Кирил Тодоров: Съпротивата на македонските българи срещу сръбската асимилация

Убийството на крал Александър Караджорджевич на 9 октомври 1934 г. е връхната точка в борбата на македонските българи. Когато въоръжената борба спира, Вардарска Македония поема нов път, при нови условия и с нови средства. Този нов път включва няколко направления, сред които на първо място използването на сръбските опозиционни партии за борба със сръбския окупаторски режим и контактите с хърватската опозиция.

Част първа: Обзор на съпротивата от 1919 до 1932 г.

Това се казва в анализа на дипломата Кирил Тодоров „Съпротивата на българите във Вардарска Македония срещу сръбската асимилация и дебългаризация в периода между двете световни войни (1919-1941 г.)“, който е написан специално за БГНЕС.

Част втора: Обзор на съпротивата от 1932 г. до 1941 г. Част първа е публикувана от БГНЕС на 1 ноември 2022 г.

Изнасянето на истината пред света за страданията и борбите на македонските българи окуражава дейците на ММТРО, организираните македонски българки и техните последователи в борбата им срещу сръбския асимилаторски режим. Огромна роля за организирането на младежта и нейното идейно-национално възпитание в периода 1932-1935 г. изиграва в. „Освобождение”, чийто първи нелегален брой с подзаглавие „Гласът на поробена Македония” излиза през декември 1932 г. Този вестник е създаден от Скопския революционен окръг на ММТРО и в продължение на три години излиза един път месечно. Целта му е да брани българската национална същност, език, борби и историческо минало на населението в Македония, да организира и възпитава подрастващото поколение в български национален дух. Списван на книжовен български език с редовните рубрики: „Страници от миналите борби в Македония”, „Тираничният характер на сръбското и гръцко робство и съпротивата срещу него”, „Какво трябва да бъде поведението на учащите се български младежи в сръбските и гръцките училища в Македония” и „Чуждият печат за борбите в Македония” изиграва изключително важна роля за възобновяването на разпокъсаните и на редица места разстроени организации на ММТРО и се оформя като обединителен център, направляващ дейността на младежкото движение по това време. На 20 януари 1934 г. главните петари на Скопски и Битолски окръг в донесение до ЦК на ВМРО съобщават, че е настъпило ново активизиране на дейността на ММТРО. В края на 1933 г. ММТРО има 63 петорки, от които 38 действат във Вардарска Македония, 6-в Хърватско, 3-в Словения, 5-в Сърбия, 6 петорки са създадени от младежи, служещи в югославската армия, в които членуват и подофицери и 5 петорки действат в сръбските военни академии. Влиянието на ММТРО сред младата интелигенция, както и сред цялата младеж е все така силно, продължава донесението, защото след ВМРО единствената организация, където младежта в Македония може да намери място е ММТРО.

Списването, печатането и експедирането на вестника се извършва от Коста Църнушанов, Гена Велева със съдействието на виенската и пражка група на ММТРО. Особени заслуги имат д-р Панче Хаджитрайков и прилепският център и членът на пражката група Илия Цветанов, който организира пренасянето на вестника в Прилеп, а от там и до Битоля. Специално за вътрешната организационна дейност особена активност проявява Илия Цветанов, представител на по-младото поколение младежи в Прилеп. Той организира там нови младежки групи на ММТРО, в които влизат Михайл Киселов, Сотир Смичков, Варошлиев, Траян Милошев-Маята. Тази група се развива успоредно и без контакт с по-старата група, организирана от Димитър Чкатров, в която членуват и остават неразкрити Петър Спасев, Георги Тромпев, Харалампи Бутлев, Борис Попев и освободения от Студентския процес Кирил Кузманов. Особено дейна е младата група. Цветанов организира здрава връзка за информации по секретен начин, сам набира широка информация за живота под робство в Прилеп и околията, в Битоля и Белград. В този град той е в контакт с много прилепчани, поддържащи своята българска национална идентичност, сред които изпъква Методи Йорданов Ночев, студент по строително инженерство.

