Ким Мехмети: Ако РСМ прекъсне пъпната връв с Белград, ще осъзнае истината за себе си и реалността

И РС Македония, и България отбелязаха едно и също Илинденско въстание с едни и същи герои, но с различно тълкуване на истината за неговото значение. Според българските и албанските историци, на 2 август 1903 г., след освобождаването на град Крушево е създаден Съветът на Крушевската република, съставен от 20 български революционери и по толкова албанци и власи. Но според историците на съвременно Скопие, на Илинден 1903 г. е зачената днешната суверенна и независима Македония като единствена държава на македонския народ.

Но както и да е, тазгодишното честване на Илинденското въстание на Мечкин Камен беше обогатено с албанския фолклор и с присъствието на председателя на ДСИ (Демократичен съюз за интеграция – бел.ред.). С което ясно се видя, че днешна демократична Македония е изградена според комунистическите формули на бивша Югославия. Това означава, че продължава в братството на партийните лидери, на които народът им пее, а той лежи върху плещите на разделените „народи и народности“, те играят според това как им свири властта. Което изглежда означава, че Македония е на път да стигне до там, до където я добута Титова Югославия: да се превърне в „черупка“, която има кой да защитава отвън (НАТО), но която никой отвътре не може да почувства и признае като своя собствена държава.

Тазгодишното честване край Мечкин Камен направи по-видима и истината, че колкото повече председателят на ДСИ се побратимява с македонските партии, които идат и си отиват от властта, толкова повече Македония се отказва и от малкото общи ценности, които има, например двуезични писатели, журналисти, певци…, които са основно албанци. Защото, нали, македонците израстват и остаряват с убеждението, че за тях е неприлично да учат „шиптърски” и езика на „българите татари”, че трябва да пеят и пишат единствено на езика, който най-вероятно ги кара да се чувстват горди, на езика, който им помага да укрепят македонската си идентичност, на езика на „по-големия брат” – на сръбски.

Както и да е, Македония продължава напред. Без значение, че вместо в Брюксел пътят я отведе в Белград. Което създава впечатлението, че това, което сближава нейните настоящи албански и македонски управляващи, е печеленето на търгове – „тендерокрацията”, песните на Цеца на Аркан, с която много македонци и албанци на власт тайно се напиват и веселят, и „мини-Шенгенът” на Вучич, който бе разкрит като част от проекта „Сърбославия”, защото не беше прикрит добре от побратима на сръбския президент - премиера на Албания!

Да, Македония с години върви към ЕС, за да не стигне по-далече от „сръбския свят”. В същото време сред част от македонските елити трябва да остане почти същото количество съзнание, според което съществуването на етническата идентичност зависи само от това доколко другите те признават, а не от това като какъв се осъзнаваш и да сменяш дедите си според сезона. И доколко си осъзнал, че никой не може да отрече и да навреди на майчиния ти език толкова, колкото твоите публични личности, които говорят „сръбско-македонски“, които, за да не прилича майчиният им език на български, са готови в едно изречение от десет думи да вмъкнат осем сърбизма.

Неоспоримо е, че Македония трябва да си сътрудничи с всички свои съседи. Но това сътрудничество ще бъде ирационално и перверзно, ако се осъществява с посредничеството на герои като Цеца и Вучич, с герои, които са се появили от вчерашния мрак, с герои, които помогнаха да се проектира и осъществи последното балканско кръвопролитие и които бяха родени от времето на Милошевич.

Да, Македония може да развива добросъседски отношения с всички около себе си, но само след като преди това прекъсне пъпната връв, която я свързва с Белград. Това е условието да осъзнае истината за себе си, както и реалността, че само нейният Изток и Запад, тоест само Албания и България са тези, които ще ѝ позволят да бъде себе си, сама да си е стопанин и да е със своите. /БГНЕС

------

Анализ на Ким Мехмети за Агенция БГНЕС. Мехмети е македонски писател и журналист от албански произход. Автор е на 10 романа, сред които "Седем нощи тъга" (1990), "Селото на прокълнатите деца" (1998) и на ред сборници с разкази, които са преведени на редица езици. През 1994 г. печели националната награда за проза именно с един от тях - "Съдбата на Фатуша".