Иван Николов: Самотният човек на Балканите ли е България днес?

През 1993 г. по случай 90 години от избухването на Илинденско-Преображенското въстание, ръководството на МПО в САЩ и Канада кани известния американски историк, публицист и анализатор Робърт Каплан, да говори по темата. Разсъждавайки не само върху хода на въстанието - героизма и жертвите, той хвърля и един поглед върху съотношението на интересите и силите на Балканите. Като прави съпоставка с 1913 г., когато България е обградена от всички страни, от неприятелски войски, разкъсващи нейното етническо тяло, той се прехвърля в съвремието ,т.е. деветдесетте години на ХХ в, когато след падането на тоталитаризма България отново е с неясно бъдеще. И заключава: “Както през 1913 г. така и днес България е самотният човек на Балканите..“

Тази политическа метафора има многопластови геополитически измерения. Тя загатва за сложния сблъсък на интереси тук, в България - преходната зона между Европа и Азия, в непосредствена близост до Проливите и на границата между християнството и исляма.

И не само това. Явно Робърт Каплан е имал предвид и изострените апетити на съседните християнски държави - Гърция, Сърбия и Румъния, които съвсем пренебрегвайки християнските закони през 1913 г. откъснаха значителни територии, населени с българи. И противно на клаузите в Парижката система от договори през 1919 г. за защита правата на малцинствата, те под дискретно насърчителния поглед на ОН в Женева масово асимилираха тези българи, подлагайки ги на безкрайни унижения и мъчения.

За всичко това си припомних през тези последни няколко месеци, седмици и дни когато видни европейски държавници като Еманюел Макрон и Олаф Шолц се опитаха да вникнат в същността на масовата съпротива на българското общество и институции по въпроса за геноцида на българите в новосъздадената по времето на Тито Социалистическа република Македония..

Затриването с всички възможно идеологически, пропагандни, образователни и диктаторски методи на коренното българско население беше благоприятствано от установилата се в глобален мащаб обществено-политическа конюнктура след Втората световна война. Това развърза ръцете на титовистите в Македония и те с хищническо настървение се втурнаха да видоизменят, в името на антифашизма, с чисто фашистки методи, вековната етнокултурна същност на хората в младата държава.

Когато днес ръководители на авторитетните държави твърдят, че в Скопие са осъществени всички необходими демократични реформи , ние – българите - разбираме отново, че не принципите, а някакви съображения движат политиката, дори и в структура като ЕС, където ценностите са обявени за водещи критерии.

И изведнъж идва предложението на президента Макрон Франция да посредничи при разплитането на възела, затегнат от югокомунистическата номенклатура в Скопие от 1944 г. до днес. Няма да е излишно точно в този момент България да припомни на г-н Макрон, какво е отбелязал в свое изследване през 1892 г. неговият сънародник Виктор Берар. А той е категоричен :“…Достатъчно е да се отворят Кедрин и тогавашните писатели, за да си представим тази македонска България от Х век. Преспа, която царят на българите, Самуил, съгради върху пустия днес бряг на езерото със същото име…която той направи център на българщината, столицата, българският град. България на север от Балкана, е подчинена от Йоан Цимисхий (972 ).Българската народност и независимост не съществуваха вече освен в Македония…“( V.Berard, La Turquie et l’hellenisme contamporain, La Macedoine, IV-me edition, p.211 )

***

Случаят с Р С Македония е феноменален. Успоредно с геноцида на коренното българско население, там започват да се създават гнезда от ренегати,ползващи се с неограничени привилегии и които лишени от възможността да имат достъп до оригиналните исторически извори , фанатично възприемат фалшивата митология за собствената си същност. Продукт на тази етнотехнология са и днешните ръководители на младата държава. Парадоксалното, в случая с тях е, че те въпреки възможността да се запознаят с изворовите документи, не проявяват и най-малко желание да сторят това. Обвити в пелените на псевдоидентичността, те воюват с всички средства да запазят този фалшив образ за себе си.

