Кога Пендаровски и Заев ще ревизират Титовата непоносимост към Методи Шаторов –Шарло?
На 15 май 2021 г. се навършват 80 години от изпращането на малко известното, но изключително предизвикателно писмо на Методи Шаторов–Шарло до ЦК на БРП/к/ в Москва. На прицел са проблемите във Вардарска Македония след рухването на Югославия през 1941 г.
Писмото е предизвикателно, защото мисловното му съдържание и стилистика са коренно различни от баналната, идеологично-претоварена и доктринерски-схоластична реч, възприета от Коминтерна и неговите подвластни структури. Тогава Шаторов е секретар на Покраинския комитет на ЮКП за Македония, но вече е направил голямото „прегрешение“, като е поставил комунистическата структура в Скопие на подчинение на ЦК на БРП/к/ в София. Тази негова постъпка е продиктувана от безцеремонната асимилаторска политика на цялото обкръжение на Тито към македонското население и превръщането на Покраинския комитет в инструмент на тази политика. Това предизвиква, от една страна, безогледната сатанизация на неговата личност от Тито и ЦК на ЮКП и от друга –„другарските“ критики на просмуканата с идеологически догматизъм дейност на Московския ЦК на българските комунисти, начело с Георги Димитров и Трайчо Костов.
Като човек, роден в Македония и намиращ се на горещия политически терен след рухването на Югославия и идването на българската войска и администрация, Шаторов преценява събитията съвсем обективно. Въпреки идеологическата си обремененост, като вижда спонтанната радост на огромното мнозинство от хора, той прави изводите си, които не съвпадат нито със стратегическите Титови замисли за бъдещето на Македония, нито с доктринерски скованата мисъл на българските комунисти в Москва, Коминтерна и СССР.
Така той се превръща в един самотник сред идеологическите си „събратя“, независимо югославски или български, които в края на краищата, с общо съгласие, изпращат коварния куршум в гърба му…
I
В писмото си до ЦК на БРП/к/ Шаторов формулира идеите, преценките и изводите си от създалата се нова обстановка покрай Вардара в пет точки.
Ще цитирам поотделно, най-същественото, на всяка една от тях.
ПЪРВО.“… Преди всичко, може ли да се издигне от нас сега лозунг за връщането на Македония на Югославия и за даването й на автономия вътре в една нова югославска държава, дори когато последната би била в отношение на пакт за взаимен неутралитет със СССР? За мене е съвършено ясно, че НЯМА ДА СЕ НАМЕРИ СЛОВОМ НИТО ЕДИН МАКЕДОНЕЦ, който да се съгласи с подобно решение на въпроса…
ВТОРО. Може ли да се издигне още сега, да се издигне актюелен въпрос, като задача за непосредствено решение, искането МАКЕДОНИЯ ДА БЪДЕ ОТКЪСНАТА ОТ БЪЛГАРИЯ И ДА БЪДЕ ОФОРМЕНА КАТО НЕЗАВИСИМА МАКЕДОНСКА ДЪРЖАВА? Теоретически, това може да е много право и много изгодно, но сега за сега, при фактически създалото се странно положение, издигането на подобен АКЦИОНЕН ( т.е. не само пропагандистки) ЛОЗУНГ също би ни откъснало от големи части на македонското и българското население, което, макар и заблудено, гледа на ПРИСЪЕДИНЯВАНЕТО НА МАКЕДОНИЯ КЪМ БЪЛГАРИЯ, КАТО НА РЕШЕНИЕ НА НАШИТЕ НАЦИОНАЛНИ ВЕКОВНИ ВЪПРОСИ…
ТРЕТО. КРАЙНО ВРЕМЕ Е ДА СЕ ТУРИ ТОЧКА НА ВСИЧКИ ДОКТРИНЕРСКО-СЕКТАНТСКИ СПОРОВЕ И ДРАЗНЕНИЯ ДАЛИ МАКЕДОНЦИТЕ СА ОТДЕЛНА НАЦИЯ ИЛИ СА МАКЕДОНСКИ БЪЛГАРИ… Ще кажа само, че за ИСТИНСКИ СВОБОДНА МАКЕДОНИЯ СА ГОДНИ ДА СЕ БОРЯТ НЕ САМО ТАКА НАРИЧАЩИТЕ СЕ МАКЕДОСНСКИ СЛАВЯНИ, НО И МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ… А НИЕ В НИКОЙ СЛУЧАЙ НЕ БИ ТРЯБВАЛО ДА РАЗВИВАМЕ МАКЕДОНСКИ ИЛИ БЪЛГАРСКИ ШОВИНИЗЪМ …
