Стефан Иванов: Всяка буря отминава. Донорството е живот!
Донорството е живот! Това е каузата на Стефан и Максим Иванови – баща и син, прекосили Атлантическия океан с гребна лодка, за да привлекат вниманието на обществеността върху трансплантацията на органи. Да провокират всички да се замислят дали биха дали съгласие да се превърнат в донори, водени от мисълта, че спасяват друг човешки живот – това е идеята на двамата смелчаци, прекарали в открито море над 100 дни. Излагайки се на редица опасности – от урагани до морски пирати, двамата успяват да доведат експедицията си успешен край, а след завръщането си в България отправят до здравните власти мотивирано предложение за промяна в закона, която да улесни донорството.
За каузата и за морското приключение на баща и син, в интервю за БГНЕС разказа Стефан Иванов.
БГНЕС: Г-н Иванов, поздравления за успешната експедиция и подвига, който извършихте с вашия син – Максим, прекосявайки Атлантическия океан с гребна лодка. Вие не направихте това самоцелно или в името на поставянето на някакъв рекорд, а заради благородна кауза – донорството. Разкажете ни за нея.
Стефан Иванов: Това беше едно предизвикателство, което синът ми отправи една вечер към мен, шегувайки се. Като се поразровихме видяхме, че всъщност е възможно да се прекоси океана с една лодка. Правено е много пъти. Голяма част от опитите са неуспешни, но много малка част от хората, опитали да направят такова прекосяване, всъщност за загинали. Така решихме да предприемем това приключение – първата такава българска експедиция.
Мисията на нашата експедиция беше да сме в полза на обществото, да подпомогнем информационната кампания на Министерството на здравеопазването „Да! За живот!“, която цели да стимулира повече хора да вземат решението да бъдат донори на органи след смъртта си.
В България има много малко донори, това е големият проблем. За миналата година, по данни на Световната здравна организация, в България има едва 2 донорски ситуации за милион жители. В Европа те са 17 за милион жители. Лидер е Испания с 49. Така, след като се завърнахме, решихме да влезем във фаза 2 на нашата борба за подпомагане на донорството – да съдействаме, за да бъде направена реформа на модела. Идеята не е наша, решение има.
Още през 1979 г. е открито от Испания, която приема закон, според който всеки гражданин е донор по презумпция, освен ако приживе не заяви нежеланието си. През 2010 г. вече 24 държави следват същия модел. През 2015 г. моделът е възприето от Уелс и бидейки общността във Великобритания с най-малък процент съгласия за донорство, се превръща в лидер само за 3 години. По неин образец преди няколко месеца и Англия прие същата поправка.
БГНЕС: От подкрепа за каузата, вече сте преминали към конкретни стъпки, отправяйки към министерството мотивирано предложение за промяна в закона. Какво точно предвижда то и каква реакция получавате от насрещната страна?
Стефан Иванов: Още в първите дни, след като се върнахме от Барбадос получихме покана от министъра на здравеопазването проф. Костадин Ангелов. Той изяви желание да работим съвместно, за да променим ситуацията. В момента над 1145 души чакат трансплантация, а до октомври месец са направени само 9. Можем да направим простата сметка, че човек трябва да чака 100 години, за да му дойде редът.
БГНЕС: На практика няма да дочака.
Стефан Иванов: Голямата част от хората, които чакат трансплантация, няма да я дочакат. С министъра обсъдихме идеята да бъде направена една единствена поправка в закона. Законът е доста модерен, от 2004 г., в съзвучие с европейските практики. Осигурява финансиране за трансплантациите, както за самата операция, така и за след трансплантационния период. Имаме достатъчно специалисти, но просто липсват донори.
Ако бъде направена поправката в закона, която по презумпция казва, че всеки български гражданин е донор, ако не е завил несъгласието си, тогава от близките не се търси съгласие но им се дава възможност да изразят несъгласие, ако това е тяхната воля.
БГНЕС: Обществото как приема този дебат? Какви са вашите наблюдения за нагласите сред хората по тази тема?
Стефан Иванов: Имали сме много дискусии с лекари трансплантолози, координатори по донорство, с хора получили органи и с обикновени граждани. По време на нашето плавени ние споделяхме нашите идеи, а след като се завърнахме имахме и много разговори в медиите. В огромното си мнозинство хората прегръщат тази идея и това решение. То не е наше, а е моделът, който работи в над 27 държави в Европа. Дори в православните Русия, Гърция и Сърбия. Религиозните общности в тези държави са възприели този модел.
Мисля, че и българското общество вече е узряло да приеме този нов модел, който за Европа вече е стар и работещ.
БГНЕС: Как реагира Министерството на здравеопазването на вашето конкретно предложение?
