Проф. Попов: Външната политика не е кръжочна самодейност, институциите трябва да говорят на един глас

Липсва външнополитически дебат, това е голям дефицит на предизборните кампании в България. Това заяви в интервю за БГНЕС проф. Здравко Попов, дипломат от кариерата и основател на Дипломатическия институт към МВнР.

„Може би има някакъв партиен инстинкт, че външнополитическите теми и проблеми не са електорални, т.е. с тях не се привличат гласове. Голяма част от гражданите не се интересуват от външна политика. Това намалява до голяма степен участието на партиите в подобни дебати“, смята проф. Попов.

Според него у нас темите от външната политика на страната не са водещи не само за политиците и партиите им, но и за медиите.

„Твърде малък е процентът външнополитически въпроси, с които да се информира населението на страната ни, да се оформят дебати, да се направят анализи. Твърде малко време отделят медиите за подобен тип проблематика. Погледнато отстрани, България е повече затънала в битовите си въпроси, личните си проблеми, на тук и сега. Наистина изглеждаме малко провинциално. Това е голям недостатък. Съвременният свят е така взаимообвързан, че международната проблематика, до голяма степен, е част от вътрешната проблематика на обществата. Ако ние не се ангажираме с разбиране, с разясняване и информиране по международните въпроси, то до голяма степен оставаме неведоми относно мястото на страната ни в глобалния свят“, категоричен е проф. Попов, според когото ниската грамотност на обществото по тази тема води до дефицит на знания за това какво представлява съвременният свят и какви са основните му движещи сили.

Ако човек се заслуша в предизборното партийно говорене, смята професорът, ще остане с впечатление, че темата за Европейския съюз е водеща и дори на моменти доминираща. Пандемията също допринася всеки ден да говорим за Европа, като част от начина, по който се справяме с нея. Това обаче не е съвсем така. „Ние не виждаме някакъв задълбочен, аналитичен сериозен дебат по европейските въпроси. Нямаме дори експерти, които да присъстват ежедневно в публицистични предавания за бъдещето на Европа, на ЕС, различните скорости, кризите и проблемите“, допълни още проф. Здравко Попов.

По думите му, в навечерието на изборите у нас, има само две партии, които имат артикулирани и детайлизирани външнополитически програми и доктрини – БСП и „Демократична България“. „Всички останали партии имат някакви откъслечни, частични елементи, които засягат международната политика и външнополитическата ориентация на България“, смята той и допълва: „Този въпрос е важен – доколко партиите имат готови продукти, които лесно могат да превърнат в инструменти за управление, в управленчески политики“.

До голяма степен, смята още професорът, предизборните външнополитически програми са функция на по-големи координатни системи, които биха могли да се групират в три групи. Едната е външна политика в координатната система на националните интереси и националните ценности. Втората са доктрини, които са в платформата на съюзни интереси и ценности, например следване на международни организации, в които България е член – НАТО и ЕС. Третата координатна система може да бъде определена като класическа или по-малко модерна, която е с идеята, че страната ни трябва да има „Голям брат“, покровител. „На езика на институциите е стратегически партньор. Дали това ще е Вашингтон или Москва, няма никакво значение“, смята проф. Попов, според когото елементи и от трите могат да бъдат видени в програмите на партиите у нас.

Той подчерта още, че слабото застъпване на темата за външната политика може да се дължи и на дефицит на кадри. „За да имаш добра външна политика, трябва да имаш хората, благодарение на които тя е възможна да се реализира практически“, категоричен е той. Според него този дефицит е едновременно и в партиите, и в държавата и нейните институции. Такъв проблем обаче той вижда не единствено в сферата на външната ни политика, а в държавната администрация като цяло.

„Има една стара мечта и тя е класическа: независимо от възгледите на партиите, трябва да има някакъв принципен консенсус по външната политика и сигурността. Това са две големи държавни политики и там трябва да има консенсус, но това мисля, че е утопия. Видяхме в една Америка, където дълго време се запазваше тази институционална приемственост във външната политика, независимо кой е на власт – републиканци или демократи. Има гласен или негласен консенсус относно американските глобални интереси и начина, по който да се преследват в света. Това нещо вървеше в продължение на много години – след Втората световна война, по време на Студената война, падането на Берлинската стена и т.н. Приемствеността изглеждаше сякаш нещо свещено. С идването на Доналд Тръмп и този въпрос се оказа проблематичен. Той успя да проблематизира идеята за приемственост и постави под въпрос този невидим консенсус“, разказа още проф. Здравко Попов.

„От една страна партиите имат някакви специфични виждания за начина, по който трябва да се провежда външнополитическото поведение и курс на една страна. От друга страна обаче, има институционална експертиза, с която трябва да се съобразяват. Това обикновено е най-вредно, да не се съобразяваш с това, което наследяваш. Това не се прощава в международната среда, има принцип на приемственост“, допълни още той, а за българската политическа действителност добави: „Хубаво е да говорят в един глас президентът на страната, министър-председателят, председателят на Народното събрание, министърът на външните работи. Ние сме били свидетели на случаи, когато президентът защитава един възглед, а на противоположен е министър-председателят. Дори се оказва, че и външният министър има някакъв друг възглед. Това говори за известен тип аматьорство във външната политика и възприемането ѝ като един самодеен кръжок“. /БГНЕС