Видният български историограф, публицист и дипломат, роденият в Ресен, Симеон Радев още като ученик в Цариградския Галата-Сарайски лицей е заклет от Гоце за член на ВМОРО. В своето есе „Великите сенки“ (1918 г.) той ще увековечи безсмъртния кукушанец по следния начин: „Делчев бе един праведник - с кама на пояса. Легендата го представлява като една бясна хала - и наистина, никой не бе равен не¬му по смелост, - но в неговата природа преобладаваше мечтателността. По призвание той бе роден за апостол. Такъв бе и по мисъл. Всички угнетени будеха бунт в душата му; всички крайни блянове за преустройство на обществото му изкушаваха ума. Една безспирна струя от разностранен идеализъм бликаше в него. Но това чедо на Кукуш бе разбрало, че преди всички идеали върви тоя идеал: да бъдеш член на една свободна народност в една свободна земя. И без да удуши в себе си социалните пориви, той бе в Македония революционер като българин.“
Най-точен и неповторим е Гоцевият образ, рисуван от неговият най-близък съратник и пръв биограф П. К. Яворов, който споделя впечатленията си от революционера Гоце от последното му влизане в Македония: „Към средата на януари миналата 1903 година Гоце беше вече с чета в Турско. Авторът на тая книга имаше щастието да го придружава известно време. Сега Гоце не беше чудатия обитател на софийския хотел „Батенберг“, а оня прославен войвода, когото цял народ възпява в своите пленително задушевни песни. Той беше войводата, който изпраща поздрав на гората да му засени сянка дебела, да му приготви вода студена – и гората слуша. Той беше войводата, който заповядва на пашите мирни да мируват, зулум да не струват – и паши треперят. Той беше най-после войводата, който говори, че негова е майка – земята македонска, а пък род-роднина – сговорна дружина и че туй му стига...
Бяло арнаутско фесче с черен завит наоколо шал покриваше нетвърде голяма, обла глава. Сива шаечена куртка, сиви шаечени панталони – и опнати до колене орехови чешири в пристегнати опинци – очертаваха правилните форми на среден ръст фигура. Облечено само в левия ръкав тъмносиво кебе, полунаметнато и с повлечена дясна пола, придаваше особено дива прелест на цялата горда осанка. С кама, револвер и патрондаш на кръста, с преметната зад рамо светла манлихера, Гоце приличаше на някакво хайдушко божество.
Китка тъмнокестенови коси се подаваха над високо ясно чело, подпряно от леко смръщени вежди. Валчесто мургаво лице се озаряваше от големи кафяви очи, с поглед обикновено кротък, но готов да заблести като нож при най-малка тревога. Правилен римски нос, поизвит над неголеми мустаци, с ноздри жадно дишащи, обличаваше горещината на благородно сърце. Обрисувани в неопределена усмивка едва подути устни и хубаво закръглен подбрадник свидетелствуваха може би за едно пламенно чувство, дълбоко поетично в същността си. И в този общ вид имаше, нещо извънредно меко и същевременно упорито, нещо извънредно нежно и същевременно заповедническо, нещо кой знае как мечтателно и винаги стремително и победно. В този общи вид беше самия Гоце – в своята мисъл, в своето чувство, в своето дело, в целия свой живот...“