Историята на балканското културно и политическо развитие е немислима без онзи тип дейци, които нашите народи справедливо нарекоха Апостоли. Това определение, носещо смисъла на мъченик, спасител, учител, духовен будител и жертвоготовен борец, приляга още на най-ранните възрожденци, сред които безспорно най-внушително се откроява фигурата на Паисий. Открил драмата на историческата съдба на своя народ, опознал неговото настояще и прозрял в бъдещето му, хилендарският монах превърна преди 260 години своята малка книжка „История славеноболгарская” в манифест на настъпващата нова епоха, върна историческата памет и достойнството на българина, конституира неговата идентичност и го пробуди за нов духовен и политически живот.
Възкресяването на спомена за някогашната българска държава се превръща в силен импулс за пробуждане и бързо развитие на българското национално съзнание, свързано с чувство за принадлежност към една народностна общност, обединена от език, територия, историческа съдба, духовна и материална култура. А това е първата и най-необходимата предпоставка за излизане от гибелната анонимност на дотогавашното съществуване на българския народ сред многонационалното море на една крайно изостанала варварска империя и за решително поемане по пътя на свободно и пълноценно развиващите се европейски народи. По своята сила и по мащабността на историческите си резултати тази идея има само един аналог - делото на Кирил и Методий и техните ученици за духовното и политическото спасение и развитие на славянството.
До идеята за написване на творбата си Паисий достига в резултат не само на преките си житейски наблюдения и на прочетените книги и ръкописи, които е намирал в богатите атонски манастирски книгохранилища и в църкви и манастири из България, но и на оживените полемики между атонските монаси, в които са намирали израз все по-засилващите се противоречия в интересите на пробуждащите се за нов духовен и политически живот балкански народности, независимо от обединяващото ги православие. Националната идея се оказва по-силна от религиозната, а в споровете между образованите монаси най-голяма доказателствена мощ са имали историческите аргументи. Ето защо и в началото на своето произведение Паисий поставя въпроса за необходимостта от познаване на историята. Първият от двата увода, с които започва „История славеноболгарская”, е озаглавен „Ползата от историята". Верен на тогавашната традиция историческите съчинения да започват с подобни уводи, българският книжовник трансформира средновековната догма за суетността и изменчивостта на човешката съдба в оптимистичната идея, че злото не е вечно, че онеправданите народи могат да имат и по-добра участ. Но истинското му послание към тях е вторият, оригиналният му увод, озаглавен „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история". Тук вече говори не толкова проповедникът и учителят, колкото будителят и апостолът. Той се обръща към тях с неподправената сърдечност на искрена приятелска беседа, разчита не на наставлението, а на съпричастието, стреми се не да подчини чуждото мнение, а да намери разбиране.
Но тонът на интимната беседа се променя рязко, когато неизбежно се появява темата за волното или неволно отродяване и отцеругателство. Опитният оратор най-напред констатира факта: „А които не обичат да знаят за своя български род, но се обръщат към чужда култура и чужд език и нехаят за своя български език, а се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи..." След което логично идва гневният му упрек, който обаче звучи по-скоро като стон, отколкото като ругателство: „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?..." Не омраза, а дълго събирано огорчение и голяма болка са родили острия тон и обръщенията „неразумни", „юроде" (слабоумни), „безумни" и др. Паисий познава и владее въздействащата сила на образното слово: „Но поради що ти, неразумни, се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език?..."
Като проникновен народопсихолог, Паисий намира най-силните си аргументи в битов и библейски, но най-вече в исторически план: „Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци. От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език...".
Още тук, в предисловието, Паисий изразява една своя важна идея, която ще намери разгърнат израз малко по-нататък, в самото историческо изложение. Достойнството на един народ и на една държава се изгражда и мери както с политическите, така и с духовно-културните му завоевания, с развитието на неговата книжовност. Така съвсем ясно, логично и разбираемо за всички Паисий не само изяснява подбудите си за написването на историята, но успява да доведе и своите читатели и слушатели до осъзнаването на важността на предприетия от него труд.
В същинската част на своя труд Паисий проследява политическата и културната история на българите от най-древни библейски времена (от легендарния Потоп) до падането на България под османско владичество. С нескрита гордост изтъква българите като най-многоброен и най-силен сред останалите славянски народи, на които чрез своите книжовници Кирил и Методий дава писменост и култура.
