Проф. Ангел Димитров: Начала до безкрай?

На 18 януари новоизбраният българският премиер Кирил Петков реши да отиде в Скопие, за да постави „ново начало“ в двустранните отношения. И той, и колегата му в Република Северна Македония Димитър Ковачевски са дебютанти начело на изпълнителната власт, – вторият ще е премиер от един ден – затова амбицията им да решат бързо стари проблеми е колкото похвална, толкова и някак наивна и трудно защитима. Във всяко общуване „новото начало“ е знак не само на непримиримост с незавидното му състояние и желание да го промениш, но и убеденост, че знаеш как. Свръхоптимистът би казал: може, с безкомпромисната самоувереност на Александър Велики, с която е разсякал възелът на Гордий. Само че реалността е друга. Възелът в двустранните ни отношение не е физически, а е твърде сложен сплит от исторически, политически и психологически проблеми, за които трябва не меч, а познание, вдъх-новявано от самокритичност, добронамереност и решителност.

Ироничният парадокс при споменаването на Александър Македонски е, че в нашия случай той самият е вплетен във възела, като един от символите в историческата ми-тология, коята властва край Вардар. Центърът на Скопие е увенчан от негова 23 метрова статуя, която след Преспанското споразумение между Гърция и Република Северна Македония бе обявена за „Воин на кон“, вече с пояснението, че е „в чест на Александър Велики – историческа фигура, която принадлежи на елинската история и цивилизация, и на световното културно-историческо наследство“. Но Александър си е пак там, наблизо е и майка му Олимпия, баща му Филип II пък до 2019 г. беше „дал“ името си на представителния стадион, но след размахания пръст от Атина владетелят „отстъпи“ патроната на един рано отишъл си местен поп певец... Какво да се прави, sic transit gloria mundi (така преминава световната слава).

Сред множеството паметници, които според британският „Гардиън“ превърнаха Скопие в „столица на кича“, обаче преобладават онези, които са свързани с българската история. А те са десетки и там промяна в надписите няма. Няма и милост към Георги (Гоце) Делчев и Дамян (Даме) Груев, които в костюми са качени на коне, каквито никога не са яздили. В Скопие си имат – едва ли някой знае защо – и Триумфална арка, която всъщност е паметник на иредентизма, защото чрез нея днешната република се отъждествява с цялата географска територия на Македония. На този материализиран фон на проблема с интерпретацията на миналото в Република Северна Македония е повече от ясно, че ново начало в междудържавните отношения е не само необходимо, но и незбежно.

Ако се ограничим само до последните 30 години, всъщност първи трийсет в живота на младата независима държава, чието рождение бе политически поздравено първо от България, ще наброим поне три истински „нови начала“. А е така, защото са с правно значение в междудържавното общуване. И винаги са предлагани от България. Първото и неоспоримо по своето позитивно значение бе в пионерската роля на България при признаването на държавната независимост на новата съседка (15.01.1992 г.); акт на правителството на Филип Димитров, с който бе проправен пътя към международното утвърждаване на тогавашната Република Македония. При това под нейното конституционно име, с лобиране впоследствие да бъде изоставено палиативното ѝ назоваване БЮРМ (Бивша югославска република Македония), което продължаваше реално да я обвързва в политическо напрежение с разпадащата се Югославия. В този сми-съл признаването бе и знак за защита на оповестения нов държавен статус на страната срещу неговите вътрешни и външни противници.

Сигнал за второ възходящо начало стана подписаната в края на миналия век (22.02. 1999 г.) Декларация между премиерите Иван Костов и Любчо Георгиевски, която даде шанс на проявеното тогава желание за пълноценно междудържавно общуване в духа на приятелството и добросъседството. Третото и отново безспорно ново начало бе означено с подписания от премиерите Бойко Борисов и Зоран Заев Договор за приятелс-тво и добросъседство (1.08. 2017 г.). Този Договор не само преутвърди и разви по-старата Декларация, но 18 години по-късно даде надежда и за евро и евроатлантическата интеграция на Република Македония. И сега, пет години по-късно, се говори за поредното „ново начало“, вече спрямо съседката с променено и не по българско настояване име, но с непроменима позиция на неприязън към България...

