Проф. Кирил Топалов: Св. Климент Охридски в българската културна традиция през Възраждането

В българската културна традиция през Възраждането, а и до днес, наред с имената на създателите на българската азбука, просвета и култура Кирил и Методий и на св. Иван Рилски стои и името на Климент Охридски, като един от най-почитаните български светци – просветители и народни будители.

С личността и с делото си Климент Охридски изразява най-пълно връзката между двете книжовни школи – Плисковско-Преславската и Охридската. Заедно с едни от най-добрите ученици на Кирил и Методий – Наум и Ангеларий, прогонени от Моравия и намерили топъл прием в своята родина България, за която според пространното житие на Климент, съставено от Теофилакт Охридски, те „закопнели…, мислели и се надявали”, Климент поставя началото на Плисковско-Преславската, а след това и на Охридската книжовна школа.

Изпратен от българския цар в югозападната част на България – Македония, той създава за кратко време не само мащабно учебно дело (подготвя повече от 3500 учители, духовници и писатели), но и мощна книжовна школа, която оставя силна следа в българската средновековна култура. Най-силната част на тази следа е неговото собствено обемно литературно творчество, голяма част от което е запазена и до днес и е изследвано както от българската, така и от чуждестранната славистика. Разбира се, за компетентните специалисти е ясно, че делото на Кирил и Методий и техните ученици, най-видният от които е Климент Охридски, е първо българско, а по-късно, по своите резултати, то придобива и общославянско значение.

Като българско делото на Климент Охридски е възприемано и през епохата на Българското възраждане през ХVІІІ – ХІХ век. Основополагащи за проучването на този проблем са следосвобожденските изследвания на Йордан Иванов, Александър Теодоров, Цветана Романска, Маньо Стоянов и др., като едни или други страни от делото на Кл. Охридски се разглеждат в почти всички изследвания, посветени на дейността на Кирил и Методий и учениците им, особено в частта, посветена на създаването, спецификата и развитието на българските азбуки – глаголицата и кирилицата.

В своята „История славянобългарска“, в главата „Тук събрахме накратко имената на българските светци, колкото са просияли от българския народ в последно време“, първият български будител Паисий Хилендарски пише: „Деветият светец е Климент, охридски архиепископ, велик чудотворец. И досега неговите мощи почиват непокътнати в Охрид (…) Тия петима светци – Климент, Сава, Ангелария, Наум и Еразъм – живели във времето на свети Кирил и Методий. Родом българи, изучени били по елински и водели свят, славен и прочут навсякъде живот.“ Името на Климент Охридски като български архиепископ и светец се споменава и във всички преписи на „История славянобългарска“, както и в другите опити на съвременници на Паисий в Зографския манастир да се напише българска история. А в текста на един от тях – Йеросхимонах Спиридон – намираме и интересно сведение, че при построяването на този манастир имало и идея той да бъде наречен с името на великия охридски светец и чудотворец Климент. През Възраждането няма български учебник по история, в който да не е отдадена дължимата почит на делото на Кирил и Методий, а по повод на тях – и на най-близкия и най-видния им ученик и следовник Климент. В учебниците на Добри Войников и Димитър Душанов се подчертава обстоятелството, че Климент е изпратен от българския княз Борис да просвети българите в онзи край на държавата си и той за кратко време подготвя 3500 ученика.

Важна роля за популяризирането през тази епоха на образа и просветителската и апостолска дейност на Климент Охридски изиграва превеждането и отпечатването от архимандрит Партений Зографски през 1858 г. в цариградското списание „Български книжици“ на известното пространно Климентово житие, съставено още през ХІ век от архиепископ Теофилакт Охридски, което, макар и написано от висш византийски духовник, представя светеца като истински закрилник и учител на българския народ. Показателно е, че още в заглавието той е наречен „нашият отец Климент, български архиепископ“. Това житие не само става много известно, но и подтиква и други да се заемат с превеждането му. Черпейки данни от него, някои автори на учебници привеждат и други свидетелства за народополезната дейност на светеца. В двата учебника, които издава – „Кратък извод от българска история“ и „Българска история“ – Драган Манчов пише, че като изпратил Климент да бъде пастир и наставник на населението, българският цар му дал голяма свобода да проповядва и наредил на тамошния управител да му помага във всичко; че като управлявал Охридската област, Климент успял да изучи около 3500 ученика, да подготви четци, поддякони, дякони и попове, да изпрати около 300 души от тях в различни области на България, а самият той, като неуморен проповедник, съставил лесни и прости слова за всичките празници. Данни от Теофилактовото житие на Климент привежда в своя учебник по история от 1873 г. и Райчо Каролев: „Той учеше децата, като показваше на едни значението на буквите, като обясняваше на други мисълта на написаното, а на трети оправяше ръката да пишат, и нощем се трудеше, като се молеше, четеше и пишеше книги…“

Още по-живо и писателски е разказал всичко това Петко Славейков в своя вестник „Гайда“ през 1866 г.: „Много говорил с него благочестивият този цар за просвещението на България и облажавал царството си, че му било дарено такова добро от бога (…) Като видял, че народът в тази област съвсем не знаел словото божие, защото нямало по български поучителни слова и по-многото от българските свещеници умеели само да четат, без да проумяват гръцките съчинения, той положил нови трудове да срути тази стена на невежеството и сън на очите си не давал, защото само в грижите за народа си намирал храна и почивка за себе си.“