Пражката група на ММТРО използва провеждането на соколски събор в Прага по това време за среща с техни привърженици от соколските групи и уреждат каналите за Белград, Загреб и Любляна. Дейността на ММТРО върви успешно до есента на 1933 г. Тогава сръбската полиция извършва арести на членове на прилепския център и усилено започва да издирва нейния ръководител Илия Цветанов, който е принуден да се завърне в Прага и да мине в нелегалност. Пражкият център на ММТРО също е практически разбит чрез непростимото съдействие на чехословашките власти, които се подават на засиления натиск на югославските власти и техните дипломатически и полицейски представители там. Чехословашката полиция започва да проследява македонските младежи в Прага, обискира жилищата им, арестува и ги разследва. Изгонва 3-4 души от тях, между които е и уважаваният активист на ММТРО – Борис Огнянов Дамянов. Двама от изгонените отиват в единствено останалият активен Виенски център, където помагат на тамошните дейци до средата на пролетта на 1934 г. Кадрите на ММТРО в чужбина са особено активни във Виена, където действа групата на Хаджитрайков, Тадор Парлеев, Благой Момчеджиков, Тошанов, Църнушанов. В Грац действат Васил Георчев, Михайл Кушев, Петър Сотиров, Кочо Бомбалов, Велков, Страхил Мутавчиев – всички студенти и последователи на смелия борец Иван Бояджиев. Дейността на групите на ММТРО в другите държави се поддържа и от Парижкия център под ръководството на Никола Коларов и Тома Петров с орган – сп. „Ла жьон Маседоан”. С дейците във вътрешността на Вардарска Македония връзката се поддържа от групите във Виена и Прага.

По същото време в България се извършва звенарският преврат от 19 май 1934 г. Разтурят се македонските емигрантски организации, спира в. „Македония” като орган на Македонския национален комитет, извършват се арести и интернирания на дейните национални сили, разстройва се цялото национално българско дело на македонската емиграция. Угасват и студентските дружества в чужбина, лишени от средства, последен угасва с дейността си и Виенският център. Последните нареждания на ръководството на ММТРО са групите в Македония да минат към автономно управление в духа на дадената клетва – до второ нареждане. При такава обстановка бива посрещнат крал Александър Караджорджевич в София. Започват сближенските акции на новото българско правителство с Югославия. ВМРО престава да съществува и борбата във Вардарска Македония тръгва по нови пътища. Второто важно събитие през 1934 г. е убийството на югославския крал Александър в Марсилия на 9 октомври. Това е най-големият и последен удар на ВМРО срещу сръбските разпоредители със съдбините на македонските българи и е най-високото стъпало на контраударите в двубоя срещу сръбските поробители. Това събитие се поставя на най-високо място в градацията на подобните революционни терористични актове: първият е убийството на генерал Ковачевич в Щип от тримата терористи на ВМРО през октомври 1927 г., вторият – четири месеца след това, през януари 1928 г. в Скопие – убийството на джелата на скопските студенти Велимир Прелич от героинята Мара Бунева. Третият е на 13 юпи 1928 г. в Белград срещу шефа на държавна сигурност Жика Лазич от героя Иван Момчилов и най-после е атентатът в Марсилия от Владо Черноземски. И когато въоръжената борба спира, Вардарска Македония поема нов път, при нови условия и с нови средства. Третото явление, станало през 1934 г., няколко месеца преди Марсилския атентат и има фатален характер е националното отстъпление от страна на част от българските интернационалисти. Те допускат да се наложи в Коминтерна ново оживялата сръбска теза за създаване на македонска нация.

Големите разкрития и провал в редовете на ММТРО налагат нова тактика в борбата на македонската родолюбива българска интелигенция особено след 19-томайския преврат. Докато оцелелите кадри на ММТРО продължаваха тайната си дейност и създадоха нелегалния печатен орган „Освобождение” списван на книжовен български език, другите, които бяха компрометирани при Студентския процес и техните привърженици преминаха към легална дейност. След излизането от затвора на Гюзелов, Чкатров, Фукаров, Хаджипанзов, Гичев, Борис Андреев, Боздов и др. те започнаха акция в следните посоки:

а) използване на сръбските опозиционни партии за борба срещу управляващите;

б) говорене и писане на македонски диалект като за целта се основава списанието „Луч”;

в ) легални контакти с хърватското селско движение.