За незапознатите със сложния казус „Македония“, който повече от век и половина ан-гажира българското общество, а сега обвързва и две съвременни държави, упоритата последователност на София да не се примирява с хроничната дистанцираност на официално Скопие от приятелските „начала“, и да се стреми към заличаване на натрупаното напрежение между тях, вероятно изглежда неразбираема. Като още по-объркващо те намират противоречието между активното настояване от българска страна за евроинтеграция на Република Северна Македония и Западните Балкани, от една страна, и позицията на София за отлагане старта на преговорния процес със Скопие, от друга. Обяснението на тази привидна колизия обаче е лесно и всъщност много логично.

Чудя се, дали в Скопие, в Брюксел и във Вашингтон си дават сметка, че около милион и половина български граждани имат родови корени в географска Македония. Българско гражданство имат и над 120 000 хиляди българи, граждани на Република Северна Македония, макар че официално като българи те там не съществуват. Нещо повече, потомците на всички онези българи, които създаваха представителния образ на Македония през Модерната епоха и които днес в Скопие наричат етнически македонци, гордеят се с тях като създатели на „македонската Преродба“ (българският термин Възраждане бе заменен през 50-те години със сръбския Преродба) и като борци срещу османската власт, а и срещу сръбската между двете Световни войни (това там обаче не е на почит), са живели и живеят не там, а тук, в България. Или на Запад са забравили, че бежанските потоци на македонските българи от цяла Македония се насочват след въстанията и войните към майката-родина? Доктрината на македонизма ги обявява сега за част от народ, различен от българския. В случая проблемът е, че това отношение към потомците им е с измеренията на денационализаторски претенции спрямо живеещите в България и на грубо нарушаване на човешките права и достойнство на онези собствени граждани, които продължават да отстояват българския си произход.

Ако се вгледаме какво се случва в двустранните ни отношения между споменатите „начала“, периодичната им поява става неизбежна: не само защото добрите отношения между две съседни държави са най-разумния императив, или защото историческата им обвързаност е безспорна, а заради многовековната им единна, обща история извън съвременната държавност. В отложеното българско решение за старт на преговорния процес няма нищо „балканско“, каквито обвинения идват от Скопие и от „обърканите“ европейци, защото в своята същност то е израз на защита точно на европейските ценности. Дали е парадоксално и по „балкански“, ако настояваш твоят съсед да се придържа в двустранните отношения към фундаментални съюзни стандарти като добросъседство и приятелство, особено ако сте подписали такъв обвързващ договор? И да си недоволен, че в Скопие го принизяват до формален акт и го приемат, без намерение да го изпълняват, единствено като входен билет за Европейския съюз. Та нали уважението към договореното създава и поддържа взаимното доверие.

Нима е европейска ценност системното и тотално посегателство върху исторически паметници – религиозни, светски и на загинали във войните, само защото са трън в очите на властващата политическа доктрина? Някой би ли приел за „европейски стил“ съседът му, който очаква тъкмо от него подкрепа, да го залива медийно с политически дирижирана враждебност, подклаждаща вулгарен, понякога дори персонализиран език на омразата? Дали въобще е политически допустимо и морално това да става чрез официално разпространяваната фалшива теза, че България оспорва на Републи-ка Северна Македония правото на съвременна идентичност, различна от българската? Приемливо ли е кандидатът за желаното „да“ да бяга от двустранен диалог и чрез инсинуации и лъжливи тези да цели игнориране на двустранните проблеми чрез външна намеса? И да се надява на предопределено чуждо решение в своя полза?

