Проф. Кирил Топалов: Всяка Ботева творба е една дълбоко изстрадана болка

На поета, публициста и революционера Христо Ботев съдбата отреди особена роля: да даде с гения и с делото си смисъл на една цяла епоха и да се превърне завинаги в най-висша духовна мярка на нацията. Той има щастливия жребий на най-великите личности в човешката история - съдбата му бе определила не само голяма мисия, но и изключителен личностен и исторически шанс да я осъществи. Начинът, по който се формират интелектът и характерът му, обстоятелствата, които изграждат неговия кратък, но протекъл с мълниеносен блясък и вулканична сила млад живот, предопределят неизбежно и съдбата му. Като истински месия, той не би могъл да не каже това, което е казал, да не извърши онова, което е извършил, и очевидно - да завърши своя път по друг начин, освен на кръста на народното страдание. Затова той бърза и да остави своите послания до съвременниците и потомците, бърза да направи своите равносметки със света, който след него трябва да стане малко по-добър. Първата, най-човешката равносметка той прави с най-близките си - с майката, с брата, с либето; втората - с обществото, с това “царство кърваво, грешно”, а третата - с времето и историята, с идеята за смисъла на човешкото съществуване.

Ботев остави след себе си едва двайсетина стихотворения, но те го нареждат сред най-великите поети на човечеството. Родено от могъщ талант, неговото поетическо творчество е висш образец на превръщането на най-големите проблеми на времето в дълбоко лични вълнения и в гениални художествени творби. Драмата на цяла една епоха е преминала през сърцето на поета, превърнала се е в негова лична човешка, гражданска и творческа съдба и е дошла до нас като съкровена изповед. Всяка Ботева творба е една дълбоко изстрадана болка, една ясно осъзната и категорична личностна позиция. В “До моето първо либе” борецът подчинява най-човешкото си право - правото на обич - на голямата си любов към народа и свободата, в “Елегия”, “Борба” и “Моята молитва” бичува тъмните социални сили и духовната убогост, поддържащи царството на насилието и лъжата, в “Патриот” и “В механата” жигосва фалшивото патриотарство, а с “На прощаване”, “Хайдути”, “Пристанала”, “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски” ни повежда към чистилището на подвига, за да усетим диханието на онова величие, което носи със себе си единствено саможертвата.

Ботев не идва на празно място в българската литература. Но той дава нови идейни и естетически измерения на вече създадената традиция от Раковски, Славейков, Чинтулов и други възрожденски поети, прави я съвременна за вечни времена, вдъхва ѝ чрез гения си безсмъртие. Величието и силата на Ботевото литературно дело иде от пълното му сливане с жизнената съдба на поета, от факта, че то е изповедно, искрено, творчество на големи мисли и чувства. Близка до народната песен, Ботевата поезия заема най-ценните й художествени качества, за да ги извиси на ново, много по-високо естетическо равнище. В тази поезия е силен полъхът на революционната романтика и тя нарежда своя автор сред най-великите поети на човечеството - Байрон, Хайне, Пушкин, Петьофи, Мицкевич... Христо Ботев сътвори новаторска поезия, която сама стана начало на най-трайната традиция в българската литература - на нейната демократичност, национална самобитност и съзвучност на общочовешките хуманни вълнения.

Има писатели, за които приживе се пише много, но след смъртта си бързо се забравят, или, както го е казал народният поет Иван Вазов - “И много имена и лесна слава годините без жал ще изметат...” С едно-две изключения никой не е споменал Ботев приживе като писател (поетът на хъшовете е бил Стефан Стамболов, с неговата песен „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“ и Ботевата чета тръгва от Козлодуй към Балкана), но за сметка на това през изминалите почти век и половина от неговата гибел се натрупа цяла планина от изследвания върху живота и творчеството му. Едва ли обаче има друг български писател, за когото да е писано толкова много, а да е казано толкова недостатъчно. Както се случва с всеки голям национален мит, името му е изкористявано от политически подбуди, за свое знаме са го използвали полярно противоположни политически сили, приписваха му се никога не писани от него, иначе идеологически атрактивни и манипулативни текстове. Така например българската наука отдавна доказа, че Ботев никога не е писал „Символ-верую на българската комуна“, че това е фалшификат, изфабрикуван от Георги Бакалов и Величко Попов, че текстовете в тази мистификация почти дословно повтарят тезисите на Третия комунистически интернационал, но някои български издатели и много български учители продължават да публикуват или преподават в училище този текст. Продължават да се разпространяват и легенди за неговата смърт – от вражески куршум ли е загинал, или от ръката на свой четник… Съзнателни фалшификатори го изкарват (заедно с Левски и Раковски) масон, измислят несъществуващи негови срещи с европейски политици и революционери и техните измислици се тиражират по хартиен или електронен път…

Пътуването към Ботевия свят е безкрайно и многопосочно, защото е пътуване в един истински, уникален художествен и интелектуален космос. То започва още от люлката на всеки българин и го съпровожда през целия му живот, така както за българското общество започна в най-ранните му следосвобожденски години и ще бъде един от неговите вечни духовни ориентири в пътя му към бъдещето. /БГНЕС

-----------

Проф. Кирил Топалов, литературен историк, писател и дипломат. Той е автор на няколко книги за Христо Ботев. Неговият анализ е направен специално за БГНЕС. Днес се навършват 175 години от рождението на Христо Ботев.