През август 2018 г. изненадващо предложение се появи сред обществеността в Косово и Албания – териториална размяна между Косово и Сърбия, за да се решат веднъж завинаги проблемите между двете страни. Президентите на Косово и Сърбия, Хашим Тачи и Александър Вучич, и министър-председателят на Албания, Еди Рама, бяха на една и съща позиция по отношение на предложението.
Слухът, че администрацията на Тръмп стои зад това, се разпространи веднага, най-вече от неговите критици в региона. Не помогна и това, че съветникът по националната сигурност на президента Доналд Тръмп, Джон Болтън, показа подкрепата си. Въпреки това различни членове на администрацията на Тръмп отрекоха твърденията, че предложението идва от тях, а дори Болтън години по-късно каза, че местните лидери са представили плана на правителството на САЩ. Местните медии посочиха фондация "Отворено общество" като мозъка зад тази идея.
Ако такова решение беше приложено тогава, това щеше да се окаже кутията на Пандора в деликатен регион с крехко статукво, създавайки прецедент за Босна, други части на Балканите и дори в Европа, връщайки чувствителните теми, замразени отдавна. Потенциалът за етнически конфликт беше налице и с предприемането на този опасен експеримент верижната реакция, която щеше да започне, щеше да има последици за целия континент.
Имаше само един лидер, който сам се изправи срещу тази перспектива. Бившият министър-председател на Албания и настоящ опозиционен лидер Сали Бериша, консервативен държавник с дългогодишен опит в политиката и несравними познания в геополитиката, се обяви високо и остро срещу корекциите на границите в региона и по-специално между Републиката на Косово и Република Сърбия.
Веднага след като идеята започна да циркулира, Бериша, в съответствие с позициите, които по-късно ще заемат Германия и Франция, стана първият, който подчерта, че „размяната на територии е сръбска идея, която те винаги са търсили с патологична настойчивост, още преди обявяването на независимостта на Република Косово. Истината е, че в случая Сърбия иска да търгува, да използва албанските територии като пазарен продукт, тъй като е загрижена за все по-голямото пробуждане на националното самосъзнание сред албанците. Всяко споразумение и всяко решение трябва да бъде споразумение между две независими държави, които взаимно признават териториалната цялост.”
Няколко месеца по-късно посланикът на САЩ в Косово Филип Коснет заяви, че Вашингтон никога не е насърчавал каквато и да е идея за промяна на границите. „Ако искате мирно споразумение, трябва да седнете и да говорите с опонента си“, каза тогава американският посланик.
Благодарение на силната опозиция от страна на лидери като Бериша в Албания, различни политически актьори в Косово, Германия и впоследствие гласното отхвърляне от страна на Съединените щати, идеята за териториална размяна беше изоставена.
След този епизод идеята за „Минишенген“ или "Отворени Балкани" беше представена като алтернатива на Берлинския процес, инициатива за междуправителствено сътрудничество, свързана с бъдещото разширяване на Европейския съюз. Докато последният имаше надзора и необходимите гаранции, осигурени от Германия и други европейски страни, първият включваше само Албания, Сърбия и Македония, с неохотното участие на Черна гора и със сигурност щеше да доведе до сръбско господство в региона. Съединените щати - или най-малкото Държавният департамент - изглежда отново подкрепят тази нова идея, с много смесени сигнали, идващи отвъд Атлантика. Натискът върху Косово да се присъедини се увеличи, въпреки че Сърбия отказа да признае независимостта му и се опита да наложи волята си в региона.
Независимо от това, от нищото, през август 2023 г., когато войната в Украйна навлезе във втората си година, инициативата „Отворени Балкани“ беше обявена за мъртва от албанския премиер и други фактори в региона, връщайки се отново в ръководения от Германия Берлински процес. Анализатори и местни политически актьори, когато обясняват непоследователността в американската външна политика, повдигат въпроса за многото течения в американското правителство, често противоречащи едно на друго, с различни цели и методи. Това са само два примера, при които липсата на американско лидерство и небрежното експериментиране на определени сегменти от американската бюрокрация можеха да възпрепятстват трудно спечеления напредък в региона.