Стефан Иванов: Единственото, което липсва в закона е презумпцията за съгласие за донорство. В тази връзка се договорихме да подготвим един текст, с подкрепата на юристи и експерти, който преди няколко дни входирахме в министерството. Очакваме следващия разговор с министъра и неговия екип, за да набележим следващите крачки – дискусия в министерството, съгласуване с Министерството на правосъдието дали една такава промяна би била в съответствие със законодателството за защита на правата на човека. Предложението ще бъде качено и на портала на Министерски съвет за публично обсъждане, за да може да се премине към гласуване в парламента.
БГНЕС: Срещате ли подкрепа от професионалната общност на медиците?
Стефан Иванов: Казват, че това само би помогнало. Няма нищо в нашето предложение, което би попречило да се генерират повече донорски ситуации. Някои хора дори питат дали това няма да доведе до търговия с органи. Точно обратното! При недостиг на донори и много чакащи хора има много повече стимули да се търси нелегално орган.
БГНЕС: Имате благородна кауза, тя ли ви мотивира да извършите това смело плаване през океана? Как се решава човек на такова нещо, за което се иска огромен кураж?
Стефан Иванов: Решението дойде в разговор със сина ми – Максим. Той предложи идеята да направим плаване през океана. Решихме, че е ще бъде интересно. Построихме си лодка в гаража. Със сина ми, който е тийнейджър, сме прекарали стотици и дори хиляди часове заедно и сме имали възможност да си говорим на много теми. По време на самото плаване също беше безкрайно приятно да прекараме заедно толкова дълго време. Срещнахме обаче и много трудности, тъй като ние не сме мореплаватели, а се занимаваме с гребане от началото на нашия план. Най-трудното беше, че трябва да плаване през лятото, тъй като той е ученик. Лятото обаче е сезонът на ураганите в Атлантическия океан. Оказа се, че нито една гребна лодка не е прекосявала Атлантическия океан от изток на запад по време на този сезон. Това доведе до безброй лутания в теченията, във ветровете, променящи посоката си. Движехме се напред-назад. Трябваше много пъти да хвърляме морските котви, които ни помагат да не ни отвее вятъра твърде надалеч в обратна посока. Сблъскахме се с четири тропически бури и един ураган. За щастие бяхме направили лодката достатъчно здрава.
БГНЕС: Имаше и опасност от морски пирати.
Стефан Иванов: Синът ми засече тази опасност. На лодката имаме Автоматична идентификационна система, която показва на малък екран разположението на корабите или другите лодки около нас. През една нощ, много странно, от двете страни започнаха да се приближават директно към нас два съда. Когато се наближиха на 3-4 мили, те изключиха системите си и изчезнаха от екрана. Бяха изтрили и имената на лодките си. Синът ми предположи, че те са пирати, тъй като се намирахме близо до Мароко, а на мароканския бряг често се случват такива пиратски нападения. Нашият приятел и съветник Николай Джамбазов ни се беше обадил предния ден, за да ни каже, че може там да срещнем пирати.
Ние изключихме нашата система, изключихме и топовата лампа, а в тъмнината успяхме да се отдалечим. Може и да не са били пирати, но така изглеждаше.
БГНЕС: Големият герой в това пътуване тогава не е ли вашата съпруга, която се е съгласила със сина ви да тръгнете на това приключение, излагайки се на тези многобройни опасности?
Стефан Иванов: Безспорно! Сигурен съм, че тя се е притеснявала много повече от нас самите. Тя е мислила за много повече негативни сценарии, като майка и съпруга. Ние взехме много мерки, които не бихме взели, ако тя не ни беше посъветвала да го направим. Например, тя ни посъветва да се свържем с Ралф Тюин – холандецът, който е преминал през 9 океана с гребане. Той предложи да бъде наш навигатор, което беше много полезно. Заедно с него направихме тестове на лодката, много неща научихме от него. Когато наближихме зоната на ураганите, Ралф ни посъветва да прекратим плаването и да потърсим спасение от кораб.
Най-трудно може би му беше на сина ми, който беше на 16 години, когато отплавахме и се превърна в най-младия океански гребец за всички времена. През половината време той е зад греблата, тогава той решава как да реагира на опасностите и неизвестностите. Той не се пречупи и дори със спокойствие приемаше лошите новини, когато имаше такива.
В живота си човек се сблъсква с много неприятности. Ако има силата да продължи, те отминават. Всяка буря отминава.
БГНЕС: Ако трябва да отправите послание към хората, за да ги приобщите към вашата кауза, какво би било то?
Стефан Иванов: Разговаряйте със семейството си. Споделете дали искате да бъдете потенциален донор или не. Не е задължително, това е личен избор. Много малко хора правят този диалог и близките им не са подготвени как да реагират при инцидент. /БГНЕС