Никица Корубин: Кой все още се страхува от Ванчо Михайлов?
Какво точно ни пречи, че българският културен център в Битоля ще носи името на Ванчо Михайлов? Това, че е български център за култура, това, че носи името на македонска историческа личност или това, че българите смятат тази историческа личност и за българска? Ако изключим първото, тъй като на нас изобщо не ни пречи българският център за култура, до степен полицията да трябва да блокира цяла Битоля, нека да погледнем другите два варианта. Дали смятаме Ванчо Михайлов за македонец или за българин?
Според загрижената антифашистка реторика го смятаме за македонец. Македонец – предател. Но уж не национален или етнически, а идеологически предател. И този идеологически предател в конкретен период и с конкретни действия – Втората световна война и прякото сътрудничество с фашистка Германия и Хитлер.
Но дали ни пречи целият негов живот и дейност? Този въпрос е в контекста на нашата жестока защита на личността и делото на Гоце Делчев, например, който е член на същата организация, както и Ванчо Михайлов, и е борец за същата кауза – македонска държава. Как изобщо разглеждаме борбата на ВМРО през годините, по-конкретно борбата за македонска държава? Като приемственост по време на различни исторически и политически обстоятелства или като теленовела с различни епизоди, в които избираме любимия си герой? При това той трябва да бъде романтична фигура, положителна и скромна срещу останалите отрицателни герои, служещи си с насилие? Всъщност тази градация и разграничение не са проблем, стига всички да ги считаме за част от една и съща история и стига да сме наясно с нашия македонски еталон за ролята на която и да е историческа личност.
Защото по този начин защитата като че ли е само на Асномска Македония, а не на македонската история като цяло, а следователно и на македонската борба за държавност, в която е имало всякакви епизоди - и добри, и лоши. Нашата история не започва през 1944 г., нито борбата за държавност, въпреки че тогава получихме първата истинска държавност в съвременен смисъл, разбираемо в резултат на антифашистката борба. Но това не е изолиран епизод от македонската история, а само етап от дълга, трудна и брутална битка, в която е участвал и Ванчо Михайлов.
Особено брутална между двете войни и особено брутална в нашата Вардарска, но тогава не Македония, а бановина. А бруталността на тогавашната ВМРО и на самия Михайлов бяха в отговор на бруталността на сръбския окупатор. Ако разглеждаме този период като един епизод, тогава през тридесетте години на ХХ век за македонците той би бил защитник или агресор? Ако го осъждаме (с основание), че е сътрудничил на фашистките окупатори, дали го честваме за това, че ни е защитавал от окупаторите сърби? Защото историята не е концерт по желание, която да сменяме според нашите мерки, а винаги има определен контекст със своите причини и последици. Следователно историографията трябва да обяснява и изследва този контекст с наличните факти и аналогии и на тази основа да формира нашата представа за миналото. Националната история освен това има свой собствен наратив.
Но нека се върнем на името на българския център за култура, което „разбуни” обществеността. Ако за нас е квислинг (синоним на изменник, предател на родината -по името на крайнодесния норвежкия политик Видкун Квислинг – бел. ред.), ако нямаме нищо против българите да имат свой културен център, защо ни пречи, ако те нямат нищо против образа на Ванчо Михайлов?
Защитаваме българите от фашизма, защитаваме ги от македонския предател или защитаваме нашето начало на историята от 1944 г.? Защото ние, разбира се, не се отказваме от „българския фашистки окупатор”, така че има ли нещо по-естествено от това той да носи името на квислинга Ванчо Михайлов? Кой и защо се страхува сега от Ванчо Михайлов - разбира се категоричен и исторически доказан персонаж? Чий е този страх? Български очевидно не е, затова, исторически погледнато, остава само сръбският. Веднъж забранен – завинаги забранен. Исторически и историографски. Подобно на сигнала за преразглеждане на нашия национален дискурс, национална история и това, което винаги с готовност наричаме идентичност. Антифашизмът е само terminus post quem (ограничение, след което – лат., бел. ред.). Идентичността не може (и не трябва) да започва преди тази дата.
Както и да е. С това антифашистко залитане на хартия (в действителност имахме добра „антифашистка” демонстрация на десетина привърженици на Лев Тахор) ние вече имаме нова мисия: Сега ще „вразумяваме и ограмотяваме” българите с предложения как да нарекат своя център за култура. Българи според нашите мерки. Ако изобщо имаме мярка за каквото и да е. /БГНЕС
---------
Никица Корубин е бивш македонски депутат, магистър по археология и история на изкуството