По време на Втората световна война, когато Македония попада под българска администрация, Константин Попатанасов е изпратен там да организира изграждането на военно летище в Скопие.
Това каза в интервю за БГНЕС художникът Атанас Андасаров, който е родственик на българския офицер, революционер и дипломат Константин Попатанасов, войвода от ВМРО и секретар на ген. Александър Протогеров.
Константин Попатанасов е роден през 1892 г. в село Елешница. Учил е в родното си село, след това завършва прогимназия в Банско и гимназия в град Сяр. Той участва като доброволец в Балканската война заедно със своя баща поп Атанас. Родът на Попатанасов е бил съставен от грамотни хора, осъзнати за историята на народа. Осъзнавали са цялата тежест на турското робство, на силното гръцко влияние върху църквата, а по-късно и на световните сили, които след освобождението през 1912 г. на Македония, успяват да я разпарчатосат и последствията от тези действия все още се усещат и днес. И според Андасаров цялата тази мъчнотия на взаимоотношенията ни с братята македонци е сложна там някъде и в тези години се крият всичките първопричини.
„Това са хора, образовани за времето си, с абсолютно самосъзнание българско, знам го това, чувал съм го многократно и се чувствам по същия начин. То не е само някакъв дълг абстрактен, то е било пристрастие, да не кажа любов. Ако това беше някакво друго действие, бих казал, че това е пълно с любов, но понеже е война – нещо мразено, с искрено желание за освобождаване“, заяви Андасаров.
След Балканската война Попатанасов завършва ускорени курсове в Кадетското училище в София и вече в Първата световна война командва взвод, но под командването на ген. Протогеров, един от водачите на ВМРО, и участват заедно на южния фронт. Доста по-възрастният ген. Протогеров взима Попатанасов под своето крило, защото вижда смелост в него.
През 1917 г. в България се образува първият курс за летци и наблюдатели. „Тогава завършват наистина първите летци и наблюдатели в България, защото ние сме имали прекрасни летци, но те са все обучавани по Франция, по Германия, но тук това са 16 души – 8 летци и 8 наблюдатели, които през останалата част от войната, курсовете са няколко месеца, правят и разузнавателни летения над вражеската линия, правят снимки, за да има яснота над Солунското пристанище каква вражеска флота има“, отбеляза Андасаров.
При един от нощните полети самолетът, в който е бил Константин Попатанасов, заедно със свой колега, е свален край езерото Тахино. И двамата са смятани за мъртви, но успяват да оцелеят. „Първо подпалват останките от самолета да не попаднат във вражески ръце, успяват да преминат фронтовата линия, да я пресекат, познавайки добре района и влизат отново на българска територия, където биват посрещнати“, обясни той.
След войната Попатанасов участва в изграждането на военното летище на София, което е маскирано като цивилно, полетите също са маскирани като гражданска авиация. По думите на Андасаров те са имали всички основания, защото Ньойският договор от 1919 г. е несправедлив. Тогава още повече се задълбочава сътрудничеството му и близката връзка с ген. Протогеров. „И в тези няколко мирни години явно те са си кроели планове какво трябва да направят в бъдеще, каква стратегия да развиват и от 1925 г. почва едно четническо движение на териториите, които би трябвало да бъдат дадени на България след Балканската война, но са завзети от сърбите и от гърците“, подчерта Андасаров и допълни, че Константин Попатанасов е войвода на т.нар. ревизионна чета, която осъществява връзката между свободна България и действащите чети в тези откраднати територии.
В живота на Попатанасов има един интересен промеждутък – през 1928 г. има сериозно напрежение в ВМРО, случват се убийства и за да не бъде убит, по настояване на ген. Протогеров той заминава в САЩ. Самият Протогеров също е имал намерение да отиде там няколко месеца по-късно, за да си пише мемоарите си, но междувременно е съсечен на една от софийските улици. В българската легация във Вашингтон Попатанасов прекарва пет години. Тогава България няма право на посолство, а само на легация и като пълномощен министър, а не посланик, е назначен великият български писател Симеон Радев, който има сериозна кариера като дипломат. „Вуйчо Константин е назначен като канцлер, това е вторият човек, а третият човек е бил един афроамериканец, който е бил всичко останало – от портиер, чистач и всичко друго възможно“, уточни Андасаров.
Междувременно Попатанасов завършва „Международно право“ във Вашингтонския универститет, след което заминава за Ню Йорк, в консулството на България, където 6 години изпълнява тази длъжност.
