Забележително е също изграждането на образите във филма.
Героинята на Стрийп е главният злодей в историята. За нея междинните избори са по-значими от събитие като изчезването на планетата. И все пак тя не е фантастичен звяр: всъщност е по-достоверна от Доналд Тръмп. Нейният личен интерес някак си мирише по-скоро на невинност, отколкото на греховност, и в крайна сметка тя се оказва по-скоро мила, отколкото отвратителна. Когато е притисната в ъгъла, тя шокира с неочаквана честност. Това, че добротата към животните се оказва нейната ахилесова пета, изглежда доста уместно.
Героинята на Бланшет е не по-малко многостранна, майстор на баналността в ефир, но другаде придава дълбочина с малко повече от едно движение на веждата. Големият технологичен гуру на Райлънс не е плутократ, а мистик, който се смята за гений. В същото време учените на Ди Каприо и Лорънс не са героични образци.
Така причинителите на нашето падение се оказват по-скоро интересни и близки човешки същества, отколкото чудовища. Нещо повече, в галерията от злодеи на филма е включен един злодей, който твърде често остава встрани. Това сме ние. В крайна сметка катастрофата се оказва, че е вследствие на невниманието, тривиалността, невежеството, идиотизма и племенността на хората, а не само покварата на малцината привилегировани, които хората избират и боготворят. В крайна сметка съдбата на света се решава на улицата, от обикновените хора, които „не гледат нагоре“.
Изводът от всичко е, че това, което наистина обрича човечеството на гибел, не е злобата на властимащите или гнилостта на институциите, а вродените качества, които правят човека човек. Очевидно ли е това? За някои може би е. Мнозина обаче предпочитат да обвиняват каквито и да било страшилища, които вече са анатемосали, независимо дали това са политиците на другата страна, капитализмът или първородният грях. Може би един или друг от тези бичове наистина носи цялата отговорност, но "Не поглеждай нагоре" приканва всички ни да преосмислим начина си на мислене.
Преди да се спре на комедията, сценаристът и режисьор Адам Маккей обмисля и други начини за разглеждане на темата си. Той прави правилния избор. Хуморът е този, който придава на посланието му особена вещина. Търсенето на гегове го е отвело далеч от мрачната полемика и право към човешкото сърце. Там той е намерил философския камък - забавление, което не само истински просвещава, но и увлича множеството.
Това твърде рядко постижение е постигнато с помощта на блестящ сценарий, актьорска игра, която заслужава своето главозамайващо възнаграждение, умел монтаж, педантичен дизайн и вдъхновяваща музика. И все пак това не е нещо, което вълнува гласуващите в Академията. За съжаление, "Не поглеждай нагоре" няма да получи статуетката за най-добър филм. А би трябвало. /БГНЕС
--------------------------------
Дейвид Кокс, "Гардиън"