Паисий ясно е съзнавал, че историята на един народ не е само летопис на войни и междудържавни съперничества. В духовната атмосфера на Света гора, сред многобройните български книги в хилядолетните манастирски книгохранителници, несъмнено подтикнат и от усърдието на другите да събират, изучават, издават и изтъкват при всеки повод известното за своите светци и духовни наставници, той отделя в своя труд специално внимание на културната история на българския народ. На чуждите хвалби с божи угодници и бранители на православната вяра той противопоставя нещо несравнимо по-голямо - делото на солунските братя Кирил и Методий и техните ученици и последователи. Озаглавява първата част в този дял съвсем лаконично: „За славянските учители", знаейки много добре, че силата на убеждението не е в многословието, а в значимостта на фактите. Посочва категорично българския характер на делото на славянските първоучители: те създават азбука на български език и на същия език превеждат най-важните богослужебни книги, които донасят светлината на знанието и на християнското учение не само на българите, но и на моравците, русите, сърбите и други славяни. „Така от целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщение. При все че москалите, русите, сърбите и други се хвалят, че те по-напред са приели славянските букви и кръщението, не е така. Не могат да представят за това никакво свидетелство." Паисий се противопоставя на опитите, които още тогава се правят, да се омаловажи българският характер на това велико дело, да му се придаде някакъв безличен „славянски" облик: „Целият народ и четиримата патриарси, Ерусалим, Синая, Света гора - всички говорят болгарска или воргарска книга, а не сербска или словенска." Възразява категорично и срещу опитите да се унижава достойнството на съвременните му българи, жертви на жестока историческа съдба: „Някои от русите и немските сърби се подиграват и ругаят българите, че са прости и некнижни в писането. Но тия руси и сърби да благодарят на бога, задето ги е опазил от агарянското робство и гръцката архиерейска власт, от която българите страдат." Затова не смята за излишно, нито за нескромно, да подчертае отново, че „българите по-рано от всички славянски народи приели православието, по-рано имали свой патриарх и цар и започнали да четат на своя език."
В духа на идеите на просвещенския XVIIІ век той се стреми да внуши дълбок респект и искрено уважение към книжовника - учител, просветител и духовен наставник, към сътвореното от него народополезно слово и дело. Красноречив израз на това негово схващане е и самото използване на думата „учители" в озаглавяването на този дял - убедително потвърждение на изказаната един век по-късно максима, че Средновековието завършва тогава, когато думата „учител" започва да измества думата „светец".
Своята „История славеноболгарская” Паисий завършва така, както я започва - като приятелска беседа с близки хора, пред които могат да се споделят интимни неща: както за липсата все пак на системно образование („Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах"), така и за усилието да се преодолеят измъчващите го болести („Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах, така и от стомах много време боледувах - това презрях поради голямото желание, което имах."). Разбира се, най-важно в послесловието е признанието за вътрешните подтици, довели до създаването на такъв епохален труд. Воден от съзнанието за голямата отговорност, която носи предприемането на подобни дело, той споделя като че извинително: „Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе." Сякаш неуверен, че ще получи опрощение за своята дързост, той намира за необходимо отново да припомни укорите на „сърбите и гърците", че българите нямат своя история. Паисий е далеч от мисълта да придаде на извършеното ореол на някаква изключителност. Напротив, той се чувства задължен да обясни ясно и подробно, че е претърсил „всички светогорски манастири", че две години е събирал „по малко от много истории" не само в Света гора, но и в „немската земя", че е започнал историята си в Хилендарския манастир, но поради „голям смут и несъгласие между братята" за неплатени данъци я е обогатил и завършил в Зографския, където намерил „още много сведения и писания за българите"... Тук намираме и единственото свидетелство за неговата възраст - през 1762 г., когато е завършил историята си, е бил 40-годишен. /БГНЕС
-----------
Проф. Кирил Топалов, литературен историк, писател и дипломат. Пред цариградските българи в Българската Екзархия в Истанбул бе представена изложба на БАН за делото на Свети Паисий Хилендарски. Текстът, който БГНЕС публикува, е част от лекцията на проф. Топалов посветена на автора на „История славеноболгарская“.
Изложбата "300 години от рождението на Паисий Хилендарски и 260 години от написването на "История славянобългарска" е подготвена от Централна библиотека на БАН по инициатива на посланика на България в Турция Ангел Чолаков и със съдействието на Генералното консулство в Истанбул.
