Иван Сариев: Неостаряващата класика „Дванадесет разгневени мъже“ на Сидни Лумет

„Дванадесет разгневени мъже“ („12 Angry Men“) (1957 г.), режисиран от Сидни Лумет, е адаптация на телевизионна пиеса, излязла 3 години преди филма. Има още една американска адаптация, която излиза през 1997 г. и са направени няколко международни версии от Германия до Китай. И все пак тази версия е най-гледаната.

Основната идея на филма е да ни запознае с ролята на журито в един съдебен процес. Целта на съдебните заседатели не е да докажат виновност или пълна невинност на подсъдимия за престъпление, а това дали той може да се приеме за виновен, или има „разумно съмнение“ да се счита, че доказателствата не подкрепят виновността му.

Фокусира се върху начина, по който 12-те съдебни заседатели стигат до заключение за невинност. Накрая на филма не се случва обрат, т.е. заключение, че подсъдимият е виновен. Но няма и категорично заключение, че е невинен. Журито не се стреми към категорично заключение. Само чрез силни аргументи и изследване на доказателства то стига до заключението, че има „разумно съмнение“ за невинност.

Филмът има прост сюжет. Започва със съдия, отегчен от съдебния процес, казващ на журито, че трябва да реши дали подсъдимото дете е виновно, или не. И че то ще бъде екзекутирано, ако съдебните заседатели заключат, че е виновно. Виждаме кадър с 12-те съдебни заседатели, дейността на които ще следим. Не научаваме техните имена, освен на двама от тях на самия край. Затова като зрители трябва да ги разпознаваме по номера им. Кадърът показва кой от тях обръща внимание на казаното от съдията и кой не. Така също и гневния поглед на заседател номер 3 към детето, което изражение намеква за финалното разкриване на причината, поради която той смята детето за виновно.

12-те заседатели се оттеглят в стаята си, където необезпокоявани трябва да стигнат до окончателното си заключение по случая. Отначало 11 от заседателите обявяват, че считат детето за виновно, като протагонистът – заседател номер 8, е единственият, който го смята за невиновно. Така започва дискусията по случая и поставяне под съмнение причините и доказателствата на другите 11 заседатели, считащи детето за виновно.

Подсъдимото дете, расло в бедни квартали, е дадено под съд затова, че е убило баща си. Като доказателства за случая имаме нож, използван за убийството, и очевидци, поддържащи тезата, че то е виновно. Подлага се под въпрос паметта на детето за случилото се в деня на смъртта на баща му. Всички доказателства, въпроси и предразсъдъци, свързани с този съдебен процес, се изследват във филма. Няма усещането, че нещо е пропуснато.

Филмът, с над 90-минутна продължителност, е завладян от диалозите на тези 12 мъже. Всеки от тях има характерен тембър и начин на говорене, който улеснява следенето на говорещия в даден момент. Всеки има характерен език на тялото, когато разговаря или обикаля стаята. Всеки от тях има отличителен характер, който се проявява в начина на държане в стаята и говорене за подсъдимия. Миналото им ни подсказва защо те действат по този начин. Всичко това се допълва от кинематографията, която помага да се информира зрителят кой владее дадена сцена и усеща напрежението в стаята. 12 различни мъже, които се сблъскват с аргументи, докато постигнат окончателно заключение.

От самото начало получаваме добра представа за това колко сериозен е нашият протагонист, съдебен заседател 8, по отношение на процеса в сравнение с всеки друг в началото на филма. Както споменах, останалите 11 вече смятат, че детето е виновно, но съдебен заседател 8 се е заел да постави под въпрос едно от доказателствата, което е ножът, използван за убийството на бащата. Казано е, че ножът е уникален поради своята извивка. Но съдебният заседател 8 е нарушил закона, за да намери точно същия нож в заложна къща. Никога повече не се изтъква, че той е нарушил закон, за да опровергае това доказателство, защото това не е важно за сюжета, а единствено важно е, че е отишъл толкова далеч, за да се увери дали детето е виновно, или не. И с това той успява да убеди съдебния заседател 9 да промени гласа си и така те започват да убеждават останалите, че детето не е виновно.