ЧЕТВЪРТО…Най-сетне, не бива, според мене, не е целесъобразно ДА ТАКСУВАМЕ ВСЯКА РАДОСТ НА ВСЕКИ МАКЕДОНЕЦ ОТ СТАНАЛАТА ПРОМЯНА, КАТО ПРИМЕР НА РЕАКЦИОНЕН ШОВИНИСТИЧЕН БЯС... едва ли е целесъобразно ДА СТОИМ ОЛИМПИЙСКИ БЕЗСТРАСТНО И ДА ОБИЖДАМЕ ЧУВСТВАТА НА ГОЛЯМА ЧАСТ ОТ МАКЕДОНСКОТО НАСЕЛЕНИЕ…
ПЕТО….Сега условията се значително измениха…. Във връзка с това се поставя и въпроса с коя партия би следвало да се свърже по-непосредствено днес македонското партийно комунистическо движение – С ЮГОСЛАВСАКАТА ЛИ ПАК ИЛИ С БЪЛГАРСКАТА? ( ЦДА, ф.3 б, оп.4, а.е. 590, л.30 )
***
Методи Шаторов е на сцената, където ври и кипи, където се раждат събитията. Той е непосредствен свидетел на припряността, с която Титовите партизански щабове приготвят югомакедонистичната примка на народа, за което, скрити зад дебелите стени на Кремъл, шефовете на българските комунисти, дори не подозират. Точно поради това той действа решително, без да координира действията си с Московската и с Белградската централа.
II
Самостоятелните ходове на Методи Шаторов – Шарло хвърлят в паника Тито и обкръжението му. Това вещае изплъзване на Македония от опеката на ЦК на ЮКП и провал на цялостната стратегия за следвоенна Македония. И Тито моментално реагира. Изпраща гневно писмо до ИК на Коминтерна, а на 24 юли 1941 г. - и телеграма до Покраинския комитет в Скопие със стряскащото съдържание:
„Драги другови,
Поступак “Старог Бугарина“, коj jе био одговоран пред ЦК КПJ за рад у Македониjи показао се не само антипартиjски, веч и контрареволуционаран.
Он jе саботирао издаванье прогласа ЦК КПJ и заузео националшовинистички став…“ (Михаjло Апостолски, „Сочинениjа, том I , Скопиjе,1975)
Страхът, че планираното денационализиране на българите чрез партиен натиск и с идеологически инструменти може да пропадне, кара Тито и ЦК на ЮКП, след отстраняването на Шаторов, да сътворят специален план за осъществяването на тази античовешка задача. Битката се прехвърля в партийните организации. Те трябва да се превърнат във послушни проводници на новото „национално“ съзнание, като на всяка сбирка, на всяка среща в по-тесен или в по-разширен състав сатанизирането на Шарло и неговото „предателско“ дело е задача номер едно.
Прозвището „Старог Бугарина“ е заредено с много гняв и непреодолима отмъстителност. Това е генезисът, порочното зачатие на цялата онази система, която през годините се избистри в целенасочено култивирана идеология на злобата и отрицанието. Личността , „прегрешението“ на Шаторов бе само подходящият повод, подхвърлената от съдбата възможност да се извае образът на смъртния враг, в лицето на България. Тази идеология и днес, 30 години след разпада на Югославия, продължава да парализира нормалното мислене, способността за критичен анализ на миналото и принизява политиците, интелектуалците, обществениците в Скопие до равнището на слепи манекени на една просмукана с висока доза необуздан негативизъм митология. “Езикът на омразата“, който често се споменава в дипломатическата кореспонденция между нашите две държави, не е нищо друго освен разцъфтяващото и днес дърво на Титовото презрение към България, презрение, обвито в гробовното мълчание спрямо многовариантната визия на Шаторов за бъдещето на Македония, с предимството за избор.
Какво предприема ЮКП след неговото елиминиране ? Това научаваме от документите. Ще цитирам някои от тях.
