Европа се нуждае от хуманна и прагматична стратегия, а не от тази изпитана и неуспешна тактика на предоставяне на парични средства на авторитарни режими.

Европейските правителства отново започват да се тревожат относно въпроса с миграцията. Досега през тази година са регистрирани близо 120 000 "незаконни" мигранти. Повечето от тях са преминали през Тунис и Либия и са се отправили към Италия. Това е най-високият брой от 2017 г. насам, годината след като ЕС - страхувайки се от популистка реакция - сключи съмнителна сделка с Турция, насочвайки 6 млрд. евро към Анкара в замяна на съгласието на турския президент Реджеп Тайип Ердоган да попречи на 3,5 млн. бежанци, повечето от които разселени от войната в Сирия, да достигнат територията на ЕС.

Този път лидерите в някои държави, като Австрия и Германия, се опасяват от нова националистическа реакция. Крайнодясната партия "Свобода" води в проучванията на общественото мнение в Австрия, а подкрепата за крайнодясната "Алтернатива за Германия" е голяма на местните избори в Германия. Италия вече е управлявана от антиимигрантската крайна десница, въпреки че, както установява премиерът Джорджa Мелони, която дойде на власт миналата година с обещанието да намали мигрантския поток, едно е да призоваваш за морски блокади, когато си в опозиция, друго е да се справиш с проблема, когато си на власт.

Сега европейската миграционна главоблъсканица продължава да е в задънена улица, както е била от средата на 2010 г. насам. Не успявайки да преодолеят вътрешните си разногласия и да се споразумеят за система, която да балансира между хуманното управление на границите и "преместването" на търсещите убежище в рамките на ЕС, сега правителствата отново се опитват да разтоварят проблема, като го възлагат на по-бедните страни в замяна на пари.

Някои твърдят, че подходът на Турция, макар и спорен, работи добре. Турция обаче е изключение, а не правило. Тази сделка не само беше в интерес на Ердоган, както финансов, така и политически - предвид подкрепата на Анкара за сирийската опозиция - турската държава има капацитета да приеме милиони бежанци. Нито една друга транзитна държава или държава на произход (на мигрантите) няма същия капацитет или желание, нито пък ѝ е предложена същата сума пари.

И все пак тази реалност не пречи на ЕС да се опитва да повтори експеримента с редица страни от Северна и Субсахарска Африка. Миналия месец Мелони, отиващият си холандски министър-председател Марк Рюте и председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен пътуваха до Тунис, за да подпишат с тунизийското правителство миграционен пакет в турски стил. Той е на стойност 255 млн. евро за Тунис (105 млн. евро за оборудване и обучение и 150 млн. евро за финансова подкрепа) плюс обещанието за още 900 млн. евро, при условие че страната постигне споразумение с МВФ.

В известен смисъл това е продължение на съществуващата политика на ЕС за сключване на споразумения за сътрудничество в областта на сигурността и военното сътрудничество с някои африкански държави. Това се прави с надеждата, че засилването на капацитета за справяне с тероризма и укрепване на границите на въпросните страни, ще понижи миграцията към ЕС. Но този подход с право предизвика осъждането на гражданското общество и организациите за защита на правата на човека, възмутени от мъченията и злоупотребите, на които са подложени мигрантите, върнати или задържани в Либия.

Тунис, под ръководството на президента Кайс Саид, също наскоро се върна към авторитаризма, като разпусна парламента и потисна инакомислието. Режимът се насочи към мигрантите, като в някои случаи изтласкваше хората обратно в пустинята без вода и храна. По ирония на съдбата Саид изповядва същите конспиративни теории за заплахата от демографска подмяна на мигрантите от Субсахарска Африка, подобно на крайната десница в Европа и САЩ.

И все пак, ако целта на най-новата миграционна политика на Европа е същата както винаги - да запази границите на Европа затворени - то нейният подход е нов. Съзнавайки добре, че отпускането на безусловни парични суми на лидер като Саид крие рискове, Брюксел смени темата от ограничаване на миграцията чрез мерки за сигурност на границите към привидно справяне с икономическите проблеми, които на първо място карат хората да напуснат страните, в които са родени.

Брюксел остава сляп за ползите, които общността би извлякла от миграцията, а вместо това се ограничава до прилагане на изпитаната и неуспешна формула за изпращане на средства в страните на произход с надеждата, че в резултат на това миграцията ще спре.

Това беше основната мисъл на конференцията в Рим, организирана от Мелони и съвместно със Саид, в която участваха лидери от Сахел, Африканския рог и Персийския залив (от които се очакваше да предоставят парични средства), както и регионални организации, международни финансови институции и институции на ЕС.

Еднодневната среща постави началото на т.нар. "Римски процес", който се простира отвъд сътрудничеството в областта на сигурността и включва социално-икономическото развитие, заетостта, образованието, енергийния преход и адаптирането към климата. Почти нищо обаче не беше казано за правата на човека или хуманитарното право, да не говорим за по-широките политически права и свободи. Акцентът беше по-скоро върху суверенитета на участващите държави, което означава, че европейските правителства нямат нито основание, нито право да се месят във вътрешните работи на южните си съседи.

В свят, в който авторитарни сили като Китай и Русия все повече започват да налагат своето влияние в Африка (и другаде), Европа от известно време се тревожи как да продължи да оказва подобно влияние. Традиционните политики, при които помощта на ЕС за развиващите се страни се изразяваше в реформи в областта на демокрацията и правата на човека, загубиха своята сила, тъй като играчи като Китай започнаха да предоставят инвестиции и помощ без политически обвързаности. Водени от страха от миграция от Африка, европейските правителства сега рискуват да възприемат китайската тактика: икономическа помощ, отделена от политическите и управленските реформи. Китай обаче е географски много по-малко засегнат от политическата нестабилност в африканските страни, която неизменно избухва, когато правата се нарушават и репресиите прерастват в протести. За Европа отказът от правата и закона е не само безпринципен, но и неморален. Той дори не е прагматичен. /БГНЕС

---------

Натали Точи за "Гардиън"