Когато знаеш, че собствената ти интерпретация на миналото е некоректна, по евро-пейски коректно ли е да внушаваш в Брюксел и във Вашингтон, че тя е тъждествена на националната ти идентичност? И че неизбежните корекции в нея са заплаха тъкмо за идентичността ти, която иначе обявяваш за древна и непоклатима? При това без някой да я оспорва. А дали въобще е научно допустимо да твърдиш, че собствените ти исторически постулати са недосегаеми и непроменими, ако са очевидно неверни? Дори когато за „смокинов лист“ им служи настояване за право на мултиперспектив-ност в интерпретацията, но разбирана не в нейния научен и образователен смисъл, а като политическо право на дискурс, пренебрегващ фактите, историческите източници и преобладаващите тези в световната историография.

От такъв ракурс, дали в Европейския съюз и САЩ разбират, че като насочват критиката единствено към България, всъщност реабилитират Коминтерна, руските и сръбските интереси, Сталин и Тито, и онова идеологическо наследство, което е абсурдно отдалечено от научната прецизност, политическата коректност и европейските ценности? И че държавност, която е генетично обвързана със Сърбия и Русия, не може и май не иска да им обърне гръб? В този контекст намеците, че българската позиция е в тяхна услуга са абсурдни, защото България категорично подкрепи евроатлантическата интеграция на Република Северна Македония, за да ѝ помогне да се измъкне от старата си югокомунистическа орбита. А иначе Москва няма нищо против евроинтеграцията на Белград и Скопие, защото – при обвързващо ги с нея политическо наследство – те ще ѝ бъдат така необходимите „троянски коне“ в Европейския съюз.

Впрочем, дали въобще е демократично и европейско по дух непремереното критично отношение към страна – член на ЕС и НАТО като България, ако по геополитически причини, „неразбирайки“ я, се пренебрегват фундаментални европейски принципи като единство и солидарност? И дали е коректно, в същия смисъл, когато политици в САЩ се правят, че не са чували за дейността и оценките на американските протестан-тски мисионери в някогашната Османска империя, за създадената от македонските българи организация МПО (Македонски патриотични организации) и за нейния вест-ник „Македонска трибуна“? Или пък не знаят, че дори след Втората световна война меродавни американски издания и институции сочат българския характер на мнозинството от населението във Вардарска Македония? Допустимо е нашите съюзници и партньори да призовават към намиране на разумен компромис в политическото разминаване между София и Скопие, но далеч по-справедливо ще е ако адресират публично критиките си и към страната-кандидат, ако въобще ги има.

В съвременния свят рационалният подход е доминираща нагласа при решаване на проблемите. Затова, ако си представим политическа везна, отмерваща усилията на всяка от страните за преодоляване на проблематичното с конкретни инициативи и действия, може да преценим ясно състоянието на двустранните отношения 30 години след обявената държавна независимост на Република Северна Македония. Българското блюдо тежи, защото там са натрупани: първото признаване на младата съседка; спасителното ѝ снабдяване с горива при зимни условия, по време на гръцкото ембарго; дарение на липсващите танкове, оръдия и муниции за нейната армията; подкрепа при бежанската вълна от Косово с изграждане на бежански лагер, военнополева болница и дарени сглобяеми къщи; постоянна активност за създаване на необходи-мата за възходящо общуване договорно-правна база, завършена с Договора за приятелство и добросъседство; енергични усилия за връщане в европейския дневен ред на темата за интеграция на Западните Балкани и конкретно на Република Северна Македония; безусловна подкрепа за членството на страната в НАТО...

От тази гледна точка другото блюдо е леко и съвсем празно. Ако поставим обаче негативните действия на Скопие спрямо София като „товар“ на везната, тогава ситуацията се обръща диаметрално. Да приемем, че на българското блюдо е нашето временно „почакайте“, но дали то може политически да натежи над другото блюдо, където са: нестихващата антибългарска медийна кампания; натискът над местните българи; необоснованите претенции за „македонско“ малцинство в България; рушенето, заличаването, фалшифицирането и поругаване на български исторически свидетелства и паметници; препятствия пред българските инвестиции; недопускане на българска преса, литература и телевизионни програми; блокиране на започнатия строеж на ж.п. връзка между двете столици и въобще на транспортния проект Коридор №8; случаи на демонстративно изгаряне на българското национално знаме и на посегателства над българските дипломатически мисии; игнориране на Договора за приятелство и добросъседство...

