Кръстю Мисирков – от икона на македонизма до истински българин

„Загубата на Македония за българския народ е много чувствителна и е невъзможно българите да се примирят с нея.“

„Интересите на българския народ ни принуждават нас, македонските българи, да молим Ваше Високопревъзходителство да се възползвате от готовността на Австрия, Италия и Англия и да преразгледат отново Букурещкия мирен договор съгласно интересите на Русия и в полза на славянското население на Македония.“

„Започна насилствено превръщане на македонските българи в сърби, отнемането на български манастири и църкви, избиването на учители, на бивши четници, на български свещеници, започнаха преговори с Гърция, Черна Гора и Румъния против България, обвинения против България в австрофилство и в симулиране на любов и преданост към Русия. Това последното сърбите вършиха с виртуозност.“

Това са част от многобройните цитати, които „бащата на македонизма“ Кръстю Мисирков сам изписва в личния си дневник и които доказват, че той се е чувствал истински българин, припомня репортер на БГНЕС. Дневникът на обявения от властите в Скопие за „македонец на ХХ век“ е издаден от Държавния архив на РСМ през 2008 г.

На 26 юли се навършват 95 години от смъртта на Мисирков, прекарал последните си години в България като уредник на Историческия отдел при Етнографския музей в София, както и като уважаван педагог и директор на Карловската (1919–1925) и Копривщенската (1925–1926) гимназии. Обявеният във Вардарска Македония за „Македонец №1” Кръстю Мисирков сам се назовава „македонски българин”, а след кончината му е погребан в Централните софийски гробища на разноски на Министерство на просвещението.

Как един българин може да бъде представен за „баща на македонската нация“ и отявлен враг на своя род?

Кръстю Петков Мисирков е роден на 6 (18) ноември 1874 г. в с. Постол, Ениджевардарско, намиращо се върху останките на античния град Пела, който е бил столица на древната Македония на Александър Македонски. Обявяван за идеолог на македонската идентичност и кодификатор на съвременния македонски език, неговият труд „За македонцките работи“, публикуван в София през 1903 г., се счита за библията на съвременния македонизъм. И така дълги години. Изведнъж обаче, в края на 2006 г., в един софийски антиквариат е открит неговият дневник (изписан на руски език) – автентичен исторически документ, в който иконата сама говори на човешки език, потвърждавайки, че се чувства българин.

Идеята да започне да изписва спомените си Мисирков сам споделя на страниците на своя дневник, а именно неуспехът да бъде освободено населението на Македония и Тракия през Балканската война /1912-1913 г./. Както той пише в дневника и поради „още по тежкото положение, в което попаднаха моите сънародници и нещастната Македония“.

Ето какво пише Мисирков за войната:

„Съюзниците на България се оказаха по-далновидни. Гърците не бързаха към Битоля и Янина, те бързаха да влязат в Солун преди българите и с това да си осигурят не само града, а и целия бивш Солунски вилает. Гърците и тук не бързаха и щадяха своите войници, стараейки се с възможно най-малко човешки жертви да се настанят в Солун. Както ми съобщиха по време на войната, единствено българите са спасили от плен армията на престолонаследника Константин при Солун. Между Вардар и Солун, където Гърците бяха почти без артилерия, която затъна в калта на запад от Вардар, гръцката армия можеше да бъде пленена, ако не бяха българските четници и армията на ген. Ковачев, вече сразяващи се с турците, докато в същото време гърците, зад гърба на българите, започнаха преговори с Таксим Паша за предаване на турската армия (Солунския гарнизон) на съюзниците. Постигайки това, престолонаследникът Константин пръв влезе в Солун, като измами българския престолонаследник Борис и ген. Ковачев“.

На друга страница от дневника му четем:

„Започна насилствено превръщане на македонските българи в сърби, отнемането на български манастири и църкви, избиването на учители, на бивши четници, на български свещеници, започнаха преговори с Гърция, Черна Гора и Румъния против България, обвинения против България в австрофилство и в симулиране на любов и преданост към Русия. Това последното сърбите вършиха с виртуозност. Така например веднъж, от името на сръбски ранени войници, сърбите се обърнаха към Петербург с молба да се изпратят в Скопие фотографии на Господар императора с императорското семейство. Молбата беше уважена и хиляди картички с височайшите портрети бяха разпространени сред сръбските ранени в Македония като знак на особеното благоволение на Русия към сърбите, което трябваше да подчерта пред македонските българи неизменното желание на Русия да остави Македония под сръбско владичество“.

През всички тези години, в които дневникът е в научно обръщение, е имало редица медийни опити да се принизи значението и съдържанието му, а позиция на Мисирков, че е „македонски българин“ да се оправдае с времето и епохата.

„Славянската идея е красива дума и същевременно много важно политическо оръжие в ръцете на тези, които умеят да го използват. Русия беше използвала това средство през миналото столетие. Тя го използва и в настоящата Балканска война. България успя да организира Славянски конгрес (събор) в София през 1910 година и показа пред славянството и Европа своите културни успехи и своята благодарност към Русия за освобождението. Българските славянофили в своите органи даваха много подробни сведения за славянските народи и горещо ратуваха за общославянските интереси. Българските професори Цонев, Милетич и др. на Славянския конгрес в София през 1910 г. горещо ратуваха за общославянски език като средство за културно единение на славяните, като искаха да видят такъв руският език, българският славянски календар изобилстваше от руски портрети и въпреки това българите не успяха да спечелят силните симпатии на Русия, може би от части вследствие на непостоянството на руската душа, а също и по други причини, които българите не можаха да разгадаят. Сърбите се оказаха в този случай по-далновидни. Те усетиха страстта на руския човек към наградите, за това при всеки удобен и неудобен случай даряваха с ордени, стараейки се чрез тях да спечелят нови приятели за Сърбия. Със самохвални телеграми за военни успехи създадоха илюзията за превъзходство на сръбските победи пред българските“ – пише още Мисирков между кориците на личния си дневник със спомени, писан през 1913 г.

Там можем да прочетем още: „Разпокъсването на България представлява жертва на българския народ за интересите на славянството и западноевропейската култура“, както и: „Българският народ никога няма да се помири с разделянето на Македония“.

Ето защо дневникът на Кръстю Мисирков е впечатляващо четиво, в което авторът е нарисувал сам своя автопортрет. Из страниците му е изписан емоционален заряд, който може да постигне единствено човек, силно страдащ заради мъките на Родината. Този исторически документ издига Мисирков до висотата на бележитите българи, отдали живота си на България. /БГНЕС