самозаблуждението.

Григор Пърличев

На 10 декември 2020 г. в. “Нова Македония“ публикува статията „Како Бугариja ja саботираше комисиjата за историja и го подготвуваше ветото“. В този текст, по познатата формула като се премълчава или изважда от по-широкия контекст дадено изречение, се „доказва“, че на Григор Пърличев му е чужд българския език и за по-голяма убедителност се дава цитат от неговата „Автобиография“: “Во дуканот на Ангел Групчев…се научив на бугарско читанье и jазик …“ Така са пренебрегнати самите признания на Пърличев, повторени в различни варианти около 30 пъти, от които разбираме какъв е не само неговият идентитет, но и идентитета на целия Охрид. Ето само няколко примера: “…В началото на ноември 1868 година се върнах от Цариград и незабавно въведох българския език в църкви и училища…“, „…Мили боже! Ми се чинит, че това е наш български език…“, „..Остави българския език – каза каймаканинът – и сега те освобожгдавам. -По-добре смърт…“` Господин Пендаровски, господин Заев, помолете или заповядайте на академиците от МАНУ да вземат по един екземпляр на Пространното житие на св. Климент от Теофилакт Охридски и оригиналното издание на „Автобиография“ на Григор Пърличев и да ви разяснят: Владетелят на коя държава приема прогонените от Моравия ученици на Светите братя Кирил и Методий или както твърди проф. Д. Оболенски от Оксфорд: „Именно в България мисията на Св.св.Кирил и Методий получи най-голяма подкрепа и бе спасена за Европа и славянството…“. Владетелят на коя държава изпраща като просветител св. Климент в Кутмичевица. И по-късно св.Климент при кой цар идва от Охрид в Преслав, за да моли да бъде вече освободен от задълженията си поради старост? След това да ви разяснят защо Григор Пърличев използва около трийсетина пъти думата „българин“ и „българско“, разяснявайки своята дейност и патила. Недоразбиранията между София и Скопие се събират в думата „БЪЛГАРИН“. Скопие вече повече от 75 години заличава тази дума от духовната същността на възрожденците и революционерите и така тяхната самоличност става обект на лесна манипулация по познатата „научна“ методология. Тази практика е въведена насила през 1944 г. и продължава да се прилага и до днес, въпреки 30-годишната независимост. Проблемът виси като дамоклев меч над главите на държавниците, политиците и на цялото общество в РС Македония. България вече е казала думата си. /БГНЕС ------ Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание „България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.