Въпреки че филмът не е дълъг, имаме достатъчно време да проучим всеки от 12-те съдебни заседатели. Видимо най-старият от тях, съдебен заседател 9, от самото начало е много тих и доста лесно е да не забележи , че е в стаята, която е пълна с характера, който излъчват останалите 11 мъже. Първият път, когато той говори по време на дискусията, за да декларира, че е гласувал, че детето не е виновно, съдебни заседатели 7 и 10 не искат да слушат причините защо си е сменил гласа. До края на филма обаче той дава аргумент, който привлича цялото внимание върху него, но той не позволява на никой да разбере погрешно какво казва и в отговор на вниманието към него получава възможност да посочи част от доказателство, което всички са пренебрегнали. А имаме и съдебен заседател 7, който се интересува само от резултата, до който желае да стигне, след като бъде достигнато окончателното решение на журито, така че иска то да бъде взето бързо. Той се отнася към целия спор, който се случва точно пред него, като към нещо неважно и би предпочел просто да си подсвирква или да си сгъва самолети от хартия. Не го интересува дали гласува за виновен, или не. Към края той променя гласа си на невиновен, обаче е спрян от съдебен заседател 11 да потвърди изявлението си, че детето не е виновно, но изглежда, не дава утвърдителен отговор. И това важи за всички останали 10 мъже. Възможно е не всички да получат еднакво екранно време (идват ми наум съдебните заседатели 2 и 6, които имат най-малко), но ние все пак получаваме добра представа кои са всички те.

Диалогът между героите е добре написан. От кратка размяна на реплики между съдебен заседател 11 и съдебен заседател 12 получаваме намек, че съдебният заседател 11 вероятно е имигрант от Европа, което помага да се обясни акцентът му. Съдебният заседател 1, който емоционално се обръща към съдебен заседател 8 за това каква е работата му, до този момент се е грижил главно да координира 12-те мъже в разискването на случая и никога да не се сближава с тях.

Има и шеговити реплики на диалог, които не мисля, че накърняват драматичния и сериозен тон на филма. Например имаме 11 от мъжете, които трябва да свалят палтата си по време на филма, тъй като навън е горещ ден. Но съдебният заседател 4 не го прави, а и не изглежда да се поти. Това подканва съдебен заседател 5 да го попита дали някога се изпотява, но съдебен заседател 4 дава утвърдително „не“. И тази кратка реплика ще даде резултат, когато съдебният заседател 8 започне да поставя под съмнение твърдата вяра на съдебен заседател 4 в надеждната памет по време на стресови сцени. Съдебният заседател 4 бива убеден, че е сгрешил, като е мислил, че човек може да си припомни със сигурност спомен по време на емоционален момент, а камерата се доближава до главата му, когато малка капчица пот започва да се стича. Това е като отговор на шеговития диалог, така и като да видим съдебен заседател 4, който по едно време беше непоколебим в позицията си, че детето е виновно, да се отмята от предишното си мнение за процеса.

Филмът има само едно музикално произведение, което се възпроизвежда по време на емоционални върхови моменти, когато героите не говорят. Това е и най-голямото ми недоволство от филма. Изглежда, че се нуждае от това единствено музикално парче в определени мигове от разказа, за да ни накара да реагираме емоционално ,когато това е достатъчно при тихите сценични моменти в сравнение с изпълнените с диалози в останалия филм. Появява се само в няколко на брой сцени, затова е маловажно по отношение на останалата част от филма.

Когато тази музика не свири, ушите ви са съсредоточени върху героите, какво казват и как го казват. 12-те различни гласа по тембър и акцент не се сблъскват и така можете да разберете кой говори, без да гледате екрана. Чувал съм, че има възможност да гледате този филм само чрез слушане. Самият аз не съм опитвал, но всеки глас е лесно различим, така че мога да предположа, че е така.

Камерата в началото е предимно над нивото на очите, на нивото на очите или поставена на нивото на очите на журито. По този начин се създава усещането, че сте в стаята. Понякога камерата се премества от един съдебен заседател върху друг, сякаш прави POV (пиови) на някой в стаята и вие насочвате вниманието си към друг съдебен заседател, който ще говори. С напредването на филма има повече изрязвания и по-къси кадри, близките планове се увеличават и камерата се придвижва до нивото на очите по време на определени близки планове. Изрязването по време на филма е бързо и нарочно привлича вниманието, особено по време на дебатите. Понякога се прави в моментна смяна към близък кадър върху герой, за да се разбере, че той е този, който движи разговора сега. Кадрите под нивото на очите ни показват, че човекът, когото гледаме, контролира разговора. Всички те създават заедно усещане за напрежение, сякаш сте попаднали в капан в гореща стая за няколко часа, докато обсъждате този съдебен процес.