На 10 август 1943 г. Тито пише на Темпо, който е неговият най-доверен човек, пратеник на ЦК на ЮКП в Македония, със задачата да заличи всички следи от „разколническата“ дейността на Шаторов, която според него е довела до …“неизживяване и либерално отношения към автономистичните“ тенденции от организационно-партиен характер…както и към “ автономистичните“ тенденции от национален характер,…които в значителен размер бяха обхванали нашата партийна организация в Македония и се изразяваха в стремежа нашата партийна организация в Македония да бъде отделена от ЮКП и да бъде изолирана борбата на македонския народ от борбата, която водят другите народи на Югославия.“
Тези страхове не са без основание. Те се потвърждават и от доклада, който Темпо изпраща на 8 август 1943 г. до ЦК на ЮКП. В него четем:“…В партийните организации постепенно се създаваше убеждението, ЧЕ НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ВОДИ БОРБА ПРОТИВ БЪЛГАРСКИТЕ ОКУПАТОРИ, а само против реакционното правителство на Филов. Оттам и онова изхвърляне на термина „освободителен“ от националноосвободителните комитети. От такова становище възниква убеждението, че Комунистическата партия в Македония трябва да се отдели от състава на ЮКП и да се провъзгласи за самостоятелна…“ И по-нататък: “Партийните организации в организационно отношение са почти в разложение. Фракционната дейност на Шарловото ръководство е оставила дълбок корен в партийните организации…“
Силовото обработване на масовото съзнание обаче, не дава очаквания резултат…
На 21 декември 1943 г . е организирано партийно съвещание , т.н. Преспанско съвещание. В изказването си Темпо превъзбудено твърди: “ Шарловото ръководство всъщност беше шовинистично националистическо ръководство. Те мислеха, че македонският народ е български и че македонският народ е поробен от великосръбската хегемония и трябва да премине към България…Когато избухна войната, първото решение на това ръководство беше отделяне от Югославия, от Тито…ТЕ РАЗГЛАСИХА, ЧЕ С ИДВАНЕТО НА БЪЛГАРИТЕ МАКЕДОНИЯ Е СВОБОДНА…С помощта на Коминтерна ликвидирахме Шарло и неговото ръководство, обаче не успяхме да ликвидираме следите от една такава политика дори и у най-добрите активисти…В Македония активистите работеха точно в обратната посока. И по други въпроси взимаха становището на Шарловото ръководство…“
И още един щрих от това съвещание - думите на докладчика Страхил Гигов, който допълва:“…Шарловата дейност остави дълбоки следи в младите членове на КП на Македония… И много млади и предани членове бяха увлечени от тези приказки…“( Извори за ослободителната воjна во Македониjа 1941-1945 г.,т.I, книга 1,2,3, Скопиjе, 1968 г. )
В същата посока е и речта на Цвятко Узуновски – Абаз, вътрешен министър на Македония 1944-1945 г., при учредяване на Съюза на борците против фашизма. В нея той изтъква:“…Теорията на Шарло, че българската фашистка войска НЕ БИЛА ОКУПАТОРСКА и актът да се предаде оръжието на окупаторската власт…открито отрича националния въпрос на Македония и в неговата великобългарска душа Македония означаваше само една българска покрайнина, където живеят българи, а не македонци със свои отделни национални отлики и чувства… Оттук е ясно, защо Шаторовото ръководство призоваваше македонския народ чрез хвърчащи листовки за смяна на българската фашистка власт, а не за въоръжена борба за изгонване на българските окупатори от нашата земя…“.
***
Какво произтича от всички тези писма, доклади, речи и изказвания, съхранени в архивите. Произтича, възможността да разберем, че реалната картина в Македония тогава – 1941-1944 г. съвсем не е такава, каквато я рисува, в продължение на седем десетилетия, югокомунистическата пропаганда. Всъщност македонците не искат да воюват срещу българските власти и затова не се включват в партизанското движение на ЮКП. Амбициите на Титовите емисари са съвсем други. Те трябва да превърнат партийните организации в еничерски корпуси, които да изпълнят докрай стратегията на Белград за Македония и разбира се, не се спират пред нищо.
Когато, след 1944 г., Вардарска Македония попадна в ръцете на новите властници, една от първостепенните техни задачи беше да преобразят криминалните посегателства върху самосъзнанието на народа, в привлекателна историческа митология. Нароиха се и „професионални“ партийни историчари, които трябваше да обясняват събитията, от гледна точка на Тито и Белград, а това означаваше сатанизирането на Шаторов и България да получи наукоподобна обвивка. Един от тях, като твърди, че Шаторов водил политика на разпад на Югославия, го обвинява, че държал да създаде „…национален фронт заедно со сите противници на големосрпскиот режим, независно од тоа дали се тоа Ванчомихаjловисти, прикриени фашисти и разпалувачи на омраза спрема братскиот српски народ…„(Александр Христов, „ КПJ во решаването на македонското прашанье, Скопиje, 1970 г.)