Същността на проблема в съвременните двустранни отношения очевидно не се ограничава до някакъв несвоевременен исторически спор, както се опитват да внушават в Република Северна Македония. Историята обаче е важна, защото нейните антибългарски тези, превърнати в обществени нагласи, действат във всички сфери на между-държавното общуване. Харесвам мисълта на Жан-Пол Сартр, че „ние, хората, живеем в историята, както рибите във водата“, заради нейната всеобхватност. Миналото действително е част от нашата „жизнена среда“, но ако тази среда е исторически замърсена, тогава проблемът с общественото здраве става много сериозен. Нима ще пренебрегваме заради конюнктурни политически интереси екологията на духа, на съзнанието?

И ето, посещението на министър-председателя Петков в Скопие завърши безшумно, с цял куп въпросителни към адресираните до бъдещето добри намерения, и към енигмата как те ще се превърнат в реалност. „Новото начало“ се оказа някак сиво, познато и очаквано, вероятно като доказателство, че емоциите са прагматично овла-дени, или заради внимателното навлизане от дебютиращите премиери в нова поли-тическа територия. Намеренията им за икономическо оживление като ключ към разбирателството са по принцип добри, но и те имат неуспешна история, затворена меж-ду нереализираните „начала“. Няма как, обаче, да се постига нещо сериозно, ако пос-тавените за решаване задачи се извадят от тяхната „историческа рамка“ (Д. Ковачевски), защото няма да е ясно къде се е спотаило проблематичното и как да го прогоним. Въпреки, че главният му охранител е ясен: създадената в Сърбия и възкресена от Коминтерна доктрина на македонизма, вдъхновителка на агресивен антибългарс-ки национализъм и на политическа практика, неспособна да се отклони от югокомунистическото силово поле. Ако тя продължава да тържествува в Скопие, пренасянето на проблемите от недалечното минало в бъдещето, и по-лошо – в ЕС, е повече от сигурно. А и как точно ще се възстанови двустранното доверие, ако вместо да отхвърли „гласа на омразата“ новият премиер Ковачевски препоръчва неговото „снишаване“!

В Скопие упорито твърдят, че България е затръшнала пред тях вратата към ЕС, но всъщност тамошните политици сами крият европейския ключ от своите граждани, а и от себе си. Затворени в капана на идеологическите си фрустрации, те като че ли не разбират колко бързо е времето, в което живеем и как сами отдалечават желаното ев-ропейско бъдеще от незадоволителното настояще. Политически стимулираните разминавания в оценките за миналото, не бива да се превръщат в аргумент за отказ от неизбежния сериозен и отговорен двустранен диалог. При реални доказателства в Скопие за съществуването на политическа воля за измъкване от орбитата на постюгославизма и антибългарския национализъм, може да се окаже, че вратата към ЕС е вече отключена. Поредният жест от българска страна за това обаче ще е оправдан само при наличието на недвусмислени и международно санкционирани гаранции.

Няма друга държава, която повече от България би искала да види Република Северна Македония в Европейския съюз; да я види демократична, просперираща и освободена от бремето на силово натрапената ѝ фиксация в мита за нейната изключителност. Ако загрижените за бъдещето на младата ни съседка европейци и американци имат интереси, ние имаме и нещо повече – родствени връзки. Затова всяко начало на нормален диалог, дори най-формалното, е полезно. Но светло бъдеще без ясно минало няма как да има. Не може да има и „начала“ до безкрай. /БГНЕС

---------

Проф. Ангел Димитров, съпредседател на Съвместната мултидисциплинарна експертна ко-мисия по историческите и образователни въпроси на България и Република Македония. В периода 1992 – 1993 г. е генерален консул на България в Република Македо-ния. През 1994 г. става първият извънреден и пълномощен посланик на България в Скопие (1994 – 2001 г.). От 2012 до 2016 г. е извънреден и пълномощен посланик в Сърбия. Анализът е публикуван в L'EUROPEO