Иван Сариев: „Още по едно“ - рецептата да бъдем по-щастливи от Томас Винтерберг

„Още по едно“ (2020) е най-новият филм на датския режисьор Томас Винтерберг с участието на Мадс Микелсен. Филмът е носител на наградата „Оскар“ за най-добър международен игрален филм за 2021 г. Винтерберг и Микелсен си сътрудничат още в „Ловът“ (2012), който има номинация за „Оскар“ на наградите през 2013 г.

Иван Сариев, кинокритик

Винтерберг посвещава „Още по едно“ на дъщеря си Ида, която почива 4 дни след началото на снимките. Той заявява, че филмът е започнал като „прослава на алкохола, основан на тезата, че световната история би била различна без алкохол", но бива преработен, за да бъде по-утвърждаващ животът.

Сюжетът следва една година от живота на 4-ма приятели, гимназиални учители, които преживяват криза на средната възраст. Те не се радват на работата си като учители и имат проблеми в личния живот – от брачни проблеми до самота. Един от тях, учител по психология, излага теорията на известен психиатър, че наличието на 0,05% алкохолно съдържание в кръвта помага в живота. Учителят по история Мартин (Мадс Микелсен) показва признаци на депресия и решава да опита и прекара един ден на работа леко пиян. Докато преподава на своите ученици, той открива, че е по-спокоен и по-щастлив. Неговите приятели също го забелязват и решават да се присъединят. Определяйки действието си като експеримент за доказване на теорията, те поставят правила кога и колко да се пие. И така, тръгват да пият по време на работа, за да получат удоволствие от нея.

Реализмът на филма е това, което ми се стори най-приятно в него. Сюжетът звучи абсурден на пръв поглед, тъй като е за 4-ма учители, които пият по време на работа, но представя нещо, което се случва в реалния живот. В действителност психиатърът Фин Скордеруд излага своя теория, според която сме по-щастливи при наличие на 0,05% алкохол в кръвта, понеже се раждаме с подобно количество дефицит в кръвта. Винтерберг получава идеята за филма от дъщеря си, която му разказва за културата на пиене в Дания. И така, градивните елементи, върху които се основава историята, са взаимствани от реалността, което помага за правдоподобността на случващото се на екрана.

Това, което засилва реализма, е начинът, по който учителите използват тази теория като оправдание за своето пиянство. Виждайки че са по-щастливи пиейки, те решават да увеличат количеството на алкохола, като приемат, че по този начин щастието им ще се увеличи още повече. Споменават историческите личности Чърчил и Хемингуей като примери за алкохолици, продуктивни членове на обществото. Очевидно е, че тези примери не са доказателство за теорията, а просто извинение за тяхното пиянство.

Томас Винтерберг и неговият "Оскар"

Актьорската игра на четиримата, докато се правят на пияни пред камерата, е невероятна. По време на различните фази на тяхното пиянство речта и езикът на тялото им се променя по правдоподобен начин. Микелсен казва, че по време на продукцията четиримата актьори се срещали, за да пият алкохол или гледат видеа заедно, изучавайки по този начин поведението на хора в нетрезво състояние. Това очевидно е помогнало за тяхното изпълнение и химията помежду им на екрана. Зрителят не остава безпристрастен към непринудената игра на актьорите и симпатизира на героите им. Да, те пият алкохол по време на работа, но ние знаем защо го правят.

Играта на Мадс Микелсен изпъква и може да се отличи в целия филм. Сценарият от Винтерберг и Тобиас Линдхолм му позволява да покаже многостранността си като актьор. Запомнящи са сцените, в които героят му преподава, докато е полупиян. Начинът, по който успява да си взаимодейства с актьорите, пресъздавайки реалистичната атмосфера на един учебен клас, не е нищо повече от съвършенство. Микелсен напълно заслужава номинациите и наградите, които получава за тази си роля. Последната сцена на филма, която не бих „развалил”, за мен показва, че тази роля е направена точно за него.

Кинематографията е в синхрон с актьорската игра, като засилва ефекта от напиването на четиримата. С цел да покаже какво е усещането да си подпийнал, операторът Стърла Брандт Гровлен използва различни кинематографски похвати. Камерата се държи на ръка и е винаги нестабилна, при което се създава леко клатушкане, докато камерата се движи в сцената или се мести от един герой на друг. Зрителят губи баланс и зрението му се премрежва, досущ като на полупиян човек.

Филмът не е без недостатъци. В трето действие филмът се опитва сякаш да приключи всичко набързо, като отделя по-малко време на някои сюжетни нишки. Начинът, по който една от тях завършва, изглежда претупан. Филмът не би пострадал, ако беше малко по-дълъг. Темпото през по-голямата част от него е перфектно. Филмът не се усеща бавен и не влачи нито една сцена твърде дълго. Така че не разбрах решението да не бъде отделено повече време на тези нишки.

Друг недостатък е вмъкнатият кратък монтаж на кадри с политици, които консумират или са консумирали алкохол. Този монтаж не служи на каквато и да е цел в историята, освен просто да се покаже колко разпространен е алкохолът в живота и в този на политиците. Но това е посочено в други сцени с други примери, така че този монтаж е ненужен в крайния продукт, тъй като не добавя нищо към него и няма нищо повече, свързано с политиците и консумирането на алкохол от тях. Чувства се като нещо, което е останало от първоначалната идея на филма. Този монтаж можеше да отпадне и вместо него да се сложи друга сцена, която да подпомогне развръзката на проблемните сюжетни нишки.

Мадс Микелсен

Филмът е баланс между комедия и трагедия. След като героите започват да пият, в живота им се открива щастие. Така според тях най-логично е да се пие повече алкохол и експериментът да продължи. Но само защото алкохолът носи радост в настоящето, не трябва да се забравя за сутрешния махмурлук. Героите обаче не обръщат внимание на бъдещите последствия и продължават да се наливат. Филмът престава да бъде просто комедия, в която възрастни се напиват, а преминава в трагикомедия.

Способността да смесва комедия и трагедия Винтерберг демонстрира и в “Празненството” (1998), който заедно с “Идиотите” на датския режисьор Ларс фон Триер поставя началото на движението „Догма 95“. В него Винтерберг и фон Триер поддържат идеята за връщането на киноизкуството към неговите корени, която идея е формализирана в 10 правила, които всеки режисьор трябва да следва. Едно от тези правила е да се избягват „жанрови филми“ или, с други думи, да не се налага филмът да бъде тематично дефиниран от своя жанр. „Догма 95“ е опит режисьорът да притежава пълната власт, а не студиото.

Винтерберг успява да пренесе опита от предишните си творби в създаването на този страхотен филм „Още по едно“. Филмът разглежда темите за употребата на алкохол, доказването на теории, стремежа да се намери щастие и утвърждаването на живота. Той успява да избегне филмът да звучи като PSA (Public Service Announcement) за консумацията на алкохол и последиците от него. Това позволява на Винтерберг да се фокусира върху реалността и хората, засегнати от тази култура. /БГНЕС

----

Иван Сариев, кинокритик