Когато започва Втората световна война, вместо да стои далеч от събитията, той решава да се върне в родината, защото се е усещало, че нещата вървят натам България да вземе някакво участие във войната „Когато се връща в България той става административен директор на заводи „Чилов“ в Костинброд“, посочи Андасаров.
Когато страната ни влиза във ВСВ и административно територията на Македония е присъединена към България, Попатанасов, който тогава е 50-годишен, но не участва директно във военните действия, а е мобилизиран да организира изграждането на военно летище в Скопие. „За този период той не обичаше много да говори, защото по времето на социализма тези неща не бяха много толерирани и той не обичаше да обременява околните със собственото си бреме, защото това си беше тегоба, той е преследван, арестуван след 9 септември, прибран е за доста време“, добави Андасаров, като допълни, че този период е леко мъглив, знае, че Попатанасов е бил мобилизиран и е направил всичко възможно с целия си опит на военен летец, но не е чувал особено много от своя родственик за Скопие.
Попатанасов винаги е разказвал за случай по време на Балканската война, че докато българската армия се бие с турците, изнасяйки основната тежест на войната, сърбите вървят след тях и просто си наместват своята администрация, както и че в Скопие сръбският крал Александър високомерно попитал едно момиче като каква се определя, а то отговорило, че е българка, за което получило шамар. С това Константин Попатанасов е искал да обясни какво се е случило с всички тези битки и жертви, които са дадени, с дългогодишните мъки и опити на националните герои, включително и на Гоце Делчев, как след всичко това накрая се стига до един шамар, когато обявиш, че си българин. Андасаров припомни как след 9 септември хората са били принудени да пишат, че са македонци, а не българи „по някакво идиотско хрумване на коминтерна, чийто проводник беше Георги Димитров“. „По отношение на нас, македонците, той е един предател, като имате предвид, че и той е от този край. Но да накараш хората да пишат насила една измислена националност, това е фатално и жестоко, със силни последствия за хората“, категоричен е той и подчерта, че с течение на времето се стига дотам, че хората, живущи в отнетите български земи, които са били с българско самосъзнание, не смеят да кажат, че са българи, че дедите им са българи.
„Политиката е толкова мътно нещо, че може да омаскари всеки човек, да го зацапа, ние трябва да запазим това усещане за светостта на тези хора, защото те дълбоко в себе си са чисти. Те са патриоти, но в най-благородния смисъл на думата, не са искали да ощетяват никого, всеки е имал право на собствено определение да се нарича какъвто иска да бъде, да дадат една свобода и са дали всичко, наистина са дали всичко, толкова шаблонно звучи, но са били готови да дадат живота си, като много от хора и са го дали, включително и Протогеров“, каза още Андасаров. По думите му трябва да имаме достатъчно разум, да се позамислим и героите да останат светъл и чист пример за нас, за да можем да предадем нещо и на нашите деца, което е истинско, неопетнено, не е користно казано или измислено.
„Естествено кръвната връзка си е кръвна връзка, но той и в чисто личен план ми помогна много – още като дете ме подхвана, купуваше ми блокчета, насочи ме, той е усетил къде са ми интересите и това, че съм художник, на първо място и той носи своята вина, за което съм благодарен, защото често са ме питали имате ли хора, от които сте учили или са ви помагали – да, слава Богу имам, и един от тях, може би първият, е точно Константин Попатанасов, с което съм благодарен на съдбата“, заключи Атанас Андасаров. /БГНЕС
Андасаров разказа, че когато Попатанасов участва като доброволец в Балканската война Скрижевски прави републиката с център в Банско, когато 7 Родопски отряд е загубен някъде в мъглите в Родопите, доброволци от целия район започват истински сражения с редовната турска армия, чак докато пристигне българската редовна армия и удържат. Там е и Яворов, който пристига от София и местните не го познават, защото очакват да дойде огромен красив левент, а виждат едно малко смугло момче и според тях това в никакъв случай не може да бъде Яворов. Но когато се събират в старата църква на Банско, след речта на Чернопеев, която има за цел да въодушеви преди предстоящата битка, Яворов решава да каже няколко думи и се качва на един камък, за да компенсира ръста си и произнася слово. „Тогава ние видяхме, че това наистина е световният поет Яворов“, разказвал приживе Константин Попатанасов на Атанас Андасаров.