За пореден път Сали Бериша, представляващ албанската десница, беше водещият глас на Балканите, настояващ срещу процес, който имаше благословията на Русия и който би дестабилизирал Балканите, увеличавайки руското влияние. Това беше последната от поредица държавнически позиции, които Бериша заемаше през дългата си кариера, включително неуморната му работа за вкарване на Албания в НАТО и започване на процеса за присъединяване към ЕС. Той също така включва неговата последователна проамериканска и прозападна политика, неговата далновидност за намаляване на енергийната зависимост от Русия чрез лобиране и изграждане на Трансадриатическият газопровод и много други инициативи, за които той не получи подобаващо признание.
Бериша, консервативните гласове от неговата партия и правителството на Косово бяха оставени сами в продължение на много години в опозиция на опасен план, който щеше да позволи на Русия бавно да узурпира лидерската роля на Съединените щати на Балканите. В крайна сметка те се оказаха прави. Прозападната албанска десница има наследството да бъде от правилната страна на историята през последните десетилетия. Дори в лицето на необяснимо изоставяне от своите съюзници, тя винаги е упорствала с достойнство и високо вдигната глава. Правеше го дори когато след десетилетия на преследване на десницата комунистите намериха убежище на Запад след падането на Берлинската стена.
В региона липсват лидери от ранга на Бериша, които могат да осигурят дългосрочна стабилност и които имат капацитета да заемат позиция в деликатни моменти. Създадените в „лаборатория“ лидери никога не могат да заменят истинските, чиято важност, опит и умения за вземане на решения стават първостепенни, особено в нестабилните региони. Една от грешките, които Западът прави често, е да подкрепя грешните лица или групи и това има последствия, за които всички заинтересовани страни впоследствие съжаляват. Помощта и подкрепата на комунистите в Албания по време и след комунизма, вместо тези, преследвани от кървавия режим и които се надяваха на американско спасение, беше една такава грешка.
Западът, особено по време на годините на Обама, подкрепяше така наречената стабилокрация — което означава създаването на полуавторитарни режими в Западните Балкани, които да запазят статуквото и да предотвратят ескалация на конфликтите помежду си за сметка на демокрацията. От друга страна, руското влияние в страни като Сърбия е значително, а Албания и Косово възлагат надеждите си на САЩ като справедлив и честен посредник с влияние в региона.
Западът обаче трябва да знае, че жертването на демокрацията в името на стабилността в крайна сметка ще доведе до нестабилност и конфликт. Историята не показва друга алтернатива. Много хора в региона смятат, че западната бюрокрация се намесва във вътрешните проблеми, налагайки решения, които смятат за правилни, отчуждавайки в процеса местните хора - особено най-проевропейските и проамериканските. Нападането на демократично избрани лидери, особено тези, които са се доказали като големи съюзници, и искането за отстраняването им чрез недемократични процеси, може да има обратен ефект. Доверието в американското ръководство намалява дори сред най-проамериканските хора и това е нещо, което само Съединените щати могат да поправят.
Междувременно европейците, въпреки всичките им приказки за демокрация и върховенство на закона, са доволни да останат настрани и да видят как цял регион изпада в авторитаризъм. За щастие, албанските дясноцентристки консерватори могат да се справят с предизвикателствата на нашето време и да се докажат като положителна сила в региона, ако им се даде шанс, надграждайки наследството на предишните поколения на десницата и черпейки от опита на лидери като например Бериша.
Регионът ще бъде в по-лошо положение под руско и китайско влияние - в това няма съмнение. Ясно е обаче също така, че американските действия са тези, които водят до отслабване на американското влияние. Изглежда невероятно, но за съжаление е вярно. Това е продължение на хаотичната външна политика, която изоставя съюзниците и насърчава враговете. Изглежда, че основната заплаха за Pax Americana е самата американска бюрокрация.
Външнополитическите колебания, липсата на съгласувана дългосрочна стратегия и изоставянето на съюзниците трябва да бъдат прекратени преди всичко в интерес на Съединените щати, а със сигурност и в полза на проамерикански държави като Албания и Косово, които продължават да страдат съвсем несправедливо.
В Съединените щати е необходимо силно политическо лидерство, за да се попречи на безотговорната бюрократична ръка да определя политиката и да налага волята си. Само една последователна, реалистична външна политика, съчетана със здрава, рейгъновска фюзионистична политика във вътрешен план, може да възстанови американското лидерство на световната сцена и да предотврати "китайския век". /БГНЕС
----------------------------------------
Никола Кеджи, икономически експерт и геополитически коментатор, анализ за The American Spectator
