"Политика": Дипломатическият капан Косово

Не си струва американският посланик да казва, че в своите прогнози за събитията във Венецуела Сърбия е избрала погрешната страна.

Как е възможно да бъде защитаван режимът на президента Николас Мадуро в Каракас, който само заради запазването на властта възпрепятства доставката на хуманитарна помощ за милионите изгладнели хора, лишени също така и от лекарства? Просто поради това, че „милостинята“ я дават САЩ, които признаха съперника на Мадуро Хуан Гуайдо за временен президент до провеждането на нови свободни избори, а „искрената“ помощ идва от Русия? Мадуро е главният герой в очевидно губещия проект за „боливарския социализъм на XXI век“, който разруши икономиката, потопи в невиждана хуманитарна криза страната, която има най-големите доказани в света запаси от петрол, и принуди повече от три милиона венецуелци да напуснат страната. Доколкото Мадуро е продукт на въздействието на руската автокрация и кубинската диктатура, а Гуайдо е любимец на Вашингтон, политическата и хуманитарна криза незабавно придоби световен мащаб. Владимир Путин не може да допусне краха на един от своите експерименти, който служи на Русия като потвърждение за нейната глобална сила в борбата срещу еднополюсния свят, за който все още си мечтае Доналд Тръмп. Би било странно, ако и двамата не биха искали да повлияят на тази криза. Работата не е само в политиката, но и в петрола, който привлече такива крупни американски и руски компании като „Шеврон“ и «Роснефт». Какво прави при подобни обстоятелства Сърбия? Никой и не изисква от нашата малка страна да се изказва. И ако се разсъждава трезво, кого изобщо го интересува, какво ще каже Белград за кризата във Венецуела, която се намира на девет хиляди километра от Сърбия. Само че сръбските лидери не пропускат нито една възможност, за да не дадат да се разбере под една крайно объркваща дипломатическа форма: те са на страната на Мадуро като законно избран президент. Никой не говори за това, че и неговият съперник Гуайдо също е законно избран председател на националния парламент. Важното е да се покаже, че Сърбия не е застанала на противоположната на заетата от Русия страна. Ръководителите не се безпокоят, че Белград все по-често се оказва на източната страна, но при това продължава да твърди за западното бъдеще на страната. Те (от президента надолу) са уверени, че ще смогнат умело да балансират между Изтока и Запада. Попаднали в собствения си капан, те не забелязват, че дипломатическият им компас е разбит и че им става все по-трудно да намерят истински съюзници. Откъде се взима цялата тази очевидна дихотомия, която стига до цинизъм и лицемерие? Отговорът е един и само един – от Косово. Косово е алфата и омегата на сръбската вътрешна и външна политика. Конфликтът е причина за дезориентация, която може да повлече след себе си дълготрайни стратегически последствия. В този сложен водовъртеж Русия е смятана за защитник на „най-святата сръбска земя“. Путиновата дипломация с помощта на Московската патриаршия ще защити „сръбския Йерусалим“ от който и да било съвременен Саладин и неговите албански конници от Косово.

Сръбските политици не престават да благодарят на Русия, която държи в кремълския си джоб коз, който ние нямаме – вето в Съвета за сигурност на ООН. Веднъж това вето действително много помогна на Сърбия, когато с негова помощ стана възможно да се отхвърли неразумният проект на британска резолюция, съгласно която сръбският народ в бъдеще би бил признат в извършване на геноцид. Руснаците ни спасиха от исторически позор, от който ние самите не бихме могли да се спасим. Но в Белград се намират все повече ръководители, които откровено отричат, че в Сребреница е бил извършен геноцид. Изглежда призоваваме да бъде произнесена присъда срещу нас. Поддържаме имиджа на страна, която не е готова да приеме фактите, признати дори в резолюция на Скупщината на Сърбия (вярно, със закъснение, тъй като в този документ не се решиха да използват думата „геноцид“, която беше използвана в присъдата на Трибунала в Хага). Но да се върнем към сръбската благодарност към Русия и към това с какво Русия отвръща за тази благодарност. Как хитрата руска политика получава най-много при минимални реални и максимални пропагандни инвестиции? За обещаното вето се наложи скъпо да се заплати с продажбата на компанията НИС, основната в петролната и газова индустрия в страната. И сега „Газпром“, който е единствен в отрасъла, плаща най-нисък данък за добив. От там, където демократите спряха, прогресистите продължиха и нито в управляващата коалиция, нито в опозицията има ясен консенсус в каква посока трябва да се развива външната политика. Със скоростта на охлюв ние се приближаваме към някакво решение на косовския проблем и правим всевъзможни отстъпки на Русия, макар Москва да не участва в диалога между Белград и Прищина и дори не предлага никакви идеи за това как да бъде разплетен косовския възел. Александър Вучич не е Александър Велики, за да разсече смело Гордиевия възел, но пък използва зоната на растящото руско влияние, подлагайки Сърбия на все по-сериозна критика от Запада. Там с основание смятат, че външната политика на Белград не съответства на страна, претендираща за членство в Европейския съюз. Поемайки риска от нови политически сътресения, на всеки международен форум Сърбия защитава Москва и се застъпва против резолюции, осъждащи анексирането на Крим или състоянието на правата на човека в Русия. По данни на фонда ISAC сръбската външна политика все по-малко се съгласува с линията на ЕС, откакто през 2012 г. на власт дойдоха прогресистите. Съгласуваността отдавна не надхвърля даже скромните 54%, и това е най-ниският показател в региона. Шефът на сръбската дипломация повтаря мантрата, че Сърбия ще слуша Брюксел, когато стане пълноправен член на Европейския съюз. Формално това е така, но на практика е ясно, че това е само извинение, което оправдава отдалечаването от Запада. Може някои среди в Сърбия да разчитат на това, че в един момент Европейският съюз ще заяви, че такъв нов член не му е нужен. Тогава сръбските „путинофили“ ще се зарадват и ще кажат: “Видяхте ли, ние бяхме прави. ЕС никога даже не е искал да приеме Сърбия. Нашето място е на Изток.“. Решаването на косовския въпрос е единственият шанс Сърбия да се върне към плановете, които скромно започна да реализира през 2000 г. Трябва да избере каква система на управление иска тя: такава като във Франция и Холандия, или подобни на тези в Казахстан и Азербайджан. Не си струва режимът в Каракас да бъде защитаван само заради това, че той не е признал независимо Косово и да се радваме, когато от признаването на Косово се отказва такъв „влиятелен" член на международната общност като Палау. /БГНЕС ----------- Бошко Якшич, в. „Политика“