Има два момента, когато героите счупиха “ четвъртата стена”. Например в началото на филма съдебният заседател 1 почти да погледне камерата, когато казва на съдебния заседател 8 в началото на дебата, че „от нас зависи да убедим този господин, че той греши и ние сме прави“. Сякаш съдебният заседател 1 говори на нас, публиката, че ще се опита да ни убеди, че детето е виновно. Сякаш сме взели POV (пиови) на съдебен заседател 8 с всички очи в стаята, които ни гледат. Близо в края на филма това е обърнато. Съдебният заседател 8 гледа директно в камерата, когато пита 3-мата съдебни заседатели, които все още мислят, че детето е виновно, защо мислят така. Това чупене на четвъртата стена е как съдебен заседател 8 ни пита нас, публиката, след като ги гледа как обсъждат в продължение на 80 минути процеса, дали можем да измислим причина да смятаме, че детето е виновно.

Трябва да кажа повече за хлапето от бедните квартали. Филмът използва детето, идващо от бедните квартали, като начин да говори за това как журито трябва да разглежда съдебен процес във връзка с предразсъдъци. Това е, че никакви предразсъдъци в миналото не трябва да възпрепятстват окончателната присъда. Във филма съдебният заседател 10 представя идеята как всички хора от бедните квартали са едни и същи и че разбира се, това дете е убило баща си, защото „всички знаят, че децата от бедните квартали са престъпници по природа“. Няма обяснение дали детето от бедния квартал е цветнокожо, или не, но диалогът ни информира, че аргументът може да се тълкува като някой, който очертава цветнокожо по рождение лице, за да стане престъпник. Детето не получава име и филмът е черно-бял, трудно е да се разбере дали то е бяло, или не. Има и съдебен заседател 5, който е бял мъж, който също е израснал в бедните квартали. И това е частта от смисъла на филма. Той си представя потенциално жури, което няма да каже, че дете е виновно за убийство поради произход или етническа принадлежност, така че на публиката не се дава пряко позоваване, което да им казва расата на детето.

Филмът прокарва тази идея към края със сцената, при която съдебен заседател 10 се дразни, че 9 съдебни заседатели смятат, че детето не е виновно. Той започва расистка тирада, която кара всички останали съдебни заседатели, включително онези, които все още смятат, че детето е виновно, да се изправят и да се отдалечат от срам от ужасните неща, които мъжът казва. Сцената е допълнена от камерата, която също се връща назад, сякаш ние, зрителите, също се отдалечаваме от речта на този човек. Когато съдебният заседател 10 сяда далеч от основната маса на отделно бюро, камерата започва да се движи назад и се фокусира върху съдебния заседател 8, който изнася реч за това как миналите предразсъдъци могат да замъглят нечия преценка за дадена ситуация. И че 12-те са тук, за да разгледат доказателствата и да видят дали детето е виновно, или има основателно съмнение по тези доказателства и да кажат, че детето не е виновно.

Както заявих в началото, журито, а в допълнение и ние, публиката, сме тук само за да открием „разумно съмнение“ дали някой е виновен, или не.

Преди да завърша този преглед, искам да спомена последната сцена, тъй като тя ми оставя най-голямо емоционално въздействие всеки път, когато я гледам. Тогава виждаме съдебния заседател 3 да изпада в сълзи, след като осъзнава, че единствената причина, поради която той е смятал, че детето е убило баща си, е потиснатият му гняв към собствения му син, който го е напуснал преди 2 години след голяма битка. По време на филма го виждаме да крещи, че беднякът е виновен и че децата трябва да уважават бащите си. И така, имахме известно подозрение, че може би той има някаква предубеждение, за да мисли, че едно дете може да убие баща си. Цялата тази сцена от разкъсването на снимката, която има на сина си и себе си, до заседател 8, който го смирява и му помага да облече палтото, е чудесен начин да се сложи край на този филм. /БГНЕС

----

Иван Сариев, кинокритик