Възторжени думи за Климент Охридски като народен духовен водач, български учител и просветител казват по един или друг повод и Васил Априлов, Спиридон Палаузов, Георги Раковски, Тодор Бурмов, Марин Дринов, Любен Каравелов, Васил Друмев, Кузман Шапкарев, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, и много други български възрожденски дейци. От неговото дело се интересуват в научноизследователската си работа и много чужди слависти от ХІХ век, между които Вукол Ундолски, открил първи, през 1840 г., Климент като писател и утвърдил неговото авторство на редица произведения, Осип Бодянски, Измаил Срезневски, Пьотр Лавров, Павел Йосиф Шафарик, Юрий Венелин и др. Те подчертават българския произход на делото на Кирил и Методий и на техните ученици, сред които най-виден е Климент. Големият чешки учен от ХІХ век Павел Йосиф Шафарик, един от първите откриватели, наред с Ундолски, на Климент Охридски като писател, позовавайки се на най-старото му житие, определя Климент като българин, който заедно с Наум, Ангеларий, Сава и Горазд още от младите си години не само става близък с Кирил и Методий, но и ги съпровожда в целия им апостолски път. Шафарик излага подробно мисията на Климент в Македония, където е изпратен от българския цар Симеон, за да разпространи сред българското население и в тази част на българската държава светлината на знанието и на християнската вяра, посочва и някои от по-важните произведения, посветени на светеца.

По време на своето пътуване из Македония в средата на ХІХ век руският славист Виктор Григорович открива и събира много български книжовни паметници, сред които и текстове, свързани с широкия народен култ както към Кирил и Методий, така и към личността и делото на Климент, които публикува в руския научен печат. Григорович е намерил житията и службите, които Теофилакт Охридски е посветил на Климент, като някои пасажи от тях е изследвал съпоставително с гръцкия оригинал, съобщава за молитви към светеца, които е открил, за негови икони, описва свързани с него надгробни и други надписи, неговите мощи в охридската църква „Свети Климент“ и др.

Култът към Свети Климент Охридски изиграва важна роля и в борбата на българския народ в средата на ХІХ век за отделяне от Фенерската патриаршия и за възстановяване на независимостта на Българската църква, загубена при падането на Балканите под османско владичество през ХІV – ХV век. Голям е приносът в това отношение на труда на Тодор Бурмов „За началото, разпространението и утвърждаването на християнската вяра между българите“, публикуван в цариградското списание „Български книжици“. Правейки компетентен преглед на книжовната дейност на Климент, той изтъква огромната, решаваща роля на делото му за окончателното християнизиране на българския народ в Македония, като подчертава, че този успех се дължи не само на неуморната му и разностранна апостолска дейност, но и на факта, че неговите поучителни слова са били „прости и ясни и за най-простия българин“. Марин Дринов и Гаврил Кръстевич разглеждат, понякога спорейки, въпроса за възникването, дейността и по-късно унищожаването през 1767 г. на Охридската българска архиепископия от Цариградската патриаршия и за ролята на Климент за създаването, развитието и огромното значение на Охрид като втори духовен, религиозен и политически център на българската държава в продължение на цяло хилядолетие, а по времето на цар Самуил – и като единствен център.

Изследователите са посочвали многократно, а и прегледът ни до тук показва, че през Българското възраждане култът към св. Климент е почти неотделим от този към неговите учители св. св. Кирил и Методий и че датите на този култ – 27 юли, денят на смъртта на светеца през 916 г., както и 25 ноември – сливане с празника на Св. Климент Римски, чиито мощи са открити и донесени от Кирил и Методий и учениците им в Рим, се честват, особено в Македония, със същата тържественост, както и 11 май, празникът на Солунските братя.

Известно и обяснимо е също така, че през Възраждането най-силно, всенародно и емоционално паметта на Климент се чества в Македония, и особено в Охрид – центъра на неговата дейност и на създадената от него Охридска книжовна школа.

Обяснимо е защо култът към свети Климент е най-емоционално поддържан в Охрид и Охридско, и въобще в Македония. Макар и да не е роден в този древен български край, Климент посвещава най-зрелия период от живота и дейността си, самостоятелната си изява като духовен, културен, а и политически апостол на новата, християнската българска държава, като пратеник на върховната власт на тази държава – самия цар Симеон, именно в този последен, но и така важен етап от живота си. Той е облечен не само с духовната, но и с политическата власт в този отдалечен от центъра в Преслав, но така важен за държавата български район, който има изключително важно геополитическо и военно-стратегическо значение и към който Византия винаги е проявявала нескрити апетити. Неслучайно царят нарежда на местните управители да се подчиняват на Климент – той е истинският негов политически „пълномощник“ в Македония. В съзнанието на македонските българи споменът за него се допълва от историческия или легендарен спомен за великия и трагичен цар Самуил, когато Охрид е столица на Западното българско царство и седалище на Българската патриаршия. А тази народна памет се допълва и от друг исторически и легендарен спомен – за независимата Охридска българска архиепископия от края на царуването на Самуил и окончателното завладяване на България от Византия, чак до ликвидирането на тази архиепископия през 1767 г.

Затова споменът за дейността на свети Климент е главният фактор, наред с донесените и утвърдени от самия него и в този край на отечеството памет, почит и чувство за сродство с българските първоучители Кирил и Методий, за постепенното изграждане и затвърждаване през вековете на българското етническо съзнание, или, казано на по-съвременен език, на националната идентичност на българите от Македония. /БГНЕС

-----------

Проф. Кирил Топалов, литературен историк, писател и дипломат. На 21 ноември проф. Топалов беше награден с годишната държавна награда „Свети Паисий Хилендарски“ от премиера акад. Николай Денков. На 25 ноември е празник на свети Климент Охридски и патронен празник на Софийския университет, който тази година навърши 135 години. Анализът на проф. Кирил Топалов е предоставен специално на Агенция БГНЕС.