На изборите през май 1935 г. младите народни сили се ориентират към участие в Демократическата партия. Към нея се формира Съюз на демократическата младеж , чийто председател през 1935 г. става македонският българин Михо Алексов Михов от Скопие, член на ММТРО. Той с подкрепата на други членове на ММТРО като Никола Павлов-Бутика от Тетово, неговия съгражданин Никола Ветеров, Киро Атанасов и Киро Каранфилски – и двамата от Куманово, Никифор Талаганов от Скопие, както и братята Андрей и Благой, организира предизборен митинг на Демократичната партийна младеж пред Бановината (Областното управление за цяла Вардарска Македония). Присъстват ръководителите на Демократичната партия и правят предизборни изказвания, след което взима думата и Михо Михов, който говори на македонския скопски говор, като почти открито заявява, че в Македония екзекуторите са сърбите, които са заели всички важни места в управлението на Вардарска Македония и са се превърнали в нейни грабители. Тези реплики довеждат до прекъсване на митинга и до физически стълкновения, включително и до използване на конна полиция. Главният говорител Михо Михайлов е арестуван и пребит от бой от полицейски служител. След това бурно събитие скопияни, като подчертани привърженици на опозиционния блок отправят до югославската общественост и до чуждите дипломатически представителства специален меморандум. В него се описва тежкото положение на Македония и се поставят смели искания за разрешение на македонския въпрос в границите на Югославия като се осигури вътрешна автономия на страната. Меморандумът е подписан от над 40 души между които: на първо място членовете на ММТРО – Михо Михов, Тома Кленков от Свети Николе (родом от Тетово), Никола Павлов Бутика от Тетово, братята Стефан и д-р Борис Светиеви от Битоля, д-р Йосиф Андонов от Куманово, д-р Богдан Попгьорчев от Велес, д-р Стерьо Боздов от Крушево, Димитър Нецев от Струмица и др. Освен тях подписват и редица други видни българи като: д-р Александър Георгиев от Кратово, Никола Ветеров от Тетово, Коце Ванов от Велес, д-р Борис Благоев от Скопие, Тодор Зографски от Велес, Асен Денков от Щип, Зафир Джиков от Скопие и др. Всички те са най-ревностни български родолюбци.

Когато дружество „Вардар”, както и другите освободителни организации на македонските българи в България са забранени, ММТРО създава студентско дружество със същото име и цели в Загреб. От началото на 1936 г. Хърватско и главно Загреб постепенно се превръщат в център на ММТРО и на цялата българска интелигенция от Вардарска Македония. Не случайно дружество „Вардар” става инициатор и основно ядро на основаното през същата година Македонски народно движение МАНАПО, което подобно на хърватското народно движение възприема идеята да се бори за общодемократични преобразувания в кралство Югославия. По този начин ММТРО прераства във всенародно движение през 1937-1940 г., първоначално прикрито, а след това и легално, издига лозунга за „Независима Македония”, извън Югославия. През 1939 г. влиятелни хърватски писатели и интелектуалци оказват съществена подкрепа на културния фронт и на движението за независима Македония като издават в Загреб на велешки диалект стихосбирката на Кочо Рацин „Бели мугри”. Разкривайки същността и целите на движението, сръбските власти предприемат жестоки мерки срещу неговите дейци – арести, побоища, интернирания, поради което след 1939 г. то потъва в дълбока нелегалност. По подобен начин сръбските власти решават и съдбата на излизащото в Скопие сръбско списание „Луч”, в което за определен период от време разрешават да се публикуват материали и на местен български диалект и главен редактор да стане Георги Киселинчев от Охрид, завършил Солунската мъжка гимназия и славянска филология в Одеса. Полицията в Скопие установява по-късно, че Киселинчев е събрал около себе си група известни привърженици на автономна Македония и с тях издава списанието. На 18 ноември 1937 г. сръбски министър издава заповед за незабавното интерниране на Киселинчев и на всички местни сътрудници на „Луч” в Сърбия. Списанието е спряно и конфискувано, а на цялата редакционна колегия е наложена и глоба от по 20 000 динара. Реакцията на сръбските власти към списанието и неговите редактори показва на интелигенцията във Вардарска Македония, че великосръбските управляващи среди никога няма да допуснат някаква местна културна автономия, ако тя не носи антибългарски и просръбски характер.

Съпротивата на македоно-българската интелигенция от Вардарска Македония срещу сръбския режим се проявява и при двете изборни кампании – през 1936 г. и 1938 г. в кралска Югославия. През 1936 г. изборите са за общински и парламентарни избраници и се провеждат през месец декември. Тогава в Белград действат наред със старите и легализирани дейци на ММТРО Димитър Чкатров, контактактуващ с Димитър Гюзелов, временно работещ като гимназиален учител в Чачак (Шумадия), а в Загреб-Илия Чулев, Благой Атанасов и др. от Кавадарци.

В Белград се активизират Сотир Тренчев, завършил право и стажуващ при виден белградски адвокат и следващият право Кирил Цеков от Кочани. Към тях се присъединяват периодически и Тома Кленков, който живее в Свети Николе и новодошлият от България кандидат-студент Димитър Михайлов Димитров от Брацигово, потомък на костурски род. И четиримата стават активни членове на обединената опозиция на д-р Владимир Мачек, поддържаща контакт с лявото крило на земеделската партия на Сърбия с водач проф. д-р Драголюб Йованович, на когото студенти са Тренчев и Цеков. Сотир Тренчев е и главен активист на белградското дружество „Вардар” и изготвя агитационен лист, озаглавен „Голямата истина”, чиито уводна и заключителна част са напечатани на македонски диалект, а останалата част на сръбски. Ето част от него: ... „Затова всеки македонец, който ви каже, че се чувства южносърбиянец ви лъже. Лъже ви най-често поради това, че се бои от властта; по-рядко, че иска да ви хареса, а най-рядко за това, че би очаквал някаква полза. Обаче знайте, че във всички случаи ви лъже… Той и такъв като него ще бъде сърбин само дотогава докато трае страхът..” Тренчев описва агитационната обиколка: „През лятото на 1936 г. д-р Драголюб Йованович, Милан Прибичевич, заедно с адв. и мой патрон-където бях стажант- Нинко Петрович и д-р Света Живкович и аз обиколихме с лека кола Македония Полицията арестуваше във всеки град наши привърженици преди пристигането ни. Още в Скопие бяхме подушени от полицията. В Тетово арестуваха онези, които смятаха за привърженици на съюза, за да сплашат другите. Там арестуваха и мен, който не се ползвах с депутатски имунитет и след големи усилия на двамата депутати …бях освободен..” Обиколката на групата става по маршрута Скопие-Тетово-Гостивар-Маврови ханове-Дебър-Охрид-Ресен-Преспа-Битоля-Прилеп-Кавадарци-Неготино-Щип-Св. Николе, Кочани-Велес-Скопие. Македонският говор на Тренчев, както и представянето на земеделските водачи като хървати са давали възможност на селяните да се разкриват като българи. За участието му в тази акция Тренчев е арестуван, изтезаван и лишен от свобода цял месец. По време на стажуването си в Белград Тренчев осъществява и важната си акция по спасяването на Венко Марковски от предстоящ арест в Белград, където се надявал да се укрие от преследващата го скопска полиция. За тази акция Димитър Димитров пише следното в спомените си:…”Една нощ Киро(Кирил Цеков) доведе този младеж, облечен в почти дрипи. Имаше вид на културен. Беше българин от Скопие.. Оказа се, че е близък на Тренчев, който бе пратил Киро да го доведе… Преоблякохме го с моите нови дрехи и обувки. Не излизаше никъде. Крихме го цели две седмици. Говореше и той на литературен български език. Беше огнен българин-родолюбец… Как достигна до Тренчев-не зная и не попитах, но безусловно по организационен канал… Тренчев и Цеков получиха (като антикомунисти, б.н.) още един съюзник-Венето…Най-разгорещено спореше с мене по въпроса за „братството” със сърбите. Считаше Българската комунистическа партия и Българския земеделски съюз за „предатели на националните интереси и идеали”. Същото становище беше и на Сотир и на Киро. Такъв беше тогава Венко Марковски. Това становище на Венко срещу комунистите идвало от опита му със сръбските комунисти, за които е бил категоричен: „Сърбинът първо е сърбин, после комунист”.

Като се прехвърлим от времето на 1936 г. в днешната 2022 г. ще припомним, че през 2020 г. синът на Сотир Тренчев – Преслав Тренчев, живущ във Велико Търново издаде книгата” Голямата истина-геноцидът на българите във Вардарска Македония” по автентичните спомени на баща му.

Белградската група на ММТРО създава и студентско и младежко дружество „Вардар“, каквото има и в Загреб и започва да издава вестник „Вардар”, в редакцията на който влизат: главен редактор Кирил Трайков, административен – Сотир Тренчев, Кирил Цеков – подготвител на макета и Димитър Димитров – печатар. Димитров е приет за член на ММТРО, като полага клетва пред Стрезо Герасимов Станишев от Галичник и пред Онуфрий Новаков и Сотир Тренчев. Вестникът представлявал бюлетин, отразяващ политическия живот в Югославия, дейността на опозицията, противоправителствените борби. Статиите се изписвали от Кирил Трайков с текст на македонски диалект, но на пишеща машина. Разпространяването се извършвало от актив от около 20-тина души и обхващало около 200 души предани македонски студенти. Дружеството организира и демонстрации срещу Стоядинович във връзка с посещението на френския министър на външните работи Делбос през 1939 г., когото подкрепят и приветстват тъй като защитавал правата на българите в Македония. Дружеството организира ежеседмично и излети в околностите на Белград – в Топчидер, Кошутник, Киево, където се пеят български революционни песни като „Жив е той, жив е”. За новогодишната вечер на 1937 г. Сотир Тренчев и Кирил Цеков организират празненство в крайградското стопанство на Стрезо Герасимов Станишев, който притежавал крави и овце и произвеждал мляко и кашкавал и голяма представителна млекарница до ж.п. гарата. Тя била същевременно и явка на ВМРО. В дома си Стрезови говорят само на литературен български език. Стрезов притежава и снимка на Ванчо Михайлов, каквато притежава и Сотир Тренчев. В новогодишната вечер на платно на стена в украсено помещение се появява портрета на Цар Борис III и при всеобщо патриотично настроение се изпяват „Шуми Марица” и „Изгрей, зора на свободата”.