III
В една от книгите си Коста Църнушанов цитира Белградския вестник „Политика експрес“ от 14 март 1978 г., където се изтъкват заслугите на Светозар Вукманович –Темпо за югокомунизирането на Македония с думите: “Темпо със своята дейност допринесе за укрепването на народоосвободителната борба и за създаване на масови партизански отряди, както и ЗА ОЧИСТВАНЕТО НА ПАРТИЗАНСНКИТЕ РЕДОВЕ ОТ ОПОРТЮНИСТИЧНИ И ПРОБЪЛГАРСКИ ЕЛЕМЕНТИ“
Ако поразсъждаваме по-задълбочено върху тази оценка, не е трудно да стигнем до извода, че в бивша Югославия “ОЧИСТВАНЕТО…от ПРОБЪЛГАРСКИ (те) елементи“ е ценност, която се проповядва без каквото и да е стеснение от морален характер. Вече 30 години самостоятелна държавност в Македония тази „ценност“ продължава да се пропагандира с пълна сила, възвеличавана съзнателно и приповдигнато от различни среди на науката и политиката, и особено от медиите.
Въоръжени с това „духовно наследство“ македонските ръководители днес обикалят покрай Брюксел и се жалват от София, че не признава тяхната „ изконна“ същност…
Господин Пендаровски,
Господин Заев,
В задочния сблъсък за Македония между Тито и Методи Шаторов, преди 80 години, на чия страна сте вие днес? Засега всичките ви действия, цялата ви риторика показва, че напълно стоите зад позицията на Тито. От цитираните по-горе партийни документи разбираме, че ЮКП, прикрита зад комунистическата фразеология, воюваше в Македония „…срещу голямата омраза към Югославия…и с МНОГОБРОЙНОСТТА на БЪЛГАРОФИЛСКИТЕ ЕЛЕМЕНТИ…“, както твърди в писмото си до ЦК в Белград Драган Павлович – Шильо на 29 октомври 1941 г. Това на езика на съвременната хуманитаристика означава ГЕНОЦИД и ЕТНИЧЕСКО ПРОЧИСТВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ. Конвенцията на ООН от януари 1951 г. също дефинира геноцида като „…действия, предприети с цел да се унищожи частично или напълно една национална, етническа или религиозна група…“ Ако все още нямате доблестта и храбростта да скъсате с вашата очевидна вярност към тази теория и човеконенавистна практика, прочетете отново кореспонденцията между Тито и Темпо, писмата на Мирче Ацев до ЦК на ЮКП, докладите на партийния сръбски емисар Добривое Радосавлевич между 1941-1944 г., както и откровенията на Вера Ацева и Мара Нацева за този период. И отново препоръчвам посочената статия в „Политика Експрес“, възхваляваща „подвизите“ на Темпо в Повардарието „за ОЧИСТВАНЕТО на партизанските редове от…ПРОБЪЛГАРСКИТЕ ЕЛЕМЕНТИ“, една примитивно-отмъстителна стратегия, която е в пълно противоречие с европейските принципи и идеали. За опасността от нея Методи Шаторов -Шарло предупреждаваше още на 15 май 1941 г. в писмото си до Москва.
И подчертавам отново! Позицията на Шарло предлага ВАРИАНТИ ЗА БЪДЕЩЕТО И ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ИЗБОР. Позицията на Тито и ЮКП е ДИКТАТ И ПОДЧИНЕНИЕ.
***
Няма съмнение, че днешната македонска нация е политически проект, сътворен с много партийни и идеологически издевателства. Пришиването на петте сръбски букви към македонската азбука не е ли политически диктат!? Изхвърлянето на „темниот вокал – Ъ“ не е ли политическа принуда?!
Политиката обаче се оказа безсилна да прикачи падежи на този език и така се разкриват общите му еволюционни, не партийни, корени с българския, с истински сродния му език…Тези „незабележими подробности“ няма как да се отрекат.
Господин Пендаровски,
Господин Заев,
На вас се падна историческият шанс да премахнете многопластовата югокомунистическа козметика от лицето на Македония и да оздравите жестоко наранената й душа.
Не казвайте само, че няма как да прекрачите някакви „червени линии“!
Тези „червени линии“ са идеологическия затвор на миналото, затвора на вашия подменен живот.
Разбийте стените на този затвор!
Това чака от вас духовно освободената част на Македония днес. /БГНЕС
-----------------------
Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание „България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.