Оттук произтичат и всички неразбирания и преиначавания на проблема, факт, който в Европа се приема със снизхождение или с лукава двусмисленост..

Между София и Скопие няма спор за историята. Спорът е за нейното пренаписване с югокомунистическо мастило. Т.е. става дума за:

ПЪРВО. Подмяна или пропускане във всички учебни помагала, пропагандни масиви и обществени сбирки на компрометиращите думи „България“, „българин“, „ българско“ и системно насажданата омраза към България. На юридически език това се нарича фалшифициране на документи и клевети, което е престъпление.

ВТОРО. Подмяна на идентичността на няколко минали поколения, които в реалния си живот са се определяли като българи. Техните надгробни паметници, особено на възрожденците и революционерите, или се разрушават, или надписите върху тях се „реставрират“ според законите на новата правописна норма .

И ТРЕТО. Църквите и манастирските храмове масово се „обновяват“, като светците по иконите са с имена, написани по законите на новата азбука, с петте сръбски букви.

Тези три точки не може да бъдат предмет за спор между историци. Това е предмет от компетенцията на юристите. И защо представителите на Брюксел не искат да вникнат в тази истина, крещящо противоречаща на европейските ценности?

***

Не е ли добре господин Олаф Шолц, който сигурно се е върнал „обнадежден“ от посещението си в Скопие и София, в началото на юни, да си припомни историческата еволюция, която доведе до отделянето на австрийската нация от германската.

В респектиращия труд „История на Австрия – култура, общество, политика“ професорът от Виена Карл Боцелка разсъждава така:“…Преди Втората световна война е имало само наченки на самоидентифициране на австрийското население. Жителите на приалпийската република са се чувствали германци, понякога дори като „ по-добрите германци“…Идентифицирането с държавата и поддържането на нейната самостоятелност нараснали, но и през 1956 г. все още едва 49 процента от населението имали усещането за самостоятелна нация, докато 46 процента продължавали да се обозначават като германци.

Предполагам, че господин Олаф Шолц е наясно, че възникването на нациите е сложен, продължителен еволюционен процес, върху който оказват влияние и геополитическите фактори. Така се е родила австрийстата нация, за която не е сътворявана специална „австрийска“ азбука и език и която не е възпитавана в антигермански дух.

Замислете се върху този факт господин Шолц – защо в Австрия няма антигермански фанатизъм, а в Скопие и пред портите на Брюксел не секва антибългарската истерия…

При компетентно обяснена и защитена българска позиция, Френското предложение може да се превърне в документ от историческо значение. Няма да е излишно, ако господата Макрон и Шолц седнат и да поразсъждават върху наличната в изобилие фактология. Как се вписва тя в европейските ценности, и как те двамата биха разсеяли тази сгъстена югокомунистическа мъгла , за да не проникне тя в Съюза, основаващ се единствено на ценности…

***

Преди няколко дни чух коментар по проблема за българското „вето“. В него бе даден пример с Люксембург, където се говори един от немските диалекти, което не е оспорвано от Берлин. Само че не беше споменато, че в Люксембург няма утвърдена образователна система, която да насажда системно ненавист и омраза към Германия и германците, както и да присвоява безцеремонно тяхната история. Когато вместо истина се лансира полуистина, това си е чиста лъжа.

Днес България се изправя с цял ръст срещу лъжите, фалшификациите и омразата. И това е възможно, защото днес тя не е „самотният човек на Балканите“, както твърдеше преди 30 години Робърт Каплан. Днес България е равноправен член на най-демократичния съюз - ЕС и взема активно участие при вземането на решения. В тази си роля тя има законното право да защитава и своите изконни национални интереси.

Френското предложение е едно добро начало, което би могло да се превърне в инструмент, за вникване в същността на проблемите, произтичащи от все още неизживените югокомунистически илюзии на Скопие днес. /БГНЕС

---------------

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание „България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.