През 1938 г. активистите на ММТРО начело със старите авторитети Димитър Гюзелов и Димитър Чкатров, вече излежал 10-те години строг тъмничен затвор и продължил следването си в Белград, подпомагани от Сотир Тренчев, Фукаров, Боздов, Светиев развиват енергична подготовка на кампанията за парламентарните избори, насрочени за 11 декември 1938 г. Тези прояви представляват нов етап в съпротивата на Македония срещу сръбското управление. През 1938 г. те се разгъват по всички градове на Вардарска Македония чрез акцията за енергично участие в изборите за народни представители под крилото на обединения земеделски блок начело с Мачек. Като кандидати за народни представители са определени-за Скопие – Спиро Китинчев и Димитър Гюзелов; за Св. Николе – Тома Кленков; за Крушево –Стерьо Боздов; за Охрид – Христо Паунчев; за Битоля – Борис Светиев и Методи Ночев от Прилеп; за Ресен, Гостивар и Кочани – Сотир Тренчев от Ресен; На 23 октомври 1938 г. групата насрочва тайно заседание в квартирата на Димитър Чкатров в Белград. Предишният ден обаче бива арестуван Сотир Тренчев, заедно с неговия патрон Нинко Петрович. От Македония пристигат за срещата определени лица, някои от които са предадени на полицията от Георги Доновски от Ресен. Това довежда до осуетяване на кандидатурите на някои от избраните лица. След срещата всички са арестувани и откарани в белградския затвор „Главняча“. Успяват да се кандидатират само: Методи Ченто – в Прилеп, Коце Ванов – във Велес, Христо Паунчев – в Охрид, Илия Чулев – в Кавадарци, Никола Павлов-в Тетово. От тях биват избрани само Ченто, Ванов и Чулев. Всички тези дейци, скрити зад паравана на югославското земеделско движение всички те и техните другари в навечерието на Втората световна война бяха изпратени в концентрационните лагери в Сърбия – в Баина баща, Иваница, Палисад и др.

Периодът от 1939 г. до първите три месеца на 1941 г. представлява верига от вълнуващи събития, които членовете на ММТРО преживяват със забележителна смелост и дори на някои места на дързост срещу сръбския режим. Както ММТРО-овците, така и сдружението около сп. „Луч” продължават съпротивителните си действия. „Лучистите” се оказват, че една трета от тях са членове на ММТРО. През 1940 г. става една голяма проява на дейците на ММТРО. По случай противосръбските демонстрации във връзка с отпразнуването на 37-та годишнина от Илинденското въстание при масово участие на населението в Прилеп, Охрид, Велес и Скопие се издигат лозунги за свободна Македония. Димитър Гюзелов, намиращ се в Чачак като учител написва поздравителен текст като позив от името на Македонското народно движение МАНАПО и чрез щипянеца Михайл Санев пренася обръщението в Скопие, където доказаните родолюбци Коце Кратовалиев и Кральо Саздов го размножават. Хвърчащият лист, написан на местния народен говор, удивлява със смелостта на изказванията, в които под завоалирана форма се подчертава българския народностен характер на македонците: „оти дваидвегодишното робство под сърбите не измени нашата борбена македонска душа; оти сърбите не можая да ни претопат и избришат нашата индивидуалност; оти македонците национално си останаа това що са биле до 1912 г.; напразно се тешат некои сърби оти во Прилеп манифестантите се викале македонци, а не бугари. Оти не знаят оти това е дело на двехилядогодишната македонска политическа мъдрост. Сите македонци едно мислат, едно сакат и за едно се борат. Никой не може да разклати това идейно единство на македонците, нити сега, ни во веки веков.”

В заключение категорично трябва да отбележим, че всички горецитирани македоно- български патриоти, дейци на ММТРО, като „лучисти”, като членове на МАНАПО или участници в македонските групи на противоправителствените хърватски и сръбски земеделски движения след падането на кралска Югославия се изявиха като безспорни български патриоти, още преди идването на български войски в Македония и образуваха български национални комитети, които поискаха присъединяване на Македония към България, вярвайки, че е дошъл края на националните изпитания на македонските българи и вече се създава не Санстефанска, а Екзархийска България. След изтеглянето на българските и германски войски през 1944 г. всички бяха арестувани, голям брой избити, а други осъдени на тежък затвор, в който намериха смъртта си. /БГНЕС

--------------

Кирил Тодоров е дипломат и публицист. Работил е в Търговската служба на България в Италия и българското посолство в Испания. След 1995 г. публикува статии във в. „Македония“. сп. „Македонски преглед“. Автор е на монографиите „Героят от Прилеп Йордан Чкатров“ и „Разузнаванията на кралска Югославия срещу България и ВМРО (1920-1941)”. Кирил Тодоров е един от спонсорите за отпечатването в България на третия том от спомените на Ванче Михайлов. Анализът на Кирил Тодоров е написан специално за Агенция БГНЕС

Категории: