Когато през 2017 г. френският президент излезе на политическата сцена с ореола на победител в сложната хореография на европейските срещи на върха, то едновременно предизвика объркване и симпатия сред околните. Две години и половина по-късно той все още учудва, но на мястото на симпатията дойде раздразнението или дори откритата неприязън. Младият президент се превърна в самопровъзгласил се лидер на Европа. Неговите неочаквани инициативи и антисистемни нападки объркват, смущават, шокират.
Думите „лидерство“ и „Европа“ не се връзват много една с друга. В Европейския съюз има двама председатели: на Европейския съвет и на Европейската комисия. Т.е. вече е сложно. Въпросът още повече се усложнява, когато националните лидери се представят като европейски, защото към това ги тласка политическото влияние и размерите на тяхната страна.
Дълги години този неофициален пост беше заеман от Ангела Меркел. Барак Обама открито я смяташе за лидер на Европа. Навремето /през 2011 г. след дълговата криза/, ръководителят на полската дипломация Радослав Шикорски публично я помоли да поеме по-голяма отговорност. „Силно се страхувам не от силата на Германия, а от нейното бездействие“, написа той тогава. Лидерството на консервативния канцлер напълно отговаряше на духа на нейната страна, най-голямата икономика в ЕС, която извлича най-голяма изгода от единния пазар. Това, което беше добро за Германия, беше добро за Европа, и обратното: това беше лидерство на статуквото.
Еманюел Макрон върви по съвсем различен път. Тъй е лидер по природа и по стечения на обстоятелствата /Ангела Меркел отслабна на германската политическа сцена, британците пропаднаха в мъглата на Брекзит, а италианското правителство е загрижено за собственото си оцеляване/ той практикува лидерството на разделението и непрекъснатото движение. Неговите врагове са неподвижни и парализирани. Макрон иска да промени ЕС, защото светът се променя.
Връщането на бумеранга
Два примера добре илюстрират неговия метод и неговите рискове. По време на юнските заседания на Европейския съвет, който бяха посветени на назначенията на изпълнителни постове в ЕС,той разруши системата на партийните лидери, предупреждавайки всички предварително за своите стъпки, а след това започна маневри и успя да прокара компромисни кандидати. „Той променя правилата на играта, а след това разписва новите условия с оглед на интересите на останалите“, заявяват от Елисейския дворец. Френските партньори, втрещени от такъв майсторски ход, го приеха без особено противодействие: в края на краищата, за мнозина това беше изгодно.
Бумерангът се върна три месеца по-късно, когато Европейският парламент отклони предложената от Макрон кандидатура на Силви Гулар на поста еврокомисар. Сега на него ще му се наложи да приеме новата даденост. Той